Константин Егерт: Русия умря. Няма такава държава, нито такъв народ

В апартамента ми във Вилнюс разглеждам архивни снимки. На екрана на компютъра ми се появява една от първите ми годишнини в радио „Коммерсант FM“, където работих няколко години. Оттогава са минали 10 години, но имам чувството, че е вече цял век. Светът, в който живееше интелигенцията и средната класа в големите градове на Русия, се градеше на илюзии, пише Константин Егерт в коментар за "Дойче веле".

Тези илюзии се основаваха на вярата, че режимът на Путин ще позволява на “привилегированите граждани” да си запазят поне едно малко лично пространство, в което да се изявяват като опозиционери, да създават и развиват критични медии, дори понякога да избират опозиционни политици на постове, на които те няма да имат никаква реална власт, добавя Егерт.

В замяна на тези илюзии ние - аз също бях част от този свят и нося отговорността си, трябваше да се преструваме, че Владислав Сурков (бивш специален представител на президента Путин по въпросите за Украйна – б.ред.) или журналистите от държавните медии са просто хора с други виждания, с които не е грях да се ръкуваме и дори понякога да работим по някой общ проект. Сега гледам снимка от отдавнашна вечер в едно имение в центъра на Москва и се проклинам, че съм стискал ръцете на онези, от които е трябвало да избягам още тогава, пише още Егерт. 

Крахът на този свят започна още с връщането на Путин в Кремъл през 2012 година и се превърна в необратима реалност след анексията на Крим през 2014 г. На 24 февруари 2022 година Путин замени временната надгробна плоча на този свят с постоянна, пише още авторът.

Войната – спасителен пояс за Путин

Някои се чудят къде са всички онези хора, които излязоха по улиците на руските градове през 2014 г., когато започна тази война? Или през 2015 г., когато Борис Немцов беше убит? Литовците например често ме питат къде са онези 400 000 души, които през януари 1991 година излязоха пред Кремъл, за да защитят правото на независимост на Литва. Отговорът е прост - вече не съществува нито тази държава, нито този народ. Късният Съветски съюз умря в годините на приватизация, неплащане на заплати и първата война в Чечения. Кремъл започна да убива веднага след “Зимата на протестите” през 2011-2012 г., когато разбра, че няма как да прави компромиси с опозиционерите - дори с добронамерените и нерадикалните. Защото те също представляват фатална опасност за режима, добавя Егерт.

Войната срещу Украйна е основната последица от това, че превърнаха Русия в структура на КГБ от късния съветски период. И трябва да признаем - това е най-успешната специална операция на Кремъл досега. Може колкото си искате да пишете, че тази война е на Путин, а не на хората, както прави Иля Яшин. Това по някакъв начин е вярно - пред военните пунктове не се вият опашки. Но може да се каже и обратното. Руснаците носят пълната отговорност за това, което армията им върши в Украйна. И още нещо - броят и мащабът на антивоенните протести е незначителен за държава от 140 милиона. Дори и да вземем предвид заплахата от полицията, пише още в коментара си авторът.

Руското безразличие е основано на цинизъм

Предполагам, че на повечето руснаци им е безразлично случващото се. Те не толкова подкрепят войната на Путин, колкото правят осъзнат избор да не пречат на режима да прави каквото си поиска. Страхът, разбира се, играе роля. Но не бива да се залъгвате - в основата на тази позиция е цинизмът, развит в последните 20-25 години, добавя Егерт.

“Какво ни интересува? Всички политици са еднакви! Всичко е за пари!” - тези прости послания на кремълската пропаганда са се превърнали в принцип за болшинството. Русия днес е държава, в която гражданите, в политическия смисъл на думата, са малцинство. Нито филмите за злите сътрудници на НКВД, нито борбата с корупцията, нито независимите медии, нито дори неспирните убийства на опозиционери няма да събудят едно общество, което не иска да знае истината. А ако я научи, не би я допуснало до себе си, коментира още той.

Без съмнение генезисът на това общество е дело на Путин и хората му. Но част от отговорността е и на “нашите хора”. Руските интелектуалци, предприемачи, активисти - всички те, въпреки личните им постижения, бяха победени от режима. Дали този крах ще е временен?, пита се Егерт. 

Без носталгия

Според мен е време да спрем да оплакваме нашите “бедност и лишения”. Още повече, че в сравнение с онова, на което са подложени украинците, съдбата на руските емигранти и на онези, които останаха в страната, та дори и на политическите затворници, е по-лека. Ефективна и максимално голяма подкрепа за Украйна е единственото, което емиграцията може да направи, за да има шанс за някакво уважение и самоуважение, добавя в коментара си авторът.

Успоредно с това може да се опитаме да отправим ново предизвикателство към Кремъл от чужбина. От това обаче би имало смисъл, само ако се разделим с илюзиите си за руското общество. За да се пробуди то, е нужен нов език, нови теми, нов кураж и усилия, които да продължат повече от година. Създаването на нови образователни проекти все още изглежда най-обещаващият начин да се създаде една “алтернативна Русия”, казва Егерт и добавя:

Някои емигранти се опитват да забравят за Русия и това е нормално. Онези, които останаха - не всички, но мнозина, ще се укрият и ще чакат по-добри времена. Тези времена, ако въобще дойдат, могат да създадат нови герои и да оставят днешните сили в миналото.

Но най-важното е да спрем да гледаме старите снимки. Копирайте ги на хард диск или ги приберете в някое далечно чекмедже, завършва коментара си Егерт.