Т ой беше един от най-ярките представители на това невероятно талантливо поколение писатели романисти в България. Алек Попов, който ни напусна преждевременно, се отличаваше като водещ ироник, пише Даниел Смилов за Deutsche Welle.
Щастливи сме да бъдем съвременници на едно невероятно талантливо поколение писатели романисти. Алек Попов, който ни напусна вчера, беше един от най-ярките му представители – неговите книги ще връщат детското удоволствие и радост от четенето не само за нас, но и в десетилетията напред.
Водещ ироник
Романът е сложен жанр и той е възможен само в култури, които са достигнали някакво ниво на зрелост. Романът никога досега не е бил силната страна на българската литература и няколкото изключения – като Димитър Димов, Димитър Tалев или Ивайло Петров, например – просто доказват правилото. Едва днес изглежда вече имаме сериозно натрупване на множество, при това различни романи, авторите на които не просто експериментират успешно, а знаят какво правят и го правят наистина добре. Не е никак случайно, че поддържането на това високо ниво води и до получаване на множество международни награди, както и до заслужената любов на българската публика.
В това талантливо поколение Алек Попов се отличаваше като водещ ироник и поради това сигурно много би се смял на този текст, който започна незнайно как по средата между похвално слово и конферентен доклад. Иронията е също много слаба страна на българската писмовност, така че този старт е извиним. Но все пак и тук имаме някаква традиция, започвайки обещаващо с Вазов („Под игото“ и „Чичовци“) и Алеко („Бай Ганьо“) и стигайки до Алек Попов („Мисия Лондон“, „Сестри Палавееви“, „Мисия Туран“) и Владислав Тодоров („Дзифт“ и „Цинкограф“) и Милен Русков („Възвишение“, „Чамкория“). Не са много имената, но всяко едно от тях е изключително важно, защото помага на хората да огледат себе си и своята история в едно критично наблюдаващо ги огледало, показващо симпатични и не толкова симпатични дефекти.
Книги от Алек Попов
Кога един ироничен роман е добър
Ироничният роман, структурно погледнато, има следните елементи. Първо, той показва, че във всеки е заложено и героичното и жалкото, и елегантното, и грозното и т.н. В Ганковото кафене революционерите на маса са трудно отличими от истинските герои, а алафрангата съжителства с калпака и селското неглиже. А пък турските шпиони понякога може да излязат борци за народното дело. Сестри Палавееви са също необичайни героини, които съчетават в себе кажи речи всички противоречия на собствената си епоха – буржоазни-комунистки-партизанки, за които строгите закони на историческия материализъм и класовата борба се превръщат в приключенски роман със силен еротичен заряд.
Алековият „Бай Ганьо“ на пръв поглед подвежда, че комичното и дефектното могат да бъдат събрани в един типаж, което е някакъв вид облекчение за останалите герои. Но тук идва вторият важен елемент на добрия ироничен роман – свободата на героите да избират, какви да бъдат. Всеки е екипиран и с добрите, и с лошите страни на своята култура. Но всеки в крайна сметка решава в кои от тях да инвестира и с кои да се идентифицира. От Алеково време е имало „умно-красиви“ и „корумпета-келепирджии“, но това не са някакви природно зададени групи. Те са се получили на базата на съзнателния избор на участниците в тях. Този избор, разбира се, не е веднъж за винаги, а трябва всекидневно да се отстоява.
Третият елемент на добрия ироничен роман е сложността на света. Дори добронамерени герои, желаещи да са Алековци, а не Бай Ганьовци, също могат да попаднат в комични ситуации поради оскъдна информация, липса на координация, прекомерни дерзания, крайността на човешкото същество… Светът, който се опитваме да подреждаме с личния си избор, по правило не се подчинява изцяло, а понякога - никак. В романите на Владислав Тодоров това неподчинение добива вселенски пропорции, в резултат на което героите се носят като космически молци от катастрофа към катастрофа. „Мисия Лондон“ е по-добродушен прочит на провалите на плановете както на „умно-красивите“, така и на „корумпе-келепирджиите“ – катастрофите в този роман, макар и впечатляващи, все пак не са от екзистенциален характер и позволяват на живота да продължи весело напред.
Добрият ироничен роман – не на последно място – казва важни неща за историята на дадена общност. Въпреки личния избор и объркващата сложност на света, нещата все пак се подреждат в някакви общи модели. Романът ги разкрива и се фокусира най-вече върху способността на общността да събужда от дрямката на различни видове робство/модели – чуждо владичество, авторитарен гнет, всекидневие, корупция и войнствен национализъм. Новото поколение български романисти всъщност се справя блестящо с описанието на това, което Кристиан Таков наричаше „Ще се става“ в съвременна България. Въпреки мрънкането, че сме загубили величието на държавата си някъде из историята, всъщност страната бавно, но с някаква степен на неизбежност се разделя и с комунистическата си дрямка, и с национал-патриотарщината на пост-комунизма, и с измамния уют на корупцията.
„Времеубежище“ на Георги Господинов изследва именно този уют на съвременните модели/робства. Желанието да се върнеш в някаква епоха, в която уж си бил велик, е всъщност отказ от сериозно отношение към живота сега. В „Мисия Туран“ героите гонят великото българско минало в средноазиатската степ, само за да открият българското настояще в пълния му спектър от възвишени научно-политически терзания на умно-красивите до конкретните схеми на корумпетата. По отношение на българската история може би най-силни са романите на Милен Русков, които показват, че за да разберем тази история, трябва да разбираме по-добре и себе си днес. Миналото – в този смисъл – е неотделимо от настоящето, което е ключ към него. А това е интересно обръщане: за да разберем величието си някога, е нужно да сме велики и днес.
България се събужда за поредната си модернизация
За Алек Попов трябва да се пише и игриво, и духовито, и с ирония, на които малцина така или иначе са способни. Но най-голямата и тъжна ирония е, че сред тюхкането за „упадъка на ценностите“ и „липсата на авторитети“ всички вкупом започват да славословят и превъзнасят очевидните авторитети на нашето време веднага след смъртта им. Защото това, което Алек Попов написа, е ценно и ще остане. Така както остава написаното от Ивайло Дичев и казаното от Кристиан Таков. България – бавно, донякъде комично, но с достойнство - се събужда за поредната си модернизация. И както Вазов е бил необходим на нова и модерна следосвобожденска България, така и днес за щастие имаме плеяда от писатели, запазили и иронията, и обичта към героите си. И двете създават общност, без да са необходими безвкусни патриотарски напъни и заклинания, че някой ще направи някого велик отново.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция на ДВ и на Vesti.bg като цяло.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!