П реди градините пред домовете на хората да започнат да се „охраняват“ от керамични гномчета, ролята на пазител на флората и фауната най-често била изпълнявана от някой белобрад старец, облечен в роба, който няма нищо против да се подложи на изолация и лишения.
През XVIII и XIX в. в Англия градинските пазители са нещо често срещано
Заможните собственици на земи по това време притежават големи и богато украсени градини, които използват не само, за да показват благосъстоянието си, но и за да илюстрират социални проблеми като например меланхолията.
Елитните кръгове разглеждали тази по-дълбока форма на тъгата като признак за интелигентност. А какъв по-добър начин да покажеш, че принадлежиш към дадена група, когато си богат, освен с материални примери.
Много скоро аристократите започват да търсят смирени хора
желаещи да прекарат определено време от живота си в градината им (най-често периодът бил седем години) и да бъдат напълно отдадени на мирно, самотно и мистериозно съществуване. Търсенето се осъществявало най-лесно чрез колонки във вестниците.
В една такава обява са описани условията на пазителите на градини:
„ … трябва да му бъдат предоставени Библията, диоптрични очила, килим за краката, трева за възглавница, пясъчен часовник, питейна вода и храна от къщата. Трябва да бъде облечен с вълнена роба, да отреже косата и ноктите си, да се обръсне, да стои далеч от собственика и да не си обменя нито дума с прислугата“.
Да не общува с гостите била основната функция на пазителя
Колкото по-странен и смирен бил, толкова по-добър пример за меланхолия и мъдрост представлявал.
Въпреки че мнозина се съгласяват да изпълняват тази длъжност, повечето от тях не издържали дълго на нея. Задържали се от няколко месеца до няколко години, но не и до края на уговорения период. Често договорите обаче били обвързващи и ако пазителят напуснел, трябвало да плаща обезщетение на собственика си.
Ако успеели да издържат докрая, животът за тях бил спокоен и самотен. Живеели в малки къщурки или пещери, построени върху собствеността специално за тях, и играели ролята на тих физически символ на уединението и близката смърт.
Аристократите обичали да се хвалят с красивите си коне или прекрасната си съпруга,
това не е нещо необичайно за това време. Градинските пазители са се превърнали в поредния повод за позьорство и хвалба на заможните.
Тези, които не можели да си позволят да назначат пазител, слагали керамични заместители, които да покажат, че скоро ще дойде истински пазител или пък старият тъкмо е напуснал. По този начин собствениците запазвали престижа си.
След културните и технологичните промени хората започват да гледат по друг начин на позьорството и спират да се отнасят с други човешки същества като с предмети.
Много скоро пазителите на градините изцяло се превръщат в керамичните градински гномчета, които изплуват в съзнанието ни днес.
Вижте още:
