Идва ли нова тъмна епоха?

Всички имаме в домовете си албуми със стари снимки.

Въпреки изминалите десетилетия в тях можем ясно да видим собствените си спомени, родители, баби и дядовци.

Дали обаче след време нашите деца и внуци ще могат да видят снимките, които правим днес с цифровите си фотоапарати? Те със сигурност ще видят старите хартиени фотоси от нашето детство - снимките остават в приемлив вид дори столетие след създаването си.

В същото време потомците ни имат чувствително

по-малък шанс да видят семейните снимки,

записани като компютърни файлове. Причината за това е трагично краткият живот на харддисковете и оптичните дискове, на които записваме не само цифровите си фотографии, а и цялата си лична информация.

Харддисковете са деликатни устройства, уязвими на електронна или механична повреда. Когато животът им приключи, те се превръщат в ненужни тухли от метал и пластмаса, загробвайки записаните на тях данни.

Добър ориентир за издръжливостта им в реалния живот е гаранцията, давана от производителите - между три и пет години. Ситуацията с оптичните носители (CD и DVD) не е по-добра. Записаните върху тях данни са под сериозна заплаха след не повече от 2 до 5 години.

Изключение правят най-качествените и скъпи носители и само в случай че се съхраняват при идеални условия. Всичко това означава, че максималният срок, в който можем да разчитаме, че данните ни са в безопасност, без да се надяваме на късмета си или на свръхестествени сили, е в рамките на 5 години.

Казано в прав текст, нашите безценни спомени са нищо повече от "прах на вятъра", ако не се грижим постоянно за тях.

Съвременните технологии за цифров запис

съществуват, защото осигуряват голяма плътност на данните - т.е. максимум информация в минимален физически обем. Един средностатистически харддиск може комфортно да побере цялото записано познание на човечеството преди изобретяването на печатната преса, включително клинописните плочки, папирусите, пергаментите и каменните надписи.

По отношение на трайността на информацията обаче технологичният прогрес очевидно не доведе до нищо добро.

Факт е, че оригиналът на английската "Книга на Страшния съд" (Domesday Book), съставена през 1085 г., е все още в добро състояние и при правилно съхранение може да просъществува поне още едно хилядолетие.

В същото време цялата цифрова информация на човечеството няма шансове да оцелее до 2020 г., ако не бъдат полагани постоянни грижи за нейното съхранение.

Преди повече от десетилетие специалистът по цифрово архивиране от Rand Corporation Джеф Ротенберг многозначително коментира ситуацията по следния начин: "Цифровата информация живее вечно - или 5 години, което дойде първо".

Въпросът с трайността на цифровите данни има няколко страни. При това коментираната ниска трайност на физическите носители е само част от проблема. В резултат от

светкавичните темпове

с които се развиват компютърните технологии, полезният живот на създадените хардуерни устройства непрекъснато намалява. Това означава, че дори ако носителите на данни са в перфектно състояние, може да се окаже, че единствените устройства, които могат да ги разчетат, се намират в музеите.

Всеки, който притежава, да речем, стари 51/4-инчови дискети, е наясно със сериозността на проблема. Още по-сложен е въпросът със софтуера - програмите, използвани за записването на информация, както и конкретните файлови формати.

Софтуерът еволюира дори по-бързо от хардуера, като полезният му живот в повечето случаи е в рамките на едно десетилетие. Неговата роля е решаваща, защото в дъното на нещата всяка цифрова информация се състои от поредица единици и нули (т.нар. двоичен код).

Съответно функцията на файловия формат е да описва начина, по който софтуерът превръща въпросните единици и нули в снимка, видеоклип, документ или друг вид полезна информация. Т.е. дори ако разполагате с годен физически носител и с работещо четящо устройство, записаните данни ще бъдат напълно безполезни, ако не разполагате и с необходимия софтуер.

Проблемът се усложнява от факта, че много от цифровите формати са собственост на компании. Това преди всичко означава, че съхранението на всяка информация, записана в тези формати, зависи пряко от волята на конкретни частни интереси.

В много случаи собствениците на форматите имат комерсиален интерес да налагат нови технологии и да изхвърлят старите на

технологичното бунище.

Причината за това са огромната конкуренция, непрекъснатият натиск за иновации, както и очевидният факт, че новите технологии носят по-големи печалби. През последните десетилетия това бързо технологично "отмиране" доведе до много случаи, при които бе загубена ценна информация с историческо, научно или културно значение.

Един от най-известните примери е проектът Domesday на BBC. В средата на 80-те години британската радиотелевизионна корпорация решава да отбележи 900. годишнина на "Книгата на Страшния съд", като създаде неин съвременен мултимедиен вариант.

Идеята е да бъде съставено монументално свидетелство за епохата като наследство за бъдещите поколения. В мащабния проект участват близо 1 млн. граждани на Великобритания, които изпращат данни за историята и географията на родните си места.

Добавени са голямо количество видеоматериали, карти, виртуални разходки сред важни забележителности, както и много статистически данни. През 1986 г. цялата информация е записана на два лазерни видеодиска във формата LV-ROM (LaserVision Read Only Memory).

В началото на 21. век., едва 15 години след началото на проекта, стана ясно, че тази "капсула на времето" е на път да стане напълно неизползваема дори за поколението, което я е създало.

Причината - устройствата, възпроизвеждащи въпросните видеодискове, отдавна бяха излезли от употреба, като малкото оцелели екземпляри бяха в деликатно техническо състояние.

Нещо повече, голяма част от информацията на дисковете е записана в отдавна излезли от употреба цифрови и аналогови формати. Поради

значимостта на проекта

в крайна сметка голяма част от данните бяха спасени. Факт е обаче, че това изискваше огромни средства и няколко години усилия на учени от няколко академични институции.

Пред дългосрочното съхранение на цифрови данни има не само технологични, но и юридически пречки. В цял свят издателите на книги и периодика са задължени да депозират копия в националните библиотеки и архиви. Не така обаче стои въпросът с изданията, които се публикуват само в интернет.

В България законът изисква депозиране за произведения върху "електронен носител". Това понятие обаче е конкретизирано като "дискети, компактдискове, лазерни дискове - CD, CD-R, CD-ROM, DVD, LD и всички други носители, при които информацията се записва и чете по този начин". Т.е. онлайн изданията "де факто" остават извън обхвата на закона.

Съответно запазването на тяхното съдържание зависи от собствениците им, които не са длъжни да се съобразяват с потенциалната обществена значимост на съхраняваната от тях информация.

Този проблем съвсем не е тривиален, доколкото тенденцията в глобален мащаб е все по-големи обеми ценно съдържание, включително научни трудове, публицистика и литература, да се публикуват директно в цифров вид, като единствените им копия са записани на някой интернет сървър. Съвсем отделен е въпросът със

съхранението на електронната поща.

Факт е, че почти цялата кореспонденция на бизнеса и държавните институции се извършва чрез e-mail. Това всъщност означава, че в архивите на електронната поща са записани най-важните свидетелства за начина, по който функционира съвременният свят.

Очевидно е, че ако тази информация бъде загубена, бъдещите поколения няма да знаят нищо за ключовите решения и събития, оформили света, в който живеят.

Един от най-показателните примери в това отношение стана публично достояние през 2008 г. Тогава едно разследване, проведено от Конгреса на САЩ, установи, че администрацията на президента Джордж Буш-младши е изтрила всички следи от цялата си имейл кореспонденция за времето от 1 март до 22 май 2003 г. - ключовия период за подготовката на войната в Ирак.

В резултат от краткия и несигурен живот на дигиталната информация има реална опасност бъдещите поколения да могат да четат запазената кореспонденция на Галилео Галилей от 16. век, но да разполагат само с откъслечни свидетелства за времето от края на 20. и началото на 21. век.

Гледайки назад във времето, бъдещите историци ще откриват, че съхраненото познание на човечеството постепенно става все по-оскъдно от 50-те години на 20. век и потъва в "черна дупка" към края на столетието.

Мнозина изследователи описват тази възможна бъдеща ситуация с понятието

цифрова тъмна епоха

- по аналогия с епохата на ранното Средновековие, за което са запазени много малко писмени свидетелства. Разбира се, най-важният въпрос е какво може да се направи за предотвратяването на този мрачен сценарий. Една от школите на мислене за решаването на проблема препоръчва записването на цифрови данни да става само в отворени цифрови стандарти.

Това означава техническите спецификации на съответния файлов формат да са публикувани и достъпни за всеки. По този начин запазването на информацията е свободно от зависимостта от корпоративни интереси. Съответно данните, записани в такива формати, имат по-добър шанс за дългосрочно оцеляване.

Сред възможните дългосрочни "убежища" за цифрова информация са например документният формат ODF (OpenDocument Format), базиран на отворения формат XML (eXtensible Markup Language), както и стандартът за аудиозапис FLAC (Free Lossless Audio Codec). Дори отворените стандарти обаче не са панацея, защото те също се променят и излизат от употреба, а съдбата им зависи от променливите интереси на хората и институциите, които ги поддържат.

Ключов тест за дълготрайността на всеки цифров стандарт за запис е неограниченото (във времето) поддържане на обратна съвместимост - способността за разчитане на файлове, създадени с по-старите версии на формата. Безспорен успех в това отношение ще бъде например, ако офис програмите през 2050 г. могат да отварят ODF файловете, записани през 2010 г.

Затова само бъдещето ще покаже дали отворените стандарти ще помогнат за предотвратяване на нова "тъмна епоха". Огромно значение безспорно би имало и приемането на законодателство, което задължава държавните институции да записват всичките си данни в отворени формати - нещо, което вече е факт в много държави.

Има и надежда, че в обозримото бъдеще може да бъде намерено технологично решение на проблема с физическата трайност на носителите.

Неотдавна американски учени от Университета на Калифорния в Бъркли съобщиха, че са създали нов нанотехнологичен метод за запис на информация, който осигурява хиляди пъти по-голяма плътност на данните в сравнение със съществуващите твърди памети. По-важното в случая е, че изобретението има потенциал да осигури практически вечно съхранение - до 1 млрд. години.

До появата на ефективно глобално решение обаче отговорността за запазването на информацията ще зависи от активните и постоянни усилия на всеки собственик на цифрови данни. Т.е. всяка компания, институция или отделен човек имат грижата да предотвратят настъпването на своя лична "тъмна епоха". Препоръките на специалистите в това отношение започват със

задължителното редовно архивиране на информацията

от харддиска на компютъра. Това е абсолютно необходимо предварително условие, доколкото преди всичко трябва да съществуват данни, които да бъдат запазени.

За дълготрайно съхранение е препоръчително цялата информация да бъде записвана в повече от едно копие и на различен вид физически носители. Т.е. например едно копие - на външен харддиск, и друго - на оптични носители като DVD или на твърда памет (флашка или SSD диск).

За съхранение трябва да бъдат използвани само качествени носители, които да бъдат надлежно съхранявани според изискванията на своя производител. Желателно е данните да се записват в отворени файлови формати според най-новата версия на съответния стандарт.

Допълнителна препоръка е отделните архивни единици да бъдат съхранявани на различни места. Това намалява опасността от загуба на данни в резултат от събития като кражба, пожар или наводнение. В този смисъл полезна допълнителна мярка е качването на информация в специализирани онлайн услуги за съхранение на данни.

Доставчиците на такива услуги извършват редовно архивиране и държат пълни копия на цялата информация на отделни сървъри, често разположени на различни континенти. Накрая данните трябва да бъдат презаписвани на нови носители след не повече от 5 години.

Не на последно място специалистите настоятелно препоръчват, когато това е възможно, поне

най-ценните данни да бъдат съхранявани и във вид на физическо "твърдо копие".

Това включва отпечатването на важни документи върху трайна хартия, както и копирането на цифрови изображения върху фотохартия с архивни качества.

Ако се абстрахираме от техническите детайли, в "голямата картина на нещата" има една-единствена фундаментална причина да направим всичко по силите си, за да запазим цифровата информация - отговорността пред бъдещето. Защото в крайна сметка една от основните черти, които ни отличават от животните, е нашата способност да съхраняваме и предаваме цялото си познание на следващите поколения.