Съдебният процес срещу Юлия Тимошенко, провалът на преговорите с руския президент Дмитрий Медведев - всичко това сочи, че Виктор Янукович вече няма да е "наше момче". Надлъгването с взаимни отстъпки с Украйна приключи. Какви са новите правила на играта?
Външните наблюдатели бяха свикнали да гледат на Украйна през една и съща призма, виждайки в нея поле на геополитическа битка между Русия и Запада, някаква междинна (макар и доста голяма) територия, разкъсвана от разнопосочни вътрешни борби. Съответно смело разпределяха и местните политически сили по черно-белия принцип: едните са за сближаване с Русия, другите – за евроатлантическа интеграция.
Изправянето пред съда на Тимошенко озадачи любителите на прости схеми. Юлия Владимировна е символ на омразната за Москва "Оранжева революция", а я съдят точно хората, яростно подкрепяни тогава от Москва - напук на нея.
Подтекстът на процеса обаче явно е антируски.
От всичкото многообразие на упреците, които би могло да се отправят към бившата премиерка, бе избрана тема, свързана с Русия и криеща потенциален голям конфликт: уж несъстоятелната договорна база в газовата сфера.
Киев се кани да оспори договорите с Москва, подписани от Тимошенко през 2009 г., и да направи съответните постъпки на Запад. Западът на свой ред остро критикува съдебния процес и ареста, избягвайки да осъжда въпросните договори: последното, което би желала Европа в разгара на икономическата криза, са нови руско-украински енергийни войни. Затова пък Русия – нещо твърде рядко, извиси глас в унисон с Вашингтон и Брюксел: не толкова в защита лично на Тимошенко (у нас не е прието да го правим), но срещу опита да бъдат преразгледани сключените от нея договорености. Общо взето,
всичко се обърка, как да схванеш кой сега е наш, а кой не е...
Украинските политици по навик въвличат в това сражение всички, които успяват да въвлекат. Изходът от битката е трудно предсказуем. Сега вече нито властите, нито Юлия Тимошенко не бива да отстъпват - това е въпрос на принцип. При всяко положение Виктор Янукович заслужава благодарност. Той може би ще излекува най-накрая руския елит от вечния му стремеж да търси в някоя съседна страна "свои" и да се опитва да залага на тях. Украйна е независима от 20 години и през това време свикнахме Киев постоянно да маневрира между Изтока и Запада с цел да заздрави своите позиции - най-вече пред Русия, но също и пред Европа. Изключение бе периодът, когато управляваше Виктор Юшченко. Дошъл на власт при извънредни обстоятелства, третият президент на страната съответно реши, че с едно рязко усилие може да се укрепи от другата страна на барикадата. Както знаем, не сполучи изобщо - и Янукович на пръв поглед се бе върнал към тактиката на Леонид Кравчук и на Леонид Кучма. Сиреч да не дразни Русия безцелно и същевременно да налучква пътя, водещ към Европа, но по възможност да извлича преференции и от двете страни.
Така е било може би единствено в началото. Повратен момент е станало вероятно подписването на Харковските споразумения миналата пролет - създадено бе впечатлението, че пробивът е налице и оттук нататък ще се развиват съвсем други отношения. Обаче стана ясно, че сделката "флот срещу газ" не е била начало на подем, а апогей, след който връзките увиснаха, а после взеха да деградират.
Всички несбъднати очаквания в крайна сметка водят към по-лошо отпреди.
И в този случай също. Русия е разочарована, че никой от обявените тогава проекти за интеграция изобщо не е помръднал. Украйна пък дори се чувства страхотно излъгана в цената - Черноморският флот е в Крим за десетилетия напред, а газовите договори от 2009 г., макар и с намаление, са непоклатими като скала.
Сблъсъкът около делото срещу Тимошенко рязко намали полето за маневри на Киев, но пределно ясно очерта същината на нещата. Украйна живее в своя собствена парадигма и местният елит възприема съседните държави и от двете страни като инструменти в твърде сложна и заплетена, но
само негова си игра.
Така е било винаги, макар и в различни форми. Маневри - както по време на първите двама президенти. Интриги с елементи на шантаж, насочен и към Русия, и към Запада - както по време на "оранжевите". И ето, днес виждаме желание украинският елит да прокара насила свой дневен ред, в който вътрешнополитическите аспекти са тясно преплетени с външните (хем да обезвреди опонента си, хем да промени газовите договори), без да обръща внимание как ще реагират партньорите му в Москва и в западните столици.
Накъде ще избие - това е голям въпрос - Янукович започва
рискована игра, без да разполага с достатъчно козове.
Това обаче си е проблем на Киев. Колкото до Москва, тя получава най-сетне шанса истински да диверсифицира своята политика спрямо Украйна, като я изчисти от ненужни емоционално-идеологически наслоявания. Независимо дали ни харесва или не, Русия и Украйна са две страни, невероятно близки в културно-исторически план, но при все това изградени върху съвсем различни, да не кажем противоположни основи. През 2011 г. Русия отбелязва 20-ата годишнина от разпадането на Съветския съюз - събитие, което все така възприема по различни начини. За Украйна тази годишнина е 20-ят юбилей на независимостта й - и то не изобщо, а точно от Русия.
Украинските политици може да се карат до припадък за какво ли не; никой от тях обаче не поставя под съмнение ценността на суверенитета, защото само той ги е направил такива, каквито са. И независимо колко са силни личните им симпатии към Русия, хората от украинския елит няма да променят заради тях собствените си позиции като държавни дейци.
Виктор Юшченко е дълбоко и искрено убеден, че
бъдещето на Украйна ще е толкова по-светло, колкото по-далеч се отдръпне тя от Русия.
Но щом виждаме такъв подход не от него, а от Виктор Янукович - психологически разбираем и "наше момче", време е да признаем, че други началници в Киев няма да има.
Украйна сигурно е най-трудният външнополитически партньор за Русия. Киев още дълго време ще гради политиката си върху опозиция срещу Москва - най-малкото, за да докаже, че стои "отделно". А на Москва ще се наложи с огромен труд да преодолява илюзията, че "братските" връзки между народите смекчават противоречията. Всъщност е точно обратното - утежняват ги. Тук обаче пак трябва да благодарим на Виктор Янукович и екипа му. Стартирайки процеса срещу Тимошенко, те направиха заявка за една истински голяма игра. Русия би трябвало да приеме предизвикателството и окончателно да схване, че играта на взаимни отстъпки е приключила.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!