Епохата на Путин във външната политика започна два месеца преди назначаването му за глава на руското правителство през 1999 г., когато руските десантчици със стремителен марш се прехвърлиха от Босна и заеха летището в Прищина.
Това символично действие (впоследствие руските миротворци бяха изтеглени от Балканите, бел.авт.) имаше за цел да покаже на Запада, че Москва е недоволна от създалата се практика за взимане на важни решения.
Шокираните партньори решиха, че това е еднократен случай на великодържавни амбиции. Но косовският проблясък не беше случайност, както стана ясно след няколко години, пише политологът Фьодор Лукянов в анализ за в. "Ведомости".
Статията е озаглавена "10 години във външната политика: парадоксът Путин".
Прието е първият и вторият президенти на Русия да бъдат смятани за антиподи, но по отношение на международните отношения, това не е точно така.
И Борис Елцин, и Владимир Путин преследваха, всеки според своите разбирания и възможности, обща цел -
да върнат на Москва статута на влиятелен участник в световната политика
Нещо повече, през по-голямата част от десетилетието Путин продължи линията на интеграция, превръщането на Русия в пълноправен участник в западноцентричната система.
Затова свидетелстват много знакови изявления и стъпки, направени между 2000 и 2006 г. Те обаче не бяха разбрани или оценени по достойнство.
На Запад просто не приеха достатъчно на сериозно Русия, взимайки предвид мащабите на нейните проблеми, плашещите вътрешнополитически тенденции и не особено блестящите перспективи за развитие.
На водещите страни не им достигаше стратегическо мислене и амбиции, за да възприемат адекватно откриващите се възможности.
Но най-важното може би е това, че именно този период съвпадна с изострянето на световната обстановка, когато стана невъзможно да се игнорира ерозията на цялата международна система.
В тези условия действията на големите държави и обединения бяха насочени към укрепването на собствените позиции - политически, икономически, военни - което не помагаше на сътрудничеството.
Втората част от десетилетието на Владимир Путин, започнала през 2006-2007 г., е белязана със задълбочаващо се чувство на разочарование и досада, неверие във възможността да се достигне каквато и да било договореност.
Фактически беше взет
курс за увеличаване на собствения потенциал, за да бъдем готови на всякакви обрати в международната ситуация
В резултат Русия увеличи своята тежест на световната сцена и наложи да бъде възприемана доста по-сериозно. Паралелно с това рязко, даже непропорционално на тежестта, нарасна потенциалът на външното противодействие и отчужденост.
В това се заключава и парадоксът на Путин.
Целите, които от първите месеци на управление беше поставил пред себе си и страната, вторият руски президент не постигна - отчасти по своя вина, тъй като възприемаше нормите на международна комуникация по специфичен начин, отчасти заради неблагоприятното стечение на външни обстоятелства.
Затова той преуспя в това, към което не се стремеше
И тук заслугите също могат да се разделят. Своята роля изигра личността на държавния глава, но много допринесоха и стремителните събития, които от началото на ХХІ век се случват на международната сцена.
Външната политика на Русия при Владимир Путин е много персонифицирана, особено през последния период.
Натрупаните в годините на президентството отношения с различни лидери и държави често надхвърлят необходимостта от прагматичен държавнически подход. А характерът на ръководителя задава тон за поведение на цялата огромна страна.
С това е свързано задълбочаващото се усещане за непредсказуемост. Емоционалността на лидера много повече се набива на очи от концептуалната основа на външнополитическия подход.
Големият държавен деец, особено ако заема пост в период на промени, не трябва да разчита на обективно отношение
Десетилетието на управление на Владимир Путин не е изключение.
Неговите истински резултати за международното положение на Русия могат да бъдат оценени, когато улегнат страстите, свързани със сегашната конюнктура и емоцията на хората, непосредствено въвлечени в процесите, когато заглъхнат и верноподаническите възторзи, и предвзетата демонизация.
Принципният въпрос се състои в това кое е първичното - политиката на Путин, предизвикваща съответната реакция отвън, или обкръжаващата ситуация, провокираща руския ръководител към едни или други действия.
Възможно е в бъдеще проницателните коментатори да успеят да отговорят на този въпрос, абстрахирайки се от личността на главния герой.
Путин не изглежда като бяла лястовица на международния фон в началото на ХХІ век. Той по-скоро отразява квинтесенцията на общите тенденции. Той е неидеологизиран, но и навсякъде се наблюдава намаляване на ролята на идеологията в световната политика в полза на класическите междудържавни отношения.
Владимир Путин е упрекван във възраждане на духа на политическото съперничество от миналото. Но главната разлика се състои в това, че
той е нетрадиционно откровен в изказванията и праволинеен в средствата
Обвиняват го в прекалено увличане по външните ефекти и символичните жестове. Но това даже не си струва да бъде коментирано на фона на пиара, запълнил политиката на най-големите държави.
Каквато и да е присъдата на историята, вторият президент на Русия е неотделим от своето бурно време - периода на преход на света към ново състояние. Преход, чиято крайна точка за момента е неизвестна.
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
