Вижте Лисабон, който увяхва с великолепие

Л исабон е отлаган град, до него стигнах така, както се доплува до друга земя - постепенно, с протяжно чудене. Но за изкушените едва днес, за закъснелите откриватели той внезапно се оказва не най-последната ивичка Европа, а най-вкусният крайчец на хляба.

След това пътуване Португалия на картата вече ми прилича на обветрена от океана лоджия, а Лисабон е мястото, където заставаш с гръб към прекосена Европа, за да осезаваш безпрепятствено, полека света, докато си още много, твърде много у дома, и не искаш да тръгваш.

Старите сгради в Лисабон са опасна и неустоима религия, която не позволява болните да се лекуват, а мъртвите - да се погребват. Някои от тях са почти скелети, с пропълзели по празнотата им бурени, и само те ги крепят по чудо цели пред тромавия тътен на трамваите.

Други са цветя, увяхващи с великолепие, с летаргичен чар, който още искаш да вдишваш, щом изкачиш стръмното стъбло на стълбището им.

Повечето обаче все още са възможност за дом, и сякаш са обърнати отвътре-навън - защото сред олющените им пъстри плочки насред уличките си като отпуснат в стара, затоплена баня, а по обезателните простори висят олекнали души, изпрани от телата си.

И ти се струва, че е нарочен декор,

че тези влажни цветове и тъкани - красиво несъчетаеми, гъсти - са изсипани по фасадите от милост към измъчените в хълместия Лисабон туристи.

Докато се катериш, с риск да пречупиш краката си по заклетите калдъръмени камъчета, но и нежно - все едно лъскаш ситните му бижута, вдишваш по-надълбоко домашния сапун, влагата на открехнатите врати, скуката на три часа следобед, която не важи за туристи, но е примамлива и дори нужна, защото изкарва лицата на старците по прозорците - като в рамки на стари картини. Снимам ги с ретрокамера, без да питам.

За разлика от чужденците, които все гледат нагоре, старците на Алфама, на Байро Алто, гледат най-вече надолу. По-немощните от тях почти не излизат, краката им не могат да преодолеят дори скосените стълби на собствения им дом, който също следва склона.

Една художничка решила да пита местните в Моурария дали може да ги снима, а после да окачи портретите им по външните стени на къщите. Съгласила се само една - дона Амалия, но - познато - още на другия ден всички започнали да питат - как така, защо само тя.

И сега образите на надничащите им лица, шиещите или отпиващи ръце, роклите и дори кучетата в махалата - като Дон Кихот, например, са "вградени" на снимка в стените на домовете, и още ги държат.

От прозорци, от прагове, от крайчеца на улички

хората още виждат и същото небе, което видях аз. Да, и в Лисабон валя - подигравателно и изменчиво, но лисабонското небе за мен си остана това: пудразахарни облачета върху лъчистосиньо. Само толкова.

На една улица вероятно последният бръснар на Лисабон чакаше клиенти в играна 41 години поза. Влязох в музея му, разбрахме се - аз - ръцете му, той - щастливото сияние по лицето ми, докато се взирах в несъществуващи вече посуди, полупразни одеколони тип "Икар" от 60-те, касетофон от 80-те, застрашителни вехти столове…

Но, не, Лисабон не е задължително вехт, и освен небрежен и дори мръсен, може да бъде и съвсем нов, устроен и заможен, както в жилищните квартали, през които се минава на път от летището. Там обаче, освен за да завидиш на тази "бедност", защото нали португалците били бедните на Европа, обикновено няма защо да идеш.

Но най-трогателно в Португалия са хората

Рецепционистът в хотела - философ, който работеше там не просто защото не може да си намери друга работа, а и заради случайния среднощен разговор насред ритуалното преминаване на гостите (имахме го), ми цитира Фернанду Песоа (да, снимах се до статуята на този толкова португалски писател, положила ръка върху неговата. Тя е до прочутото кафе "Бразилейра") - за това, че португалците по традиция се стремели да са "непортугалци".

Тази отвореност, мигновено предлаганата помощ, щом само спреш с отворена карта на тротоара, с търсещи очи, обясненията, които дори на португалски следват въпроса ти обилни и търпеливи, шегите, в които няма хапливост, а по-скоро трогателна детинска наивност, разказите, в които го няма нашето нервно бързане - всичко това е неустоимо, кара те да се чувстваш длъжен, почти тъжно-виновен от умиление.

И в този Лисабон не почувствах нужда да обикалям музеи и църкви (дори метро станцията там понякога е изкуство). Не и докато можеш да скиташ уверен, че си красив въпреки очилата, които си смятал, че не ти отиват, въпреки немитата от вчера коса и малките дребни суетливости. А после да влезеш в една от случайните местни кръчмички, които винаги приличат на сладкарници, и

цяло семейство да ти приготви от - простете ми, ужасната португалска храна

А после да я изядеш заради тях, с любов и кулинарно омерзение.

В този Лисабон минаваш покрай емблематичната кула Белем - първото и последното, което са виждали откривателите, пионерите, лудите, завръщащите се, но всъщност бързаш за сладкишите от старата сладкарница до манастира "Жеронимуш" - и хрупкави, и с крем, като хубавите португалци.

Там ги правят неприлично вкусни, сякаш в компенсация за традиционната риба треска, която всъщност идва от Норвегия, бива осолявана, после... (тази истина ми я признава около час един сервитьор, без стрес, без бързане за другите клиенти).

Или можеш да вървиш по плажа Каркавелуш и жертвоготовно да изгориш под езика на океана, и да стане още едно море, което си пипнал.

Или просто да намериш лениво куче - едно от тези, които не са нито ничии, нито затворени, и които се разхождат и прибират сами, и да галиш сладко малко мръсните му уши, в следобеда…

P.S. Не разказах за онова, което може да види един турист в Лисабон, но ако още не сте го видели, можете да намерите всичко в интернет. Разбира се...