„Знам, че можеш да умреш два пъти. Първо идва физическата смърт... да бъдеш забравен е втора смърт“, отбелязва сценаристът Ив Блуен в размишленията си върху живота на своята майка Андре Блуен. През 1950-те и 60-те години Андре Блуен става ключова фигура в борбата за освобождението на Африка, мобилизирайки жените на Демократична република Конго срещу колониализма и съветвайки Патрис Лумумба, първия министър-председател на страната.
Независимо от огромния ѝ принос, историята на Блуен остава в сянка. С цел да поправи това, Ив преиздава мемоарите на майка си Моята страна, Африка: Автобиография на черната пасионария, които не са били в продажба десетилетия наред.
Страстта на Андре Блуен към деколонизацията е вдъхновена от лична трагедия. Родена през 1921 г. от бял французин и чернокожа майка от Централна Африка, Блуен израства между колониите на Франция, Централноафриканската република и Конго. През 1940-те години, когато двегодишният ѝ син Рене умира от малария, защото му е отказана подходяща медицинска помощ поради расовата му принадлежност, Андре се променя.
The remarkable life of Andrée Blouin - Africa's overlooked independence heroine https://t.co/WfAn8Dzzlq #
— Mo (@msbahari) January 6, 2025
„Смъртта на сина ми ме политизира, както нищо друго не може“, пише тя в мемоарите си, осъзнавайки, че колониализмът е система на потисничество, която прониква във всеки аспект на живота в Африка.
Първоначалните години на Блуен са изпълнени с трудности. На тригодишна възраст тя е изпратена в сиропиталище за деца от смесена раса, което е част от практиката на френските и белгийските колониални власти. Там животът ѝ е изпълнен с насилие и пренебрежение. На 15 години тя бяга от сиропиталището, когато монахините се опитват да я принудят да се омъжи. По-късно се омъжва два пъти, но след трагедията със сина ѝ се мести в Гвинея с втория си съпруг.
В Гвинея Блуен активно се включва в политическата сцена, подкрепяйки независимостта на страната и кампанията за гласуване „Не“ на референдума за запазване на икономическите и военни връзки с Франция. След като Гвинея печели независимост през 1959 г., Блуен придобива влияние в постколониалните африкански кръгове и започва да съветва различни африкански лидери, включително Бартелеми Боганда от Централноафриканската република.
Най-значимото ѝ влияние идва през 1960 г., когато с подкрепата на Кваме Нкрума от Гана, тя пътува до Демократична република Конго, за да помогне в борбата за независимост от Белгия. Тя води кампания сред жените, призовавайки ги да се борят за равенство между половете заедно с борбата за независимост. Блуен също така помага в изграждането на база за анголски бойци, бягащи от португалските сили.
Въпреки че съветва и работи с ключови африкански лидери, Блуен често е обвинявана от колониалните власти и пресата в манипулации и връзки с африкански лидери. Въвеждането ѝ в екипа на Патрис Лумумба е повратен момент в живота ѝ . Тя става негов шеф на протокола и автор на речи, а пресата ги нарича „Лумум-Блуен“.
Независимо от възхищението си от Лумумба, Блуен смята, че той е бил наивен в справянето със ситуацията в страната. Когато армията се вдига в бунт и външни сили се намесват, новото правителство попада в политически хаос. Събитията водят до трагичната смърт на Лумумба през 1961 г., събитие, което Блуен намира за неописуемо със думи, според мемоарите ѝ.
След преврата, който сваля Лумумба, Блуен е принудена да напусне страната и да потърси убежище в Париж. Тя е отделена от семейството си, което остава в Конго, и преживява тежки изпитания. След месеци на раздяла, семейството ѝ се събира с нея в Алжир, а по-късно се установяват в Париж. Дори в изгнание Блуен продължава да е деен политически участник чрез статии и срещи.
През 1970-те години тя започва да пише автобиографията си, в която изразява и възхищението си от африкански лидери, като Секу Туре, и разочарованието си от политическата реалност в Африка след колониализма.
Тя скърби за корупцията и провалите на африканските лидери, които, според нея, са причинили повече щети на континента от външните сили.
Блуен е диагностицирана с рак, но отказва да се лекува, докато Африка продължава да страда.
Тя умира на 9 април 1986 г. в Париж, като смъртта ѝ е посрещната с малко внимание в световен мащаб. Въпреки това, нейното наследство продължава да вдъхновява на места като Киншаса, където културен център носи нейното име.
Мемоарите на Андре Блуен, Моята страна, Африка, се преиздават, като дават шанс на нови поколения да научат за жена, която неуморно се е борила за африканската независимост, независимо от трудностите и предателствата, с които се е сблъскала. Нейната история остава символ на непоколебимото отдаване на свободата, равенството и справедливостта.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!