Лисабонският договор - неизбежен етап от евроинтеграцията

Когато субективните съображения попречат на въвеждането на юридически реформи, това винаги води до промяна на обективните условия, които ги налагат.

Те на свой ред променят обществото и след време пораждат необходимост от нови правни реформи.

В този смисъл Лисабонският договор, който влезе в сила в началото на декември, е неизбежен етап от европейската интеграция. Защото бе невъзможно Европейският съюз да продължи напред при сегашната си нормативна база.

Той изпитваше нужда от разширяване на своите правомощия и издигане на интеграционните процеси на по-високо равнище, за да продължи да се развива и утвърждава като единен субект на международната сцена.

Необходимостта от промени бе очевидна още в началото на десетилетието - с оглед на предстоящото голямо разширяване на Изток и амбициите на съюза да играе наистина глобална роля.

Затова Европейският съвет в Лаакен през декември 2001 г. създаде Конвент, който да изготви проект за конституция на ЕС. Самият термин говореше красноречиво за намеренията на европейските лидери да дадат тласък на постепенния процес на

превръщане на блока в нещо повече от наднационална структура.

Защото самата дума "конституция" предполага наличието на държавност.

Дебатът между федералисти и суверенисти обаче съвсем не бе утихнал. Проектът за конституция го разпали с нова сила.

Резултатът е добре известен: текстът се превърна в "мъртъв документ" след като бе отхвърлен на референдуми във Франция и Холандия през пролетта на 2005 г.

Анализаторите посочиха редица причини за този развой на събитията, сред които известна умора от разширяването и страха от загуба на националния суверенитет за сметка на превръщането на Брюксел в един Левиатан.

Последвалият период обаче показа ясно, че ЕС "се задъхва" при тогавашната си нормативна база и институционална рамка.

Стана ясно, че

приемането на един нов договор няма алтернатива,

ако Европа иска да върви напред и да се превърне в истинска световна сила. Поучени от горчивия опит с проекта за конституция на ЕС, европейските ръководители разбраха, че трябва да смекчат плашещата поддръжниците на националния суверенитет формулировка.

Трескавата дейност по реформирането на съюза обаче продължи с пълна сила и новият европейски договор не закъсня - той бе подписан на тържествена церемония в Лисабон през декември 2007 г.

Разликата с отхвърления проект за конституция на практика бе козметична, но така необходима за меко и тихо заобикаляне на препятствията.

Влизането на Лисабонския договор в сила е още едно потвърждение на стария принцип на постепенност и поетапност на европейската интеграция. Поредната фаза от този дълъг процес бе преодоляна след назряването на съответните условия и подготвянето на обществото.

Защото словосъчетанието "европейска конституция" звучи днес почти толкова абсурдно, колкото е изглеждало "Европейски съюз" или "обединена Европа" след края на Втората световна война.

Показателно е, че Лисабонският договор

предвижда за първи път възможността страна членка да напусне доброволно ЕС.

Но кога стана това? Когато европейската интеграция е на такъв етап, че излизането от съюза вече е немислимо.

Ако приемането на новия европейски договор изглеждаше привидно мисия невъзможна, причината бе една: влизането на определени държави и политици в ролята на дете, което иска награда, за да си напише домашното.

Как ирландците промениха коренно мнението си за Лисабонския договор само за една година? Какво накара страната да види в договора нещо по-лошо от английски колонизатор? С какво документът заплашва военния неутралитет на Ирландия?

Все риторични въпроси.

Факт е обаче, че Ирландия получи ключови гаранции за запазване на ниското равнище на данъчно облагане, в което до голяма степен се коренят икономическите й успехи от последните десетилетия.

Но какво щеше да стане, ако всички държави бяха поискали облаги, за да ратифицират договора? Резултатът щеше да е същият, както ако всички кредитори пожелаят едновременно да им бъдат върнати заемите - разпадане на системата.

Но когато всички ученици знаят, че трябва да си напишат домашното, за да не бъде наказан целият клас с диктовка, а някои хитруват, става въпрос за съвсем различно нещо.

Верен на своите принципи,

ЕС като една мека по характер учителка изпълни желанията на всички.

С това обаче обрича на до болка познато повторение на пазарлъците, съпътстващи взимането на всяко едно решение.

Лисабонският договор означава много за ЕС.

На първо място той му придава облик със създаването на длъжността постоянен председател на Европейския съвет и превръщането на върховния представител за външната политика в де факто външен министър на съюза.

Второ, Лисабонският договор задълбочава интеграционния процес в посока конфедеративна държава не само с новите постове, но и със стесняването на кръга на решенията, приемани с единодушие.

Трето, той носи по-голяма демократичност с разширяването на правомощията на Европейския и на националните парламенти, както и с предоставянето на право на законодателна инициатива на гражданите на ЕС.

Лисабонският договор е неизбежен етап от европейската интеграция.

Той обаче ще си остане лист хартия, ако правната рамка не бъде запълнена със съдържание. Накъде ще поеме ЕС, зависи от волята на първо място на правителствата на страните членки, които имат решаващата дума, на второ - на европейските институции, които олицетворяват съюза, и на трето - на неговите граждани, чиято роля не бива да бъде надценявана, но и подценявана.

Защото целта на европейската интеграция са именно те, хората и подобряването на техния живот. Всичко друго би било подменяне на вота на "бащите основатели".