Е рдоган, който е начело на Турция вече над 17 години, е известен като прагматичен, но и внимателен към потенциални грешки лидер. Това се видя в момента, когато Анкара реши да изтегли своите кораби и оборудване за провеждане на сондажи в газовите залежи в източната част на Средиземно море. Въпреки напрежението, Турция се съгласи на разговори с Гърция, с която са членове на НАТО, но и с която си съперничат за достъп до морските енергийни ресурси. В същото време, вижда се, че Анкара има все по-силно регионално присъствие, което може да коства немалко на турските дипломати и стратези. Последния сигнал за това е конфликтът в Нагорни Карабах. Това действие може да предизвика разрив в отношенията на Ердоган с руския му колега, Владимир Путин.
Да припомним – Турция и Русия са на различни страни в гражданските конфликти в Либия и Сирия, но си сътрудничат в опитите си да направляват тези конфликти в името на взаимната изгода. Москва и Анкара подкрепят различни фракции в Либия, Сирия и Нагорни Карабах, а също си съперничат за влияние в Черно море и Средиземноморието. Тази конкуренция не е нов феномен, но ескалира, тъй като и двете държави възприеха много по-амбициозна и агресивна външна политика, и увеличиха влиянието си през последните десетина години.
Ситуацията в Сирия е нестабилна. Конфликтът продължава да е основен приоритет както за Русия, така и за Турция, въпреки че те вървят все повече към силно разминаване в целите. Турция разглежда Сирия като основна част от своята национална сигурност, опасявайки се от нова бежанска вълна и укрепване на кюрдската автономия около границата с Турция. За Русия, Сирия е основен елемент в изразяването на регионалното й влияние в Близкия изток и Средиземноморието в ущърб на САЩ и други западни сили.
Русия е заобиколена от кризи, които са тест за Кремъл
Турският контрол върху територии в Северна Сирия и руското свободно придвижване в държаните от сирийските правителствени сили райони, породи крехък баланс. Анкара и Москва най-видимо се сблъскват в контролираните от сирийските бунтовници провинция Идлиб, където от средата на септември руснаците и турците целят другата страна да се съгласи на дълготрайно споразумение. Фронтовите линии около Идлиб са стабилни за момента, но се очаква една от двете страни od наруши баланса, който в момента пречи на постигането на основните цели, свързани с регионалното влияние. Балансът може да бъде нарушен или с политически, или с военни цели. На 26 октомври руските военновъздушни сили извършиха едни от най-тежките удари в Сирия от дълго време насам. Основната цел на атаките бяха редиците на подкрепена от Турция сирийска милиция, чиито членове могат да бъдат открити по фронтовете не само в Сирия, но и в Либия и Нагорни Карабах. Посланието е повече от ясно – очаква се евентуалната реакция на Анкара.
Русия и Турция подкрепят различни сили и в Либия, и най-вероятно ще продължат да бъдат активни там, въпреки постигнатото наскоро „дълготрайно споразумение“ за спиране на огъня в цялата страна. Турция се намеси в Либия официално през януари тази година, след като в края на 2019 подписа споразумения с международно признатото правителство в Триполи. По силата на тези договорки, Анкара изпрати военни инструктори, разузнавачи, военно оборудване и съветници, които подсилиха значително силите на правителството на Файез ал Сераж. Не само това – благодарение на турските високотехнологични оръжия като дроновете „Байрактар“, либийските правителствени сили вдигнаха едногодишната обсада над Триполи, наложена от силите на Халифа Хафтар.
В същото време, турските сондажи в Средиземно море продължиха и до голяма степен либийските споразумения от 2019 бяха сключени с цел Турция да има излаз на местните морски залежи, към които претенции има и Гърция. Интервенцията на Ердоган дерайлира руските планове в Либия, но предизвикаха по-настървено участие на руските сили, в частност изпращането на наемници и военно оборудване с посредничеството на ОАЕ – друг регионален опонент на Анкара. Москва продължава да е отдадена на целта си да има достъп до петролните залежи в Либия (едни от най-големите в света) и напрежението ще продължи да ескалира, въпреки последователните споразумения, сключени между август и октомври за спиране на огъня.
Последната ескалация в Кавказ е както пряк резултата на регионалната конкуренцията между Турция и Русия, така и възможност за допълнително съперничество. Анкара си партнира с Азербайджан, който търси начин да върне под свой контрол териториите си, попаднали под арменски контрол при кървавия конфликт през 1990-те. От септември турската администрация участва официално на страната на Баку, след като през лятото имаше редица обстрели от арменските сили, причинили смъртта на азерски войници. Това даде възможност на Ердоган да изпрати военни сили в Азербайджан за съвместни учения, прераснали в офанзива в Нагорни Карабах. За Анкара конфликтът е начин да бъде консолидирана турската зона на влияние в Кавказ, както и да бъдат ударени връзките между Баку и Москва, останали след разпадането на СССР.
Русия опита да посредничи за две споразумения за спиране на огъня от септември насам, но сякаш като сигнал, че Кремъл губи влияние в района, те бяха напълно неуспешни и нарушени още в първия час след влизането им сила. Москва цели деескалация в Нагорни Карабах с минимална руска намеса, като Путин дори обяви, че страната му ще спази договорките с Армения, но сраженията не се водят на арменска територия. Неутралността на Русия е възможност за Анкара да изпълни целите си и да спомогне за победа на Азербайджан, без да предизвика ескалация с Кремъл. Поредното споразумение за спиране на огъня, постигнато с посредничеството на САЩ, влезе в сила на 26 октомври и беше нарушено от азерските и арменските сили само часове по-късно. Кремъл може да се опита да постигне решение със сила в отговор на нарастващата военна роля на Турция и дипломатическо участие на САЩ в конфликта, потвърждавайки отново ролята на Русия като единствен посредник в Кавказ. Индикации за предстоящо разполагане на руски сили в Армения обаче няма за този момент, като дори наемническите части от „Вагнер“ засега се намират все още в периферията на Нагорни Карабах и нямат зелена светлина да се намесят.
Отношенията между Путин и Ердоган са сложни и макар да изглеждат като приятелски на Запад, има множество нюанси. Когато през лятото на 2016 турският президент успя да спре планиран опит за преврат, в който той видя участие на САЩ и някои от страните в ЕС, Путин побърза да помогне с предоставяне на разузнавателна информация. Целта на Кремъл беше затопляне на отношенията с Турция, след като по-рано руски самолет беше свален от турската армия при навлизане в турското въздушно пространства откъм Сирия. Осъзнавайки, че едно от основните притеснения на Турция е създаването на сирийска автономна кюрдска територия под влиянието на Кюрдската работническа партия (ПКК), Путин даде зелена светлина за три последователни турски интервенции в Северна Сирия през 2016, 2018 и 2019. Но също така, Кремъл е силата, която възпря Ердоган от по-дълбоко навлизане в сирийска територия и то в момент, когато турските дронове обстрелваха силите на Асад и заплашваха да сринат цялостната защитна линия на сирийския режим в Северозападна Сирия. В началото на тази година двете страни дори бяха на ръба на военен сблъсък в Сирия.
В Либия също се виждат нюансите в отношенията между Русия и Турция. Западните анализатори посочват закупуването на ПВО системи С-400 от Анкара, но именно турските дронове извадиха извън строя дузина руски радарни и ПВО системи в Либия. Интервенцията на Ердоган в Либия отчасти е провокирана от желанието да се подсигури достъпа до енергийни залежи в Източното Средиземноморие. През юни Турция обърна хода на гражданската война в Либия, която вървеше в полза на Хафтар и неговите външни съюзници в Париж, Абу Даби, Кайро и Москва. Русия дори разположи изтребители в Източна Либия в отговор и като изпращане на сигнал към Анкара, а Египет заплаши с нахлуване в Либия, ако подкрепените от Турция сили не спрат напредването си.
С настъпването на ноември Турция пресмята ходовете си. Ако президентът на САЩ Доналд Тръмп не успее да спечели преизбиране, Ердоган ще загуби щита, предоставен от неговата администрация, защото се очаква Байдън да има различна политика. Всичко това идва в момент, когато Ердоган е политически уязвим. Подобно на Путин, военният авантюризъм се съчетава с отслабената икономика и срива на местната валута, а това се превръща в тежест за страната и съответно увеличава видимостта на опозицията. Също подобно на Путин, Ердоган е изправен пред проблеми по всички граници на страната си. Малко съвременни световни лидери са доминирали така политическия живот в своите страни, спечелвайки един след друг избори и референдуми в продължение на почти две десетилетия. Още по-малко са го направили, докато постоянно разширяват своето влияние. И тук идва проблемът за Ердоган – ако всички конфликти, в които страната му участва, ескалират постепенно, както се очаква, възможността за „прегряване“ е голяма. Независимо дали конкуренцията между Русия и Турция ескалира чрез преговори или на фронта, това ще има дълбоки и трайни ефекти в Близкия изток, Северна Африка и Кавказ.
Турция се противопостави на САЩ, Русия и Франция
Войната в Нагорни Карабах: И Русия, и Турция имат полза от нея
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!