Афганистан: Войниците си отиват. И започва ужасът

П�т �тивниците на войната в Афганистан пренебрегват последствията от изтеглянето на войските. Ние, поддръжниците, носим последиците от това, че те са там.

Преди почти 30 години, през лятото на 1979 г., двойна засада на ИРА отне живота на 18 британски войници близо до град Уорънпойнт в Северна Ирландия. Между тях бе и командващият специалният кралски шотландски полк, лейтенант-полковник Дейвид Блеър. Това бе най-смъртоносният атентат по време на терористична кампания, която продължи почти две десетилетия и отне живота на повече от 700 военнослужещи.

Въпреки, че от време на време проучвания на общественото мнение показват, че е по-добре ирландците да бъдат оставени сами да си оправят нещата, и въпреки хаотичната кампания на вестник "Дейли мирър" под наслов "Върнете войниците", никога не е имало силно обществено движение за изтегляне на войските.

Три години по-късно, макар и затънали още в Ълстър, британски войски пропътуваха хиляди мили, за да освободят няколко почти безлюдни острова от Аржентина с цената на 258 военнослужещи. Почти не се чуха призиви войниците да се завърнат, или Тачър да даде обяснение за загубите.

Защо нещата са толкова различни сега в Афганистан, където увеличаването на броя загинали войници изглежда предизвика масово обществено вълнение?

Може би е свързано с мита, че така или иначе Великобритания е сама в тази битка, или че понася най-много загуби.

Колко са хората, които знаят, че пропорционално на населението, Канада е загубила една трета повече войници от Великобритания, а Дания - 50 процента повече? Може би и те водят своите дебати за хеликоптери, и си представят войни, в които никой от техните войници не загива.

За привържениците на войната преди сякаш бе по-лесно. Те публично рекламираха своите войни, цензурата не позволяваше най-лошите новини да достигат поне за известно време до страната и те винаги можеха да използват патриотичната риторика срещу своите опоненти. Наричаха ги пораженци, подпомагайки врага.

Войниците знаят, че рискуват живота си, а вие, които се съмнявате, удвоявате риска, който те поемат.

Радвам се, че тази форма на тормоз вече не може да се прилага. Радвам се, че всеки човешки живот, който губим или отнемаме, се обсъжда и обяснява, от край до край. Нека тези, които са убедени, че правилно британски войски да са в Афганистан, да трябва постоянно да обясняват защо. Може би досега не сме обяснявали достатъчно.

С някои важни изключения (тук имам в предвид моя колега Матю Перис) учуден съм от малобройните реакции срещу военната намеса и от неуспеха на много от противниците на войната да се противопоставят дори на най-основните и очевидни възражения на техните предложения за изтегляне на войските.

Ето и пeрифразирана версия на типичните аргументи на защитниците на тази кауза:

провалът е неизбежен, намесата в конфликта е предварително обречена, идеята за демокрация от "западен" вид в Афганистан е илюзия, във всеки случай мисията се е разширила повече от планираното, ние сме в Афганистан само, за да угодим на американците, рано или късно талибаните ще спечелят, по-добре да се махнем.

И това е. А какво ще стане след това, по-добре засега да не говорим. Защото, разбира се, веднъж сме го правили.

Списание "Ню стейтсман" припомни на своите читатели миналата седмица, че то се е противопоставило на нападението срещу Афганистан през есента на 2001 г., но забрави да им припомни какво е препоръчало вместо атака.

Може би някой невероятно прецизен удар, която някак си да премахне Бин Ладен, но иначе да остави на мира управлявания от талибаните Афганистан? А може би е необходимо не друго, а промяна в западната политика, така че като чрез магия - да се помирят силите, които бушуват в региона?

За други изводът е, че можехме да влезем, да отстраним "Ал Кайда" и след това да напуснем страната, като почти повторим политиката на игнориране, която последва изтеглянето на съветските войски, когато невъзмутимо наблюдавахме как Афганистан бе обхванат от междуплеменни борби, а след това падна в ръцете на талибаните, а накрая и на "Ал Кайда".

Това бяха и дните, когато "ние" - представени от Джордж Буш от преди 11 септември - със сигурност не вярвахме в изграждането на нацията.

Ако уроците на историята ни показват рисковете от една военна намеса, те ни казват не по-малко важни неща за тактиката "удряй и бягай" - нещо, което личи от загубените статуи от Бамян, убийството на Ахмад Шах Масуд, принизяването на жените до нивото на роби - не, по-ниско от роби - от разпространението на джихада и падането на кулите близнаци.

Така че, влизайки в Афганистан, не можеше просто да избягаме. Мисията се променя. Разбира се, че е така; попитайте сянката на Ейбрахам Линкълн. След като вече бяхме се озовали в Афганистан, бе почти невъзможно да предвидим какво ще се случи, дори ако не бяхме настоявали за създаването там на "перфектна" демокрация.

И дори ако сега се изтеглим (да оставим настрана въпроса за отношенията ни със съюзниците и да си представим, че те ще сторят същото), тогава какво?

Щастливи и спокойни талибани, които решават сами какво да правят със статуите си и с жените си, свободни да открият своя път към Рая и Смисъла и да позволят на всички останали да направят същото?

Щастливи фундаменталисти от долината Сват, незасегнати от презграничния обстрел, които си възвръщат своята част от Пакистан?

Какви невероятни глупости! Ако сега, при цялото ми уважение към лорд Малок-Браун, Афганистан не е голяма външна заплаха за сигурността, това е точно защото нашите млади мъже и жени се бият и умират в провинцията Хелманд.

Странно (или може би не толкова), но войниците, които бяха интервюирани, изглежда разбират това по-добре от много други във Великобритания. Те нямат особени илюзии за талибаните, когато ги виждат в близките квартали; те изглежда знаят, че завръщането на талибаните не е това, което афганистанците искат; те предвиждат какво може да се случи с Пакистан след евентуална победа на талибаните; и за разлика от леви наблюдатели, чието равнодушие по този въпрос е буквално отвратително, те разбират каква вреда се нанася на едно общество със заробването на жените.

Нашите млади войници изглежда осъзнават, че един народ не може да напредне, ако половината от него - половината, която ражда децата - е на практика държана в невежество и в нездравословно и насилствено робство.

Така, че разликата между тези, които са за изтегляне и тези, които настояват за оставане на войските, е следната: първите отказват ясно да покажат последствията от подобно оставане, докато вторите трябва постоянно да плащат цената на това свое решение.

Като цяло не вярвам, че ние вярваме в илюзията, че 20 хеликоптера повече означават край на мъртвите тийнейджъри. Знаем, че е трудно и че може да не успеем. Но трябва да опитваме. И да продължим да обясняваме защо.