Политика или бизнес? Как Тръмп вижда Близкия изток

К огато предприемач в недвижимите имоти стане президент на САЩ, не бива да се изненадваме, ако американската външна политика започне да включва грандиозни проекти за развитие на недвижими имоти.

Това е може би най-големият извод от зашеметяващото предложение на Доналд Тръмп – САЩ да поемат контрол над Газа и да я превърнат в курорт от световна класа, „Ривиерата на Близкия изток“, както самият той се изрази.  

Това предложение е поредната итерация на въпроса, който неизменно присъства, откакто Тръмп навлезе в най-високите ешелони на американската политика:  

Трябва ли планът му за Газа – който включва презаселване на над два милиона палестинци и поставяне на територията под американска „собственост“ – да бъде приеман буквално или сериозно?  

Този проект не само противоречи на дълбоко вкоренените стремежи на палестинския народ, но и беше категорично отхвърлен от арабските държави, които биха играли ключова роля в евентуалното презаселване на разселените жители на Газа. Той също така предизвика остра реакция както от международната общност, така и от вътрешнополитическите критици на Тръмп.  

„Развитието на разкъсвана от война земя като голф курорт на Тръмп не е мирен план, това е обида“, заяви конгресменът демократ Трой Картър от Луизиана. „Сериозните лидери преследват реални решения, а не сделки с недвижими имоти.“  

Дори някои от най-верните републикански съюзници на Тръмп изразиха резерви относно идеята американски сили да окупират Газа, да разчистват развалините и да обезвреждат неизбухналата израелска военна техника.  

„Мисля, че повечето жители на Южна Каролина едва ли ще се зарадват на идеята да изпратим американци да превземат Газа“, коментира сенаторът Линдзи Греъм. „Това може да е проблематично, но ще остана широко скроена.“  

Сенаторът Ранд Пол от Кентъки беше още по-категоричен.  

„Мислех, че сме гласували за 'Америка на първо място'“, написа той в X. „Нямаме работа да обмисляме нова окупация, която ще ни струва състояние и ще постави в опасност живота на нашите войници.“  

Коментарът на Пол подчертава очевидния парадокс в политиката на Тръмп. Въпреки че бившият президент критикува американската външна помощ и обеща да се съсредоточи върху вътрешните проблеми, изказванията му често съдържат нотки на експанзионизъм.  

Желанието му да придобие Гренландия беше не просто шега, а реално обмисляна възможност, според служители на администрацията. Говоренето за превръщането на Канада в „51-вия щат“ и връщането на Панамския канал под американски контрол също вече не звучи като сарказъм.  

И сега Тръмп, който бе един от най-яростните десни критици на американската инвазия и възстановяването на Ирак, излиза с нов проект за изграждане на нация в Близкия изток.  

Ако конкретните му идеи за Газа шокират някои хора, те не би трябвало да бъдат напълно изненадващи.  

Само дни след встъпването си в длъжност, той говори пред репортери на Air Force One за „прочистването“ на Газа и презаселването на палестинците. По време на предизборната кампания пък каза на радиоводещия Хю Хюит, че Газа би могла да бъде „по-добра от Монако“, но че палестинците „никога не са се възползвали“ от „най-доброто си местоположение в Близкия изток“.  

Това също не е първият случай, в който Тръмп разглежда сложна външнополитическа криза като бизнес възможност.  

През 2018 г., при срещите си с Ким Чен Ун, той възхвали „страхотните плажове“ на Северна Корея и каза, че някой ден там може да се изградят „най-добрите хотели“.  

Подобно на тези амбициозни мечти, и визията му за Газа ще изисква огромни ресурси от американска страна – както финансова, така и военна.

Въпреки това предложението му представлява драстична промяна в досегашния ангажимент на Америка към решението за две държави.  

Ако стратегията зад него е да разтърси политическата динамика в Близкия изток и да накара регионалните сили да поемат по-голяма отговорност за дългосрочното уреждане на кризата, то този подход носи сериозни рискове.  

Многостепенното споразумение за прекратяване на огъня между Израел и Хамас е изключително нестабилно. Палестинците може да възприемат думите на Тръмп като сигнал, че САЩ не се интересуват от траен мир, а израелските хардлайнери – като зелена светлина за по-нататъшно разширяване на селищата.  

Арабските държави, някои от които работиха с администрацията на Тръмп по Авраамовите споразумения (бел.ред.: мирни споразумения, подписани през 2020 г. между Израел и няколко арабски държави – ОАЕ, Бахрейн, Судан и Мароко – с посредничеството на САЩ), също може да започнат да се съмняват дали той би бил надежден партньор в евентуални бъдещи преговори.  

А ако историята е някакъв ориентир, самият Тръмп може бързо да загуби интерес към каузата. В крайна сметка, той би могъл просто да се откаже от всякакви дипломатически усилия за мир, обвинявайки палестинците и арабските им съюзници в отказ да приемат „по-добър живот, освободен от минали конфликти“.  

След което вниманието му може да се насочи към търговски войни с Канада, бизнес начинания в Северна Корея, минни концесии в Гренландия – или към някое друго предизвикателство, което не разделя собствената му партия и не изисква разплитане на вековни вражди.

Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase