Как бягаха през Берлинската стена

В и ивите дни на залеза на източноевропейския комунизъм колорит внасят тълпите, бягащи на Запад - отначало през отворената австрийско-унгарска граница, по-късно масово, когато падат всички граници.

Но това преселение е предшествано от За многобройни и различни драматични бягства през 40-годишната история на Желязната завеса, много от тях през Берлинската стена, която разделя Западен Берлин от комунистическата Източна Германия - ГДР.

Когато била построена набързо на 13 август 1961 г., много източногерманци не могли да осъзнаят значението й. Предприети били безброй опити за бягство, хората опитвали да се промушат под или над първоначалната примитивна бариера от бетон и бодлива тел.

Някои не успели и били застреляни от комунистическата гранична охрана.

Хари Детерлинг, източногермански машинист, отвлича влак с осем вагона и успява да прекара 24-ма приятели и роднини през Стената през декември 1961 г. Седем други пътници не били съгласни и поискали да се върнат на Изток.

Много от бягствата в ранните години от историята на Стената ставали през

тунели, прокопани под омразната преграда.

Волфганг Фукс станал берлинска легенда. Едва 24-годишен успял да избяга под заграждениата от бодлива тел заедно със съпругата си и двете им деца скоро след издигането на Стената.

Свободата само за него обаче не му стигала. Той вербувал смели помагачи, някои от тях - студенти от западноберлинския Свободен университет начело с първия немски астронавт Райнхард Фурер (по-късно загинал трагично при самолетна катастрофа), които изкопали два тунела под Стената.

Единият, който им отнел седем месеца къртовски труд, бил дълъг 140 м - от мазето на хлебопекарна на "Бернауерщрасе" в Западен Берлин до тоалетната на къща близо до Стената в Източен Берлин.

Фукс, който по-късно става аптекар в западноберлинския квартал Нойкьолн, наблюдавал през бинокъл от покрива на къща в подножието на Стената, докато бегълците се приближавали към другия край.

Тайният изход за бягство бил наречен

"Тунел 57", защото 57 души благополучно пропълзели през него на Запад,

преди един инцидент със стрелба на 4 октомври 1964 г. да доведе до разкриванвето му и разрушаването му от граничарите.

Още десетки бегълци обаче успели да се измъкнат през втори тунел до него, отново дело на Фукс и неговата група доброволци.

"Подземното" бягство обаче скоро станало невъзможно. Къщите от източната страна близо до Стената били опразнени или разрушени, граничната зона била разширена, а патрулите - засилени. Комунистите дори взривили една църква, след като сметнали, че е твърде близо до границата.

Първоначално примитивна конструкция от бодлива тел, тухли и метални решетки, Стената била "модернизирана" за няколко години, оборудвана включително с вишки, и се простирала на 160 км през сърцето на разделения град и около периметъра на Западен Берлин.

В най-"усъвършенствания" си период тя включвала девет отделни линии с препятствия, две огради, високи 1,5 м, чиито аларми се задействали от леко докосване, плюс 45-метрови ивици, в които патрулирали кучета.

Скрити жици по земята задействали сигнални ракети. Ярки кварцови прожектори осветявали изораната пясъчна ивица със стоманени шипове, станала известна като "Ивицата на смъртта".

Самата стена била достроена и се издигала на височина 4,5 м. Била гладка и покрита най-отгоре с хлъзгав бял улук, за да няма къде да се хванеш.

Не че това спряло разочарованите източногерманци да продължат опитите за бягство.

Хайке Дитрих, тогава на 25, успява да избяга на Запад, притиснат между два сърфа

в багажника на покрива на колата на негов приятел.

През април 1983 г. двама млади мъже буквално отлетели към свободата, като изстреляли въже, вързано към стрела с метален връх, от покрива на пететажна сграда в Източен Берлин до по-нисък покрив в Нойкьолн в Западен Берлин.

Други две семейства избягали със самоделен балон с горещ въздух, след като залепили парчета найлон и чаршафи, за да измайсторят един плашещо крехък летателен апарат.

Седемнайсетгодишно момиче само се добрало до заветния Запад, скрито в барабан с навит кабел.

Друг вид бягство било осъществено през октомври 1976 г. от Мартин Кастен, млад лекар работещ в градска болница в Болтенхаген, източногермански крайбрежен град.

Докато прожектори претърсвали плажа през няколко минути, той се впуснал в рисковано плуване.

Намазал тялото си с килограми мас, облечен с водолазен костюм, плавници и шнорхел,

той влиза във водата в полунощ. Осемнайсет часа по-късно е изваден от морето, напълно изтощен, от шведски ферибот, пътуващ за западногерманското пристанище Травемюнде.

Комунистически патрулни катери кръстосвали надлъж и шир Балтийско море в търсене на бегълци като доктора, но не успели да го забележат.

"Там бях сравнително заможен, 68-годишният ми тогава баща имаше частен кабинет и можех да го наследя. Освен това имах две сестри, които живееха там," разказва Кастен по-късно, обяснявайки решението да рискува живота си.

"Но въпросът не беше в това. Исках да стана хирург, но знаех, че трябва да вляза в комунистическата партия, за да напредна, а аз не исках да го правя. Просто не можех да се примиря с условията в ГДР. Претеглих всичко това, после си казах:"Ти си млад и неженен. Не искаш да създаваш семейство тук, нали!"