Путин - нова епоха във външната политика

Епохата на Путин във външната политика започна два месеца преди назначаването му за глава на руското правителство през 1999 г., когато руските десантчици със стремителен марш се прехвърлиха от Босна и заеха летището в Прищина.

Това символично действие (впоследствие руските миротворци бяха изтеглени от Балканите, бел.авт.) имаше за цел да покаже на Запада, че Москва е недоволна от създалата се практика за взимане на важни решения.

Шокираните партньори решиха, че това е еднократен случай на великодържавни амбиции. Но косовският проблясък не беше случайност, както стана ясно след няколко години, пише политологът Фьодор Лукянов в анализ за в. "Ведомости".

Статията е озаглавена "10 години във външната политика: парадоксът Путин".

Прието е първият и вторият президенти на Русия да бъдат смятани за антиподи, но по отношение на международните отношения, това не е точно така.

И Борис Елцин, и Владимир Путин преследваха, всеки според своите разбирания и възможности, обща цел -

да върнат на Москва статута на влиятелен участник в световната политика

Нещо повече, през по-голямата част от десетилетието Путин продължи линията на интеграция, превръщането на Русия в пълноправен участник в западноцентричната система.

Затова свидетелстват много знакови изявления и стъпки, направени между 2000 и 2006 г. Те обаче не бяха разбрани или оценени по достойнство.

На Запад просто не приеха достатъчно на сериозно Русия, взимайки предвид мащабите на нейните проблеми, плашещите вътрешнополитически тенденции и не особено блестящите перспективи за развитие.

На водещите страни не им достигаше стратегическо мислене и амбиции, за да възприемат адекватно откриващите се възможности.

Но най-важното може би е това, че именно този период съвпадна с изострянето на световната обстановка, когато стана невъзможно да се игнорира ерозията на цялата международна система.

В тези условия действията на големите държави и обединения бяха насочени към укрепването на собствените позиции - политически, икономически, военни - което не помагаше на сътрудничеството.

Втората част от десетилетието на Владимир Путин, започнала през 2006-2007 г., е белязана със задълбочаващо се чувство на разочарование и досада, неверие във възможността да се достигне каквато и да било договореност.

Фактически беше взет

курс за увеличаване на собствения потенциал, за да бъдем готови на всякакви обрати в международната ситуация

В резултат Русия увеличи своята тежест на световната сцена и наложи да бъде възприемана доста по-сериозно. Паралелно с това рязко, даже непропорционално на тежестта, нарасна потенциалът на външното противодействие и отчужденост.

В това се заключава и парадоксът на Путин.

Целите, които от първите месеци на управление беше поставил пред себе си и страната, вторият руски президент не постигна - отчасти по своя вина, тъй като възприемаше нормите на международна комуникация по специфичен начин, отчасти заради неблагоприятното стечение на външни обстоятелства.

Затова той преуспя в това, към което не се стремеше

И тук заслугите също могат да се разделят. Своята роля изигра личността на държавния глава, но много допринесоха и стремителните събития, които от началото на ХХІ век се случват на международната сцена.

Външната политика на Русия при Владимир Путин е много персонифицирана, особено през последния период.

Натрупаните в годините на президентството отношения с различни лидери и държави често надхвърлят необходимостта от прагматичен държавнически подход. А характерът на ръководителя задава тон за поведение на цялата огромна страна.

С това е свързано задълбочаващото се усещане за непредсказуемост. Емоционалността на лидера много повече се набива на очи от концептуалната основа на външнополитическия подход.

Големият държавен деец, особено ако заема пост в период на промени, не трябва да разчита на обективно отношение

Десетилетието на управление на Владимир Путин не е изключение.

Неговите истински резултати за международното положение на Русия могат да бъдат оценени, когато улегнат страстите, свързани със сегашната конюнктура и емоцията на хората, непосредствено въвлечени в процесите, когато заглъхнат и верноподаническите възторзи, и предвзетата демонизация.

Принципният въпрос се състои в това кое е първичното - политиката на Путин, предизвикваща съответната реакция отвън, или обкръжаващата ситуация, провокираща руския ръководител към едни или други действия.

Възможно е в бъдеще проницателните коментатори да успеят да отговорят на този въпрос, абстрахирайки се от личността на главния герой.

Путин не изглежда като бяла лястовица на международния фон в началото на ХХІ век. Той по-скоро отразява квинтесенцията на общите тенденции. Той е неидеологизиран, но и навсякъде се наблюдава намаляване на ролята на идеологията в световната политика в полза на класическите междудържавни отношения.

Владимир Путин е упрекван във възраждане на духа на политическото съперничество от миналото. Но главната разлика се състои в това, че

той е нетрадиционно откровен в изказванията и праволинеен в средствата

Обвиняват го в прекалено увличане по външните ефекти и символичните жестове. Но това даже не си струва да бъде коментирано на фона на пиара, запълнил политиката на най-големите държави.

Каквато и да е присъдата на историята, вторият президент на Русия е неотделим от своето бурно време - периода на преход на света към ново състояние. Преход, чиято крайна точка за момента е неизвестна.