Защо Обама не иска многополюсен свят

Допреди около пет години беше невъзможно да се говори сериозно за международната система, без в нея непременно да присъства американската свръхсила, притежаваща могъществото да се разпорежда с живота и смъртта по цялата планета, пише Заки Лаиди във "Файненшъл таймс"

Днес този опростенчески възглед е обърнат точно на 180 градуса.

Общоприето става мнението, че САЩ са в упадък, а президентът Барак Обама представлява Америка, която с радост приема, че живеем в многополюсен свят.

Тази хипотеза обаче е най-малкото спорна. Ако светът е многополюсен, това определено се проявява в доста несъвършена форма, а американската дипломация се стреми да запази нещата в този вид.

В момента силата се дефинира от гледна точка на три елемента: материални ресурси, без които технически погледнато нищо не е възможно (разпадането на Съветския съюз е пример за това); стратегическа мощ, която предполага способност за упражняване на сила до периферията на субекта и отвъд нея; и накрая нещо, което може да се нарече "инстинкт за сила", т.е. волята за влияние върху световните дела.

Последното може да се изразява в идеите, потенциала или привлекателността на субекта.

Еволюцията на силовите отношения е най-осезаема в материалната област, макар че обратно на общоприетия възглед изместването на силата от Запада към Азия е сравнително бавен процес.

Сега има четири големи икономически центъра на сила: САЩ, Европа, Китай и Япония.

Доста далеч зад тях са Индия, Бразилия и Русия. Важно е да се отбележи, че брутният вътрешен продукт на Русия например представлява едва 1% от световния БВП - за сравнение делът на САЩ е 22%.

Това е

много далеч от икономическа многополюсност,

която би изисквала силата на различните центрове да бъде приблизително еднаква.

В стратегическата област различията са още по-драстични: има една военна свръхсила (САЩ), която многократно превъзхожда останалите; една издигаща се сила (Китай); една сила (Русия), която се осланя на миналото си и може да поддържа положението си единствено благодарение на своите енергийни ресурси; и множество средноразредни играчи, чиито способности за упражняване на сила остават съвсем слаби.

Няма

никакво доказателство за наличие на движение към стратегическа многополюсност,

освен Китай, който има волята и средствата, и Русия, която има волята, но не непременно и средствата, не се е появила друга сила с подплатени амбиции за глобално влияние.

Бразилия и Индия определено стават по-силни във военно отношение. Техните стратегически амбиции обаче ще останат регионални в обозримо бъдеще.

Освен това възходът на Китай може да засили стратегическата зависимост на Япония от САЩ независимо от каквито и да било краткосрочни напрежения в американско-японските отношения.

Същото важи за Европа във връзка с руското предизвикателство.

Европа единствена в света отказва да увеличи военните разходи, все едно че европейците са решили веднъж за винаги да поверят отбраната на САЩ. Лисабонският договор няма да промени нищо в тази област.

Опитите за създаване на европейска отбранителна промишленост се натъкват на препятствия, което свидетелства за безкрайните слабости на предполагаемата сила на Европа.

Що се отнася до инстинкта за сила,

множество страни несъмнено го притежават , но не са много тези, които имат средствата, с които да подплатят амбициите си.

Русия има значим военен арсенал. Но силата не се състои просто в демонстрирането й. Тя е свързана и с привлекателността. За Русия е характерно, че почти никой в света не я смята за привлекателна освен режимите, които са в обтегнати отношения със Запада.

Европа изпитва трудности поради факта, че не е държава. Тя упражнява единствено нормативно влияние, изразяващо се в способността да моделира света, като разпространява норми за глобално регулиране - в областта на финансите, околната среда, безопасността на храните и т.н.

Това съвсем не е за пренебрегване, но не може да компенсира липсата на стратегическа мощ.

Във всеки случай е ясно защо САЩ не подкрепят приказките за многополюсен свят, в който те ще бъдат наравно с други важни световни играчи.

Вашингтон няма основания да приеме подобно преформулиране на световния ред, при положение че продължава да има осезаемо предимство пред другите страни по всичките три показателя.

Напълно разбираемо е, че правителството на Обама предпочита да говори от гледна точка на партньорства, а не на многополюсност.

САЩ наистина са наясно, че вече не могат да господстват в света така, както им се иска, и че разликата между тях и останалите се скъсява. В резултат на това САЩ се нуждаят от останалия свят, за да запазят своето превъзходство, а не за да се разделят с него.

Целта им е да подберат привилегировани партньори за международни действия, за да запазят по-успешно своето лидерство във всички области.

В момента има

три сфери, в които светът е обвързан с общ дневен ред:

стратегическата сфера, която продължава да бъде изключително доминирана от САЩ; икономическата сфера, която е разпределена между повече водещи играчи; и климатичната сфера, в която САЩ очевидно са в отбранителна позиция.

Правителството на Обама се стреми да запази централната роля на Америка, като направи място за другите, но в същото време се опитва да предотврати издигането както на коалиция, която може да окаже натиск върху САЩ по даден въпрос, пример за което неотдавна стана приетата в Сингапур декларация за промените в климата, така и на съперник (Китай), който може да заеме мястото им.

Разбира се, структурата на международната система е в постоянно развитие и само волята за власт на Америка няма да бъде достатъчна за запазване на статуквото.

Би било грешка да се подценява американското влияние, след като толкова дълго то беше силно надценявано.

Още по-голяма грешка обаче би било да се направи заключението, при цялото очарование на Обама, че САЩ са се отказали от амбицията да останат господари на играта.