Как Димитър избира България пред САЩ за една нощ

Н а публично събитие за поуките от провала разказах как осъзнатият провал ни връща сред хората, а споделеният ни дава възможност да станем човеци с главно „Ч“. Тук задълбавам в същия ред на мисли, защото не намирам нещо по-вдъхновяващо, по-смислено и по-лично за себе си от това човек да поправя и да се поучава от грешките си в живота.  

Аз съм Димитър Татарски и мечтая да бъда човек с главно „Ч“.

Намирам своя път към това в социалното предприемачество. Преди 3 години стартирах социална старт-ъп общност за развитие и качество на живот чрез социални иновации. За да бъдем полезни на хората работим по интересни предизвикателства. Такива за нас са преоткриването на характера в човека като решение отвътре на проблемите отвън и адаптирането на практическата мъдрост като алтернатива на бюрокрацията и свръхрегулацията в обществото. Google-нете смело Характер.бг или Каузи и Начинания онлайн.

Всички имаме моменти, в които нещата крашват. Главоломно и повсеместно.

Така се случи и при мен, когато години щастие и усещане на върха бяха последвани от години нещастие и тъга на дъното с преход между двете от един самолетен полет от Щатите за България в навечерието на Нова година. От осъзнатото за случилото се тогава проследявам крашването на нещата до свои по-малки грешки назад във времето. Но ми се иска да ви оставя след тази статия с поуката от още по-голямата ми грешка: допуснах духа, волята и характера ми да крашнат в тези обстоятелства.

Образованието винаги е било ценност вкъщи, особено за баща ми като учител и директор. Всички ни в семейството го обвързвахме с надежди за добра реализация в живота. След 9 години учене в престижни гимназия и университет намерих себе си на работа във видео аркада в чужбина. Бях част от екипа, разполагах с финанси, пътувах до Лас Вегас и ми предстоеше круиз до Карибите като подарък от шефа за добро представяне.

Професионално, обаче, един възпитаник на Американски университет би правил нещо много по-голямо от това: колегите ми от университета го доказваха в популярни компании и граждански организации по света. Баща ми също очакваше нещо повече от мен след вложените време, усилия и средства. Аз самият осъзнавах, че рутината все повече ме отдалечаваше от детската ми мечта да правя смислени неща, за каквито Левски, Ганди и Майка Тереза винаги са ме вдъхновявали.

С години аз се бях оставил по течението на по-лесните неща за правене и съвсем естествено бях стигнал до това по-малко постижение като реализация. Измъкването изглеждаше толкова трудно и безнадеждно, а времето така безвъзвратно изгубено! Усещането ми за неудовлетвореност постепенно премина в чувство на вина и срам, които в един момент така натежаха, че избиха в обвинения за неуспехите ми към други, самоизолация от близки и приятели, обиди, апатия, лъжи.

Давах обещания, които не изпълнявах. Започвах работа, от която дисциплинарно бях уволняван. Записах се в университет, който така и не завърших. За всичко все някой друг или средата отвън бяха виновни. Да, ниските честоти захранваха човека с малко „ч“ в мен, а той - тях обратно.

Митачето по това време нямаше нищо общо с Митачето от преди. Липсваше ми достатъчно упоритост да довеждам докрай по-големите неща, които започвах. Нямах нужната подготовка да устоявам със зъби и нокти на съвсем естествените трудности в живота, да вря и кипя на фона на несигурността и динамиката в обстоятелствата днес. Липсваше ми смелост да си потърся помощ и интегритет да изричам свободно мислите и чувствата си, а казаното на думи да прилагам в действие.

Справях се със сложността на света с простия модел на бягството и страха от него. Най-общо казано, липсваше ми нужния характер, а без него онова, което бях учил, знаех и можех, губеше смисъл.

Осъзнаването на това и подкрепата от близки бяха нещата, които ми помогнаха да започна да излизам от дупката, в която сам се бях вкарал. Постепенно загърбих гръб на външни обяснения от сорта „Държавата е такава!“ или „Животът е труден!“ и обърнах поглед навътре в себе си. Все повече започнах да имам очи и да се доверявам на силните си страни, неутрализирайки така гравитацията на слабостите си, с които бях съжителствал толкова дълго. В този период на несигурност и съмнения намерих все повече истина в непреходни български мъдрости като „Добрият кон сам си изкарва зобта“ и „За да изкопаеш кладенец, копай на едно място“.

Потърсих достоверност в науката и съвременните открития в областта на работата с личността и характера. Сега, от личен опит няколко години по-късно, ангажиран професионално с наистина смислени неща за мен, нямам друга по-силна вяра от тази, че ако изградим характера и волята в човека, всичко останало като успехи в живота следва трайно от само себе си, и то заради правилните причини. 

Все още се чудя как едно телефонно обаждане на семейството за Коледа от 8000 км разстояние можа така бързо да ме прибере у дома.

И нокаутира от живота за година-две. Майк Тайсън казва, че ако човек стане след падане - това не е физика, това е характер. Всички падаме заради свои грешки, даже още по-често в тези динамични времена. За радост има хора, които стават веднага. Но масово има хора, които крашват като мен, оставяйки себе си, своите семейства и държава на заден план. Именно за да ставаме все повече ставащите след падане започнах да помагам на деца, възрастни и себе си да преоткриваме характера като възможно най-ефективното решение отвътре на проблемите отвън.

И то, крачейки заедно по възможно най-краткия път към Човеци с главно „Ч“!

За още вдъхновяващо съдържание харесайте страницата ни във Facebook.