Как неуспешен социален експеримент отдели деца от семействата им

С едемгодишната Хелене Тиесен надникнала от борда на пътническия кораб "MS Disko", знаейки, че тръгва от Гренландия към място, наречено Дания. Това, което не могла да разбере, е защо майка ѝ е избрала да я изпрати в този нещастен ден през 1951г. За историята на инуитските деца, изпрпатени в Дания от родителите си, разказват от CNN.

„Бях толкова тъжна“, спомня си Тиесен, сега на 77 години, пред CNN. Скована от скръб, Тиесен не е успяла да махне на майка си и двамата си братя и сестри, които я гледали от пристанището край бреговете на столицата на Гренландия Нуук. „Погледнах в очите на майка си и си помислих - защо ме пусна?“

Тиесен е едно от 22-те инуитски деца, които са били отведени от домовете си, без да знаят, че в крайна сметка ще бъдат част от неуспешен социален експеримент. На възраст между 5 и 9 години, много от тях никога не са видели или заживели със семействата си отново, като са били забравени и маргинализирани в родната си земя.

През 50-те години на миналия век Гренландия е била датска колония и гренландците са страдали от високи нива на бедност, ниско качество на живот и високи нива на смъртност, разказва Ейнар Лунд Йенсен, изследовател в Националния музей на Дания.

Целта на Дания е била „да създаде датчани, които да станат интелигенция, модели за подражание за Гренландия“, разказва Йенсен, който е съавтор на скорошен доклад, поръчан от правителството за разследване на експеримента.

Датското правителство е решило да модернизира арктическата си колония, надявайки се да задържи интересите си там във времена на следвоенна деколонизация по цял свят. Правителството възприело идеята на организацията за правата на човека „Save the Children Denmark“ да доведат инуитски деца в страната, за да ги спасят от лошите условия на живот.

Предположението по това време е било, че „датското общество превъзхожда гренландското общество“, разказва Йенсен.

След година и половина в Дания повечето от децата били върнати в Гренландия, за да заживеят в сиропиталище в Нуук, управлявано от друга благотворителна организация - Датския Червен кръст. Те били отделени от гренландците и техните семейства. Било им е забранено да говорят на майчиния си език.

От CNN се обърнали към Датския Червен кръст за коментар.

Виждани като непознати от гренландците, много от децата се върнали в Дания, когато станали възрастни. Половината от групата са развили психични заболявания или започнали да злоупотребяват с незаконни вещества, разказва Йенсен. Много от тях са били безработни и са водили тежък живот, коментира Тиесен.

Датското правителство „отне нашата идентичност и семейство от нас“, разказва Кристин Хайнесен, на 76 г., която заедно с Тиесен е една от шестимата оцелели днес. Разхождайки се в гробище в Копенхаген, където сега са погребани някои от нейните приятели от експеримента, Хайнесен признава, че животът ѝ в сиропиталището е бил приличен. „Но знам, че много от другите деца са страдали повече, докато растат там, и мисля, че тъй като сме останали само шест от 22 – това разказва историята много добре“, каза тя.

Save the Children се извинили на жертвите през 2015 г. за ролята, която са изиграли в социалния експеримент. Датското правителство поднесло извинение пет години по-късно след натиск от предизборни групи, но отказало да компенсира тези, които все още са живи, каза адвокатът на жертвите Мадс Крьогер Праминг. Той подаде иск за обезщетение от 250 000 крони (38 000 долара) за всяка жертва в окръжния съд на Копенхаген в края на декември 2021г.

Шестимата обвиняват датската държава, че е действала „в нарушение на действащото датско законодателство и правата на човека, включително правото на ищците на личен и семеен живот съгласно член 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ)“.

В изявление пред CNN министърът на социалните въпроси и възрастните хора на Дания каза, че правителството разглежда иска за компенсация.

„Най-важният аспект за датското правителство беше официалното извинение на вече възрастните деца и техните семейства за предателството, което претърпяха. Това беше голяма стъпка към поправяне на провала на правителството - отговорност, която никое предишно правителство не е поело“, заяви Астрид Краг.

„Правителството и аз вярваме, че признаването на грешките от миналото само по себе си е от решаващо значение и трябва да се поучим от тях, така че историята никога да не се повтаря.“

Жертвите обаче не смятат, че извинението е достатъчно.

Целта на експеримента, който започнал през 1950 г., е била да се наемат сираци, но е било трудно да се намерят достатъчно деца, разказва изследователят Дженсън. Затова били включени и още 22 деца, живеещи в домакинства без майки или бащи.

Майката на Тиесен, която е била вдовица, първоначално отхвърлила молбата на двама датчани да заведат малката ѝ дъщеря в Дания. Това разказва самата Тиесен. В крайна сметка обаче майка ѝ се съгласила с обещанието, че Тиесен ще получи по-добро образование там.

За един гренландец би било трудно да им откаже по това време, каза за CNN Карла Джесен Уилямсън, гренландски асистент в университета в Саскачеван и член на Комисията за помирение на Гренландия.

„Както при всяка колонизирана нация, властите са били уважавани и хората се страхували от тях“, казва тя.

Според доклад, в който Дженсън пише за експеримента, е имало съмнения дали някои от родителите са били напълно информирани или са разбрали с какво се съгласяват.

В много отношения това, което се е случило с децата, представлява културно изкореняване по време на колониализма, каза Уилямсън. „В колониалните времена е имало изкореняване на уникалността на културата, на връзката със земята, разнообразието от езици, духовността – те са били премахнати, за да може колонизираните да бъдат социализирани, за да станат част от колониалната държава", казва тя.

При пристигането си в Дания децата били настанени във „Fedgaarden“, ваканционния лагер на „Save the Children“ на южния полуостров Феддет, за четири месеца. На децата им е било забранено да говорят гренландски - диалект на инуитския език - и вместо това им е било преподавано на датски.

Децата били едновременно ужасени и изумени от новата си среда. Хайнесен е била само на 5 години по това време и ясно си спомня „всички дървета - ние нямаме дървета в Гренландия, така че си спомням колко високи и големи бяха те“.

По-късно те били настанени в отделни приемни семейства за около година. Тиесен не се чувствала добре дошла в дома на първото си приемно семейство. Тя е трябвало да се маже с мехлем за екземата си и не ѝ е било позволено да седи върху мебелите. „Всеки ден страдах за дома“, каза тя.

Второто ѝ приемно семейство било по-мило, купило ѝ велосипед и кукла и се отнасяло към нея като към част от семейството.

Когато дошло време да се завърнат в Гренландия, шест от децата на инуитите останали в Дания и били осиновени от приемните си семейства. Осиновяванията били „напълно против цялата идея да се върнат в Гренландия и да станем интелектуалният елит“, разказва историкът Дженсън. „Според мен това беше грешка“, каза той.

Те се завърнали в Гренландия през октомври 1952 г. и били настанени в сиропиталище, управлявано от Датския Червен кръст в Нуук. Според исковата молба попечителството над децата е било прехвърлено на директорката на сиропиталището.

Тиесен си спомня, че е видяла семейството ѝ да я чака до кея в Нуук. „Изпуснах куфара си и изтичах при тях, разказвайки им всичко, което видях. Но майка ми не ми отговори“, каза Тиесен. Това е било, защото тя говорила на датски, а майка ѝ говорила с инуитския диалект на гренландски - език, който Тиесен вече не разбирала.

Срещата им продължила 10 минути. Датска медицинска сестра, която се грижила за децата, ѝ казала да пусне майка си, защото сега ще живее в сиропиталище. „Плаках по целия път до сиропиталището – толкова нетърпеливо очаквах да видя града си, но не можах да видя нищо през сълзите си.”

В сиропиталището живеели 16 от децата. Позволено им е било да говорят само на датски, настанени били в училище, където се говорило на датски, а контактът им със семействата им е бил ограничен или изобщо не е съществувал. Никой не е казал на Хайнесен, че биологичната ѝ майка е починала, скоро след като Хайнесен отишла в сиропиталището,.

Майката на Тиесен е имала право да посети дъщеря си само няколко пъти през седемте години, в които Тиесен е била там, се посочва в съдебния иск.

„Дори на онези, които имали семейство в Нуук, не им е било позволено да го посещават. Понякога сиропиталището канело семейството на кафе в неделя, но на децата никога не им е бил даден шанс да се свържат със семействата си.

До 1960г. всички деца са напуснали сиропиталището и в крайна сметка почти всички се преместили обратно в Дания. Шестимата, които са все още живи, разказват, че намирането на чувството им за идентичност е отнело цял живот.

Гренландия е напълно интегрирана в Дания през 1953 г. и през 1979 г. получава самоуправление.