П о-често трябва да се чудим на чудното. Това е огънят, който гори зад всяко научно откритие и всяко произведение на изкуството, което изследва и търси нещо ново. Именно учудването, дивенето е това, което е озарило умовете на „Двама мъже, съзерцаващи луната“ на Каспар Дейвид Фридрих (1825-30) и възпламенява блестяща магия сред мъглата на въображението ни докато се огъва по продължение на дъгата над катедралата Солсбъри от картината на Джон Констабъл (1831).
Reflecting on my trip to the UK, one of the many highlights was visiting the Tate Gallery in London, & seeing John Constable’s wonderful painting, ‘Salisbury Cathedral from the Meadows’, he considered this to be his masterpiece, truly breathtaking, 🇬🇧 pic.twitter.com/H2PWFkUUY6
— Terry Sylvester (@Terry_Sylvester) February 4, 2019
Учудването вероятно е и онова, което ви е накарало да отворите тази статия посветена изцяло на чудните скитания на писатели, музиканти, режисьори, дизайнери и художници. Всеки, според Алберт Айнщайн, „който е загубил способността си да може да поспре, да се учуди и да се потопи в страхопочитание, сякаш мъртъв, очите му са затворени”.
И все пак, в същото Айнщайн вярвал, че „процесът на достигане на научно откритие“ – самото преследване на идеи, на което той посветил живота си – „всъщност е и непрекъснато бягство от чудото“. Чудото в известен смисъл е силата, която ни тласка в дадена посока и след това е опорната точка, от която да се отблъснем.
От древността философите са били разединени по въпроса за чудото като предпоставка за задълбочено мислене. Докато Платон настоявал, че „философията започва с учудване“ и виждал емоцията като фундаментална за възникването на мисълта, френският философ Рене Декарт вярвал, че учудването и страхопочитанието са пречки за яснотата на мисленето. „Въпреки че е добре да се родиш с някаква склонност към тази страст“, пише той в своя последен философски трактат „Страстите на душата“ през 1649 г., „защото това ни подтиква към интереса и развитието на науките. Все пак, след това, трябва да се стремим колкото можем, да се отървем от чудото и учудването”. За него чудото е като помощните колела - може да ви помогне да тръгнете в правилната посока, но не искате приятелите ви да виждат, че разчитате на тях.
We Astronomers - Rebecca Elson (astronomer and writer)
— Patricia Hurducaș (@PHurducas) April 2, 2021
"honour our responsibility to awe" pic.twitter.com/mBDUKFFbv6
За канадско-американската поетеса и учен Ребека Елсън, която починала едва на 39 години през 1999 г., чудото не представлявало пречка за знанието, а интелектуално задължение, което тя приемала сериозно. „Ние, астрономите“, казва тя в началото на стихотворение със същото заглавие, „сме номади… отглеждаме ентусиазъм, почитаме отговорността си да изпитваме благоговение“. Понякога обаче, признава Елсън, тя губела от поглед това си задължение да остане вярна на обогатяващата душата сила на чудото: „Звездната светлина изглежда твърде ярка… Забравям да задавам въпроси и само броя нещата“.
От Платон през Елсън, Декарт и Айнщайн, предизвикателството, което чудото вечно е поставяло, е свързано с равновесието: как да предпазите пламъка на детското страхопочитание да не бъде заглушен от студения блясък на сериозността? Нито пък е просто загадка за мислителите. Вероятно „отговорността за благоговение“ пада най-тежко върху плещите на художници и музиканти, романисти и поети, режисьори и дизайнери. Ние разчитаме на тях, за да поддържаме очарованието си от света безкрайно и възобновено. Но не сме ли твърде придирчиви? Въпреки че намираме учудването на тригодишно дете безупречно автентично, то картина или скулптура от професионалист, чиито технически способности наподобяват уменията на малко дете, предизвиква у нас по-скоро раздразнение, отколкото уважение.
A Lost Masterpiece Rediscovered: 'Two Boys Blowing a Bladder by Candlelight' (1769) by Joseph Wright of Derby https://t.co/rrvs7okM20 pic.twitter.com/x1kfCYy2gL
— tymon (@typode) February 2, 2020
И въпреки че несъмнено чудото е енергията, която пулсира през четката на всеки отдаден художник, малцина са успели успешно да уловят нейната същност и да я вградят като осезаемо свойство в работата си. Неотдавнашното преоткриване (през 2019 г.) на произведение на британския художник от епохата на Просвещението - Джоузеф Райт от Дерби, което досега беше потънало в мрака на неизвестността сред историците на изкуството, само по себе си стана повод за страхопочитание, отразявайки по изключителен начин темата на картината, на която се вижда как две момчета, тестват обема на светещ пикочен мехур. Моментът е осветен от трептенето на невидимия пламък на свещ някъде зад него.
Райт от Дерби бил свързван с така нареченото Лунно общество – прочута група пионери от учени и индустриалци от XVIII-ти век, чиито вечери прекарани на лунна светлина, били изпълнени с разговори и авангардни експерименти. Привлекли много хора - от шотландските изобретатели на парната машина Джеймс до Уат и Матю Бултън до физика Еразъм Дарвин, легендарния керамик Джозая Уеджууд, ерудита Джоузеф Пристли, на когото се приписва откриването на няколко газа, включително кислорода.
Нарисувана десетилетие преди Пристли да е изолирал O2 (или това, което той нарекъл „дефлогистиран въздух“), „Две момчета надуват мехур на свещ“ улавя очарованието на една епоха на прага на научно променящия се свят, в който все повече се разгръщало разбирането на хората за това как Вселената и телата ни работят. Благоговението, което отеква в очите на двете деца, докато изпробват доколко собственият им дъх може да е предизвикателство за устойчивостта на тъканта на органа, смразява учудването присъщо на възрастта им точно преди да избухне в емпирично познание.
It was Caspar David Friedrich's "Two Men Contemplating the Moon" that inspired Samuel Becket to write "Waiting for Godot". Thank you @HesseHelge for sharing this! https://t.co/BN9GeBospK
— Tina (@Tina69911364) April 13, 2019
Нарисувана точно половин век след очарователната картина на Райт от Дерби и изпълнена с нещо от същата кехлибарена аура на вътрешно страхопочитание, „Двама мъже, съзерцаващи луната“ (1819-20) на Каспар Дейвид Фридрих изглежда сякаш напомня същата двойка приятели от детството но вече в тяхната зрялост, а учудването им от красотата на света, което споделят, е обогатено от десетилетия на интензивно преоткриване на света. Тук кълбото, което се издува блестящо пред очите им, може да бъде, както буквално растящият полумесец срещу тях, а не пикочен мехур, така и една блестяща метафора за техния разширяващ се дух и съзнание. Шумът от прокъсването на корени и клони, което породен от предстоящото падане на мъртвото дърво до тях, рамкира двойката и вмъква нотка на заплаха в чудната сцена. Умът може да изследва, но мистерията винаги остава.
Един век преди Айнщайн да изрази безпокойството си, че науката „в действителност е непрекъснато бягство от чудото“, английският поет Джон Кийтс се оплакал, че емпиричните разсъждения „ще подрежат крилете на ангелите“ и „ще завладеят всички мистерии чрез правила и линии“. Тъжният резултат от подобно завоевание, казал Кийтс за въздействието на науката на хората, би бил смъртта на чудото и „изпразването мистичния въздух“ и „разплитането на дъгата“. „Да убием нашите въпроси с бездушната задача да броим.“ „Чрез дисекцията на нейната необяснима красота, Исак Нютон се превърна в гробар, който унищожи поезията на дъгата, като я сведе до призма“ смятал още Кийтс.
А вие как мислите лишили ли сме се от чудото да се учудваме?
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!