Това вероятно би било възможно преди около 20 години.
Последните няколко месеца доказаха, че в чистия си вид това решение поне за момента изглежда невъзможно - макар то да е единственото, което запазва интересите и на двете страни, при това с много условия.
Преселението на руски евреи към Израел в края на 80-те и началото на 90-те години доведе до временно пренаселване в страна със сравнително малка територия, което изискваше бързо разрастване на застроените райони както в самата еврейска държава, така и на окупирания Западен бряг.
Това създаде представата, че Израел всъщност не допуска идеята за две държави да проникне в дългосрочната държавна стратегия. Сега еврейската държава е
на път да изпадне в странно положение
В момента броят на арабите (друзи и палестинци) и на евреите на територията на Израел в неговите международни граници плюс земите на Западния бряг и Газа е почти изравнен, като раждаемостта в арабската общност е по-висока.
Това означава, че Израел е на път да загуби надмощието си не толкова заради отслабване в политически, военен и икономически аспект, а поради чисто аритметичното натрупване на човешка маса вследствие на естествени демографски процеси.
Според Ройтерс всяка израелка ражда средно по 2,9 деца (и тенденцията е към намаляване), а всяка палестинка - средно по 4,6 деца (с тенденция към нарастване).
За Израел заселването на нови и нови райони - в това число Западния бряг и Източен Ерусалим - се превръща в политическа кауза на консервативните партии заради
необходимостта от осигуряване на достатъчно жизнено пространство
А това означава, че решението с две независими съседни държави започва да става все по-малко вероятно, във всеки случай по-малко вероятно в сравнение с перспективите при предишни израелски правителства, които демонстрираха по-голяма склонност към отстъпки и компромиси.
За палестинците отпадането на идеята за тяхна независима държава е принципно неприемливо. Недоверието и враждата между двете общности са толкова дълбоко вкоренени, че под "равноправно" положение в една смесена държава всяка от общностите подразбира преди всичко контрол над другата, т.е. еврейски или арабски апартейд.
Официално и двете страни продължават да уверяват, че подкрепят последната дипломатическа кампания на САЩ, започнала през септември с преки срещи в Женева.
Сметката обаче излезе грешна: до момента, в който премиерът Бенямин Нетаняху трябваше да реши дали да продължи мораториума върху ново строителство на Западния бряг и Източен Ерусалим - задължително според палестинците условие за диалог, не бе постигнат никакъв напредък.
С други думи, надеждите за някакво дипломатическо чудо, което да изведе двете страни от затворения кръг на неизпълнимите условия, не се оправдаха.
В крайна сметка преките преговори бяха замразени отново
САЩ се отказаха от идеята да продължат да оказват натиск върху Израел да спре или поне рязко да забави новото строителство, а палестинците се върнаха към обичайната си риторика, изпъстрена с обвинения в окупация и ярка демонстрация на нежеланието да се приемат някои вече исторически обусловени дадености.
Тези дадености включват нежеланието на арабските държави - въпреки официалните им прокламации - да се ангажират по практически начин с палестинската кауза, и съществуването на поне две поколения палестинци, които не познават друга среда освен тази, в която "те" са окупаторите, и "ние" обезправените, на които всички трябва да помагат.
В този очевидно обречен процес на преговори освен това липсва и един важен компонент - политически представители на палестинската диаспора извън т. нар. бежански лагери, пръснати из арабския свят.
Не е достатъчно ясно и какво е реалното влияние на съществуващите сега около 120 израелски селища с общо население около 300 хил. души върху идеята за независима палестинска държава на територията на Западния бряг и дали изричното условие, поставяно от палестинците за замразяване на всякакво ново строителство, не е нещо повече от удобен похват за протакане.
При изтеглянето си от Газа Израел вече бе принуден да намери жилища
на близо 8000 души, в замяна на което получи до границата си анклав с близо 2 млн. души, поставени под диктата на ислямистко движение с огромни политически амбиции - Хамас.
Реално погледнато, новото строителство на териториите, за които претендират палестинците, е вторичен проблем, който би могъл по-лесно да бъде решен едва след договаряне на принципните положения на варианта с две независими държави и връщане към идеята "земя срещу мир".
По думите на говорителя на израелското правителство Марк Регев, неговата страна "е готова да приеме решението с две независими държави и не смята, че ограниченото застрояване по какъвто и да било начин подкопава тази цел".
Прекратяването на преките преговори не се ограничава с ново смразяване в отношенията между израелци и палестинци.
Палестинската кауза е благодатен политически инструмент за радикалните течения като Хамас и екстремистките групировки, запазили се в средите на основната палестинска политическа структура - Организацията за освобождение на Палестина.
Провалът на преговорите се интерпретира като провал на сегашната палестинска автономна власт, което създава условия за нови прояви на радикализъм.
Палестинската кауза е удобен инструмент и за екстремистки движения
като шиитската фундаменталистка организация Хизбула в Ливан, която вече обяви, че остава единствената реална съпротива срещу израелската агресия.
Осъзнаването на реалностите започва да придобива реални очертания. Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън обяви, че "двете страни трябва да бъдат тласнати към решаването на същностните проблеми като съдбата на палестинските бежанци и статута на Източен Ерусалим".
Тя настоя, че създаването на независима палестинска държава чрез преговори било неизбежно.
Палестинската страна упорито отказва да коментира още един "същностен" проблем - гаранциите за сигурност, които Израел настоява да получи при евентуално споразумение.
Договарянето и на такива гаранции - евентуално с участието на международни "контрольори" - или дори създаването на буферна демилитаризирана зона от двете страни на бъдещата израелско-палестинска граница, изисква пълен отказ от един от основополагащите елементи на палестинската политическа идеология - въоръжената съпротива срещу израелската окупация.
Ако този компонент отпадне, ще се разпадне основата за съществуването на движения като Хамас, а претенциите на Хизбула и спонсорите ще се обезсмислят.
ООП вече се отказа от въоръжената борба като основно средство
за постигане на палестинска независимост, което веднага отвори място за появата на радикални течения като Хамас.
Очевидно този компонент на палестинската стратегия се пази като постоянен резервен вариант - стрелбата със самоделни ракети от Газа към Израел има ефекта на фойерверки, но пък вдъхва усещането за героизъм и винаги е достатъчно, за да предизвика яростна ответна реакция от Израел и да пресече дори и най-плахия опит за помирение.
Затова се поддържа и тезата, че втората палестинска интифада продължава вече десетилетие, макар че други доказателства за това освен безсмисленият ракетен обстрел и гръмките лозунги няма.
Междувременно палестинската автономна власт предприе дипломатическа офанзива за признаване на едностранно обявена независима палестинска държава.
Бразилия и Аржентина вече признаха Палестина
Подкрепата за тази идея намира привърженици в Европейския съюз. Норвегия обяви, че от догодина променя статута на палестинската мисия в Осло до нивото на посолство, което също е равносилно на признаване.
Този процес е в пълна хармония с тенденцията, чието начало бе поставено с независимостта на Косово и продължена с Абхазия и Южна Осетия.
Ще се запази и тенденцията едностранно обявилите независимост държави да се превръщат в политически експеримент на техните регионални и световни спонсори, които уреждат свои геополитически проблеми.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!