Падането на Ерих Хонекер: поуки от историята

П�д �ди двайсет години, през октомври 1989 г., Ерих Хонекер се оттегли от лидерския пост в Германската единна социалистическа партия (ГЕСП), а покрай това и от всички държавни постове.

Оставката на 77-годишния комунист впрочем не бе кой знае каква изненада. През последните месеци, преди да се оттегли, той явно бе започнал да губи обичайната си решимост и ловкост.

Десетки хиляди източногерманци избягаха през Унгария и Австрия във ФРГ. През септември в ГДР бе създадена опозиционната организация "Нов форум", която бързо се разрасна до 10 хил. членове.

Изглеждаше, че в страната започва перестройка по модел на тази в Съветския съюз - с "народни фронтове", вдъхновяващи речи и бавен спад в икономиката.

Съветската перестройка обаче се проточи почти седем години, а източногерманската не изтрая и седем седмици - "берлинската стена" рухна още на 9 ноември.

Там е разликата.

Падането на ГДР крие много исторически поуки,

останали обаче и до днес неусвоени от някои лидери в Източна Европа. Ето една от най-важните: личното общуване със западни лидери и дори устните обещания, получени от тях, не дават гаранции за лична неприкосновеност в бъдеще.

Не беше минало много време от посещението на Хонекер в Западна Германия през септември 1987 г. Федералният канцлер Хелмут Кол го бе посрещнал с цялото дължимо уважение, а жителите на родното му градче Нойнкирхен в западната провинция Саар бяха окачили в чест на госта плакат с думите "Добре дошъл, Ерих!".

Само след няколко години обаче обединена Германия упорито настояваше Москва да екстрадира и да й предаде Хонекер, откаран в Русия през 1991 г. - в последния момент, за да бъде спасен от "съда на победителите". Не му помогнаха нито напредналата възраст, нито медицинските удостоверения, че страда от неизлечима болест, нито поканите от роднини, живеещи в Чили.

Това би трябвало да послужи за поука на Слободан Милошевич и на Радован Караджич, позовавали се по-късно на някакви "гаранции за сигурност", получени от западни лидери през 1995 г.

"Горко на победените" -

този древноримски принцип, както се оказа, е в сила и през 20-и, и през 21-и век.

Ръководителите на ГДР и съветското Политбюро се показаха лоши марксисти - забравиха, че в днешния свят икономиката решава всичко. Осланяха се твърде много на дипломатически договори, приятелски уверения и друга "надстройка" от този род.

През управлението на Хонекер, застанал на държавното кормило на Източна Германия през 1971 г. след сталиниста Валтер Улбрихт, ГДР постигна безспорни дипломатически успехи. Страната получи дипломатическо признание от почти всички свои приятели и врагове, включително от ФРГ, сдоби се с място в ООН, разполагаше с най-доброто от двата свята - суровини и горива от Съветския съюз и твърда валута от ФРГ.

В хода на процеса, започнал със свикването на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа в Хелзинки през 1975 г., в Европа бяха утвърдени и признати границите, формирани след края на войната през 1945 г., следователно и границите на следвоенните ГДР, Полша и Чехословакия.

На пръв поглед, Брежнев и Хонекер можеха да тържествуват - следвоенният ред, който им даваше пълната власт на изток от Елба, бе затвърден за вечни времена

В света на пазарната икономика обаче (или, казано по марксистки, в света на безсърдечните пари в брой) договорите не струват и колкото хартията с подписите под тях, ако не са подкрепени с икономическа мощ и модерни оръжия.

ГДР не притежаваше нито едното, нито другото. Не можеше да разчита и на съветския военен мускул: още през 1985 г., на погребението на своя предшественик Черненко, Горбачов отправи към лидерите на "братските компартии" сигнал, че безплатни банички вече няма да има.

Оставаха й наистина идеологията и тренираният апарат на тайните служби (Щази), далеч по-добър от този на западногерманския.

Щази подслушваше разговорите на западногермански политици и вербуваше агенти сред най-близкото обкръжение на федералните канцлери, но и те не можеха да намалят външния дълг на ГДР, достигнал през 1989 г. 20 млрд. долара.

Тъй че

гробокопачът на ГДР не бе Горбачов, а прословутата командно-административна система

 в която упорито се бе вкопчил Хонекер и която просто не бе в състояние да произвежда конкурентоспособни стоки.

Срещу стоките за широко потребление, изнасяни за Съветския съюз, ГДР получаваше т. нар. клирингови рубли, с които наистина можеше да купи още петрол от Русия или още някой чифт джапанки от Виетнам, но гражданите й копнееха за американски джинси, западногермански мотоциклети и други неща, които трябваше да бъдат плащани с долари и марки.

В крайна сметка ГДР фалира икономически още преди своя политически банкрут. Историята наистина е поучителна: заради икономическата криза дори визитата на Горбачов седмици преди избухването й, замислена като "пиар" за Хонекер, всъщност стана за него "антипиар" - в Лайпциг бе организирана стохилядна демонстрация под лозунга "Ние сме един народ!".

След няколко месеца граждани, недоволни от капиталистическата експлоатация, провеждаха пак там демонстрации под лозунга "Не сме никакъв народ!" (в немския език за тази промяна е достатъчно към неопределителния член ein да се добави само буквата k).

Днес 15 на сто от населението на Германия отново искат разделение между Изтока и Запада. Но това е вече друга история - пък и кой ли сега би им дал тая стена?

А колкото до онази история, тя завърши относително добре. Хонекер почина в Чили, при своите роднини, през 1994 г.