Д окато Нобеловата награда за мир се присъжда на Нихон Хиданкьо - организацията на японците, оцелели от атомната бомба - преживяванията на Мичико Кодама са свидетелство за ужасите и дългосрочните последици от ядрените оръжия.
По онова време тя е само на седем години, но Мичико Кодама има кристално ясен спомен за сутринта на 6 август 1945 г. в Хирошима, Япония.
„Беше слънчев ден“, казва тя. „В 8:15 ч. бях в училище, седях на чина си в началото на класната стая, когато се появи огромна бяла светкавица и таванът се срути. Парче стъкло се заби в рамото ми, а навсякъде около мен хората бяха затиснати от отломки, но някак си всички бяха все още живи.“
Следващото нещо, което си спомня, е, че е в училищната клиника, където един от учителите отстранява стъклото. „Разкъсаха пердета, за да почистят раните ни, както можеха най-добре. След това пристигна баща ми. Той ме качи на гърба си и заедно се прибрахме вкъщи.“
Мичико е „хибакуша“ или „човек, засегнат от бомба“ - оцеляла след ядрените бомби, хвърлени от Съединените щати върху японските градове Хирошима и Нагасаки. Хибакуша, включително потомците на хората, преживели бомбардировките, днес наброяват около 540 000 души.
Michiko Kodama's story as a Japanese atomic bomb survivor highlights the impact of nuclear weapons https://t.co/5pWQlxgTEg pic.twitter.com/OeoesoZlYt
— Al Jazeera English (@AJEnglish) October 28, 2024
Почти девет десетилетия след тези ужасяващи събития, на 11 октомври 2024 г. “Нихон Хиданкьо”, организацията, представляваща хибакуша, получи Нобеловата награда за мир „за усилията си да постигне свят, свободен от ядрени оръжия, и за това, че чрез свидетелски показания демонстрира, че ядрените оръжия никога повече не трябва да бъдат използвани“, както казва Нобеловата фондация.
“Нихон Хиданкьо” е създадена през 1956 г., за да повишава обществената осведоменост в целия свят, като показва чрез преживяванията на хибакуши очевидните дългосрочни последици от ядрените оръжия. Те включват левкемия, рак и психологически травми, които според “Нихон Хиданкьо” са засегнали второ и дори трето поколение.
Фондацията за изследване на радиационните ефекти (изследователски институт, финансиран съвместно от правителствата на Япония и САЩ) продължава да събира данни и до днес, но все още не е установила необичайни последици за здравето на потомците или внуците на оцелелите от атомната бомба. Темата остава изключително сложен научен казус, като многобройни изследвания стигат до различни заключения.
Мичико подкрепя версията на “Нихон Хиданкьо” за събитията и никоя история не илюстрира това по-ярко от нейната. Жизнерадостна, дружелюбна и оптимистична, Мичико е спретнато облечена и дребна, с елегантна къса прическа - енергичен член на “Нихон Хиданкьо” дори в осемдесетте си години. Разговорът ѝ често е прекъсван от тих смях, тъй като тя намира моменти на хумор дори когато разказва за най-мрачните си часове.
my grandma, a Hibakusha of Nagasaki, survived the atomic bomb from 0.89 miles. she lived on to tell her story and protest nuclear war in the 80’s, cancer free.
— . (@kittyisafk) January 28, 2024
I like to share her picture every now and then to remind myself what resilience against all odds looks like. pic.twitter.com/Piu1bNyNRU
„Не мога да забравя сцените, на които станах свидетел”
Мичико е родена през 1938 г. близо до Хирошима като най-голямото дете в заможно семейство, занимаващо се с издателска дейност. Докато Втората световна война се проточва, а американските войски настъпват през Тихия океан към Япония, тя и семейството ѝ живеят в предградието на Хирошима - Такасу.
Докато градовете в цяла Япония са бомбардирани с килими, Хирошима и Нагасаки остават непокътнати до 6 август - но само защото САЩ планират да измерят точните щети от ядрено оръжие в тези градове, факт, открито разкрит от директора на проекта „Манхатън“ Лесли Гроувс в книгата му от 1962 г. „Сега може да се разкаже“: Историята на проекта „Манхатън“.
Тъй като баща ѝ отвежда Мичико у дома само няколко часа след бомбардировката, видяното се запечатва в паметта ѝ до края на живота ѝ.
„Дори след 79 години не мога да забравя сцените, на които станах свидетел: ужасно обгоряла майка, която люлееше овъглените останки на бебето си; хора без очи, които пълзят безцелно наоколо; други, които се препъват, държейки червата си в ръце.“
По-късно Мичико научава, че нейният квартал Такасу - разположен на около 3,5 км от хипоцентъра (точно под бомбата) - е преживял най-тежкия удар от замърсен с ядрено гориво „черен дъжд“: токсична смес от пепел, вода и радиоактивни отпадъци. По-късно Нихон Хиданкьо твърди, че “черният дъжд” е причинил заболявания като анемия и левкемия. Организацията постигна победа през 2021 г., когато Върховният съд на Хирошима постанови, че хората, изложени на “черния дъжд” извън границите на района, пряко засегнат от бомбата, също трябва да бъдат официално класифицирани като хибакуши, тъй като са имали подобни здравословни проблеми.
On Sep 13, 1944, a princess from India lay dead at Dachau concentration camp. She had been tortured by the Nazis and then shot in the head. Her name was Noor Inayat Khan.
— Fascinating (@fasc1nate) March 21, 2024
The Germans knew her only as Nora Baker, a British spy who had gone into occupied France using the code name… pic.twitter.com/zj4UJN1xLJ
Мичико разказва как тясната семейна структура, която продължава да бъде характерна за японското общество, е била единственият начин за оцеляване за много хора след ядрената бомбардировка. Семейната ѝ къща е разрушена само частично и се превръща в убежище за десетки ранени и бездомни роднини.
„Започнаха да пристигат много наши роднини, които бягаха от най-засегнатите райони“, спомня си тя. „Много от тях бяха тежко ранени, с обелена кожа и плът“.
Семейството се опитва да се справи с прекъснатото електроснабдяване, газоснабдяване и водоснабдяване, без достъп до медицински консумативи. „Но имахме кладенец в задния си двор и можехме да използваме прясна изворна вода, за да почистим раните и да утолим жаждата на ранените“, казва Мичико.
За щастие никой от близките ѝ роднини - родителите ѝ, по-малкият ѝ брат Хиденори и по-малката ѝ сестра Юкико - не е убит или дори тежко ранен при нападението, но през следващите дни и седмици тя вижда как ужасно ранените ѝ роднини умират един по един, включително любимата ѝ братовчедка на 14 години, която умира в ръцете на Мичико от тежките си изгаряния.
Животът обаче продължава. В рамките на една седмица Хирошима започва да се връща към някакво подобие на нормалност. Някои железопътни линии остават непокътнати, което позволява на влаковете да си проправят път през почернелите останки на града. Продавачите отново започнаха да работят в разрушените си помещения.
Междувременно Нагасаки е бомбардиран на 9 август. Невъзможно е да се определи истинският брой на жертвите в резултат на ядрените атаки, тъй като във военновременна Япония не е имало преброяване. Американската армия изчислява, че 70 000 души са загинали в Хирошима (от около 255 000 души население) и 40 000 в Нагасаки (от около 195 000 души); въпреки това Бюлетинът на атомните учени, американска група с нестопанска цел, основана от Алберт Айнщайн, която се обявява против ядрените оръжия, изчислява, че броят на жертвите е по-близо до 140 000 в Хирошима и 70 000 в Нагасаки. Общото население на Япония през 1945 г. е около 71 милиона души.
Such an important life experience that highlights how awful war is. Human endeavor that develops & uses weapons simply epitomises the evil of mankind. Both then & now #PeaceForAll Michiko’s story: How a Japanese girl survived an atomic bomb https://t.co/s6ZlSs2gAi via @AJEnglish
— Mary Holmes (@maryholmes1) October 27, 2024
Печене на скакалци за оцеляване
На 15 август император Хирохито прави радиопредаване, в което обявява безусловната капитулация на Япония и слага край на 15-годишната война, първо с Китай, а след това със западните съюзници.
„Трябваше да мине доста време, докато животът ни отново стане стабилен“, казва Мичико. „След като бяхме сравнително заможни, сега за родителите ми беше трудно дори да си осигурят достатъчно храна за ядене. Малкият ми брат Хиденори и аз излизахме да ловим скакалци, които приготвяхме на тиган - може да звучи жестоко, но това беше източник на протеини. Ходехме и до близката река, за да ловим миди“, спомня си тя.
Майката на Мичико е била бременна по време на атомната бомбардировка. Най-малкият ѝ брат се ражда няколко месеца по-късно, но скоро след това умира - почти сигурно поради радиационно отравяне, твърди Мичико.
По данни на “Нихон Хиданкьо” около 120 000 хибакуши умират от изгаряния и радиационни увреждания след атаките. Така наречената „радиационна болест“ включва симптоми като вътрешни кръвоизливи, повръщане, възпаление на устата и гърлото, диария и висока температура.
Японското правителство, съсредоточено върху усилията за възстановяване, не разполага с много време и средства за жертвите на атомните бомбардировки, а след като повечето болници в Хирошима и Нагасаки са разрушени и много лекари и медицински сестри са загинали или ранени, медицинските грижи за хибакушите са оскъдни. Това се пада на Червения кръст, който открива болницата за атомни бомби в Хирошима през 1956 г., за да предоставя медицински услуги на хората, страдащи от последиците от радиационното облъчване. Японското правителство започва да разширява специфичните здравни грижи за хибакуша едва през 80-те години на ХХ век.
От 1945 г. до 1952 г. САЩ окупират Япония и американските власти се интересуват от физическите заболявания на хибакушите.
„Спомням си, че американската Комисия за пострадали от атомни бомби (ABCC) понякога изпращаше джип до дома ни, за да прибере баща ми“, казва Мичико. Той не е бил тежко ранен при атаката, но е страдал от нарастваща слабост и умора.
This is Tsutomu Yamaguchi, the man who survived the dropping of two atomic bombs. Tsutomu was a 29-year-old engineer at Mitsubishi who was working as a draftsman, designing oil tankers.
— Historic Vids (@historyinmemes) August 19, 2023
August 6, 1945, was supposed to be his last day in Hiroshima before going back home to his… pic.twitter.com/JoApo1mHrZ
Мичико казва, че споделя общото недоверие към ABCC, което се е разпространило сред хибакушите - недоверие, което продължава да е силно и днес. Тя смята, че данните, които са събирали, са били предназначени за анализ в САЩ, а не за благото на японския народ.
„Детонацията на урановите и плутониевите бомби сама по себе си е експеримент“, казва тя.
Съществуваше страх, че хибакуша имат невидими и заразни болести, което затрудняваше намирането на работа в други части на Япония или дори сключването на брак, разказва потърпевшата.
В годините след ядрената атака Мичико и семейството ѝ работят за възстановяване на живота си. Баща ѝ прави неуспешен опит да възобнови семейния издателски бизнес и в крайна сметка става редактор на детско списание. Майка ѝ, чието аристократично самурайско възпитание я е снабдило с умението да шие кимона и да изпълнява традиционни японски танци, знае малко за домакинската работа и трябва да се приспособи. Тя разменяла останалите си кимона за зеленчуци, за да изхранва семейството си, а когато кимоната свършили, започнала да ги изработва и продава.
Поради финансовия натиск Мичико не може да посещава университет и е принудена да си търси работа. Намира си чиновническа работа и скоро установява връзка с млад колега, който е загубил баща си по време на войната. Семейството му живее извън Хирошима, далеч от засегнатите от радиация райони.
Един ден младият мъж помолил Мичико да се прибере у дома, за да се срещне с майка му.
„Когато пристигнахме, намерихме там много роднини. Един от по-възрастните чичовци каза: „Чух от племенника си, че иска да се ожени за теб, затова проучихме семейството ти - и няма проблем с корените ти. Но чухме, че сте хибакуша. Затова не можем да позволим кръвта ти да се смеси с тази на нашето семейство“, разказва Мичико.
Това е бил съкрушителен удар, но Мичико казва, че може да го разбере. „Тогава се чувствах тъжна - в края на краищата не бях направила нищо, за да заслужа това. Не бях виновна, че е била хвърлена ядрена бомба. Но и аз бях чела в новините истории за мъртвородени бебета, спонтанни аборти и деца с увреждания, които се дължат на атомната бомба - и роднините на приятеля ми разбираемо не искаха да се случи нещо подобно в собственото им семейство.“
The Bank of Hiroshima building, Japan
— Peppermint Goat (@ShuckMyBhauls) January 3, 2020
The Bank of Hiroshima building stood unscathed despite being just 300 meters/984ft away from the centre of a nuclear explosion. If you don't believe me, ask Ms Akiko Takakura, who survived the blast and lived to tell her tale. pic.twitter.com/TxeeXBUoSL
Отровна нишка
Въпреки свързания с това срам, Мичико в крайна сметка се омъжва за съпруга си Макото, с когото се запознава чрез общ приятел. Той също е от друга част на префектура Хирошима, която не е засегната от ядрената атака. Въпреки че семейството му е против брака, отново поради факта, че тя е хибакуша, той настоява да се ожени за нея. След сватбата работата му ги отвежда в югоизточното предградие на Токио Чиба, където се установяват в типичния за средната класа живот на японските „наемни работници“.
„Всяка вечер обсъждахме дали да имаме деца, като имахме предвид свързаните с това рискове“, казва Мичико.
Накрая двойката решава, че раждането на дете „ще представлява нов живот за всички мои близки, които са били убити“. Раждат им се две дъщери - Мами и Акико. „И двете бяха здрави и весели и нито една от тях не страдаше от сериозно заболяване, докато растяха“.
На заден план Япония се възстановяваше с невероятно бързи темпове, превръщайки се в световна индустриална сила в рамките на две десетилетия. Но в очите на Мичико дългосрочните последици от бомбите продължават да тъкат отровна нишка в живота на семейството ѝ.
„Дъщеря ми Акико се омъжи за момче на име Макото“, казва Мичико. „Той работеше в компания с чуждестранна собственост, така че те заминаха да живеят в различни други страни. При едно от посещенията си в Япония Акико отиде на медицински преглед. Казали ѝ, че може да има рак, което след някои изследвания се оказало вярно.“
Семейството преживява мъчително очакване на новини, докато Акико претърпява 13-часова операция. След като се върнала от болницата, изглеждало, че тя ще оцелее. Но на 7 февруари 2011 г. Акико внезапно умира на 35-годишна възраст.
Мичико вярва, че смъртта на Акико се дължи на генетични мутации, причинени от атомната бомба, както и на рака, който отнема живота на майка ѝ и по-малките ѝ братя Хиденори и Ясунори (роден през 1947 г.), и двамата на 60 години. От братята и сестрите на Мичико остава жива само по-малката ѝ сестра Юкико.
In 1971, 17-year-old Juliane Koepcke was flying over the Peruvian rainforest with her mother when she got sucked out of the airplane after it was struck by a bolt of lightning. She fell two miles to the ground, strapped to her seat.
— Historic Vids (@historyinmemes) August 5, 2023
"The plane jumped down and went into a… pic.twitter.com/8ueiGpqXPg
По-младите хибакуши настояват за цялостно официално разследване на този проблем, както и за обезщетение за това, което твърдят, че са изстрадали заедно с родителите и бабите и дядовците си. Това представлява предизвикателство, като се имат предвид заключенията на Фондацията за изследване на радиационните ефекти, която поема функциите на ABCC през 1975 г.
През 2023 г. в Хирошима и Нагасаки са отхвърлени два съдебни иска, заведени от второ поколение хибакуши, като и двете съдилища отказват да приемат генетичните последици от ядрените бомбардировки върху следващите поколения.
Мичико и нейните колеги хибакуша казват, че светът не е научил почти нищо от катастрофалните събития през 1945 г. и от продължаващите последици. Днешните термоядрени ракети са многократно по-мощни от тези, хвърлени върху Хирошима и Нагасаки, а все повече държави се стремят да се присъединят към „ядрения клуб“.
Това не възпира Мичико, която продължава да работи с “Нихон Хиданкьо” в стремежа му да привлече вниманието към уникалните разрушителни ефекти на атомните оръжия.
„От ранна възраст научих за достойнството на живота и за страха от смъртта“, казва тя. „Преживяванията ми ме направиха по-силен човек. Упражнявам всички сили, с които разполагам, за да предам истината за ядрените оръжия на по-младите поколения, а това е спешно послание, защото утре и аз мога да умра.“
Преживяванията на Мичико Кодама и нейните съмишленици хибакуша са предупреждение за човечеството, казва тя, като предава неотложното им послание, че светът трябва да се отърве от атомните оръжия, а и от самата война.
* Във видеото: 79 години от бомбардировката в Хирошима: Япония призова за отказ от ядреното оръжие
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!