В цифровата гора

К нигата „Уолдън: Живот в гората“ (1854 г.) на американския мислител и писател Дейвид Торо (идеолога на индивидуалното бунтуване и на гражданското неподчинение) вдъхновява френския режисьор Жан-Франсоа Пейре (Jean-François Peyret) за спектакъла „Re:Walden“. Среща на новите технологии с една прочута творба, почитана като библия на екологията.

Книгата се ражда от двегодишното уединение на Торо на брега на езерото Уолдън в Масачузетс. Той живее сам в гората в построена от него колиба, слуша, наблюдава живите твари и природата през различните сезони, радва се, тревожи се и размишлява за света и човека. Торо обяснява в началото на книгата си, че се е оттеглил сред природата, за да се срещне с важните неща от живота, вместо в часа на своята смърт да открие, че не е живял.

Век и половина по-късно пейзажът е почти непроменен, макар че се е превърнал в място за поклонение. Там разполагат камера, подхранвана от слънчев панел, която в продължение на година непрекъснато снима, ден и нощ, есен, зима, пролет, лято. Образите от езерото Уолдън – 2000 снимки, запечатали промяната на пейзажа час по час и при различни атмосферни условия – са използвани не просто като декор, а са вградени като интерактивен елемент в спектакъла.

Re, връщане, ответ. От много години режисьорът се опитва да върви по дирите на Торо. Набираният материал e представен първо като звуков пърформанс, после като изложба и инсталация. „Не поставям „Уолдън“ заради актуалността (зелени хоризонти и устойчиво развитие), а навярно за да се освободя от един шедьовър, занимаващ мислите ми още от времето на моята младост – обяснява Пейре. – Впрочем не поставям текста, това не е адаптация, а по-скоро театрално упражнение, опит да се уловят реминисценциите от „Уолдън“: какво си спомняме от един текст, какво да правим с упоритите следи, оставени от него в паметта, какъв отговор можем да им дадем?“

С остро чувство за детайла и нюанса спектакълът съчетава образи и музика, движение и глас (на английски и френски), всичко постепенно прелива в странна виртуална вселена с появата на аватари, удвояващи сценичното пространство в почти призрачна двуизмерност. Но актьорите от плът и кръв не отстъпват пред нашествието на цифрово генерираните им двойници и водят играта с хумор и елегантност, подкрепяни от музиканта Александрос Маркеас, който омагьосва прожектираните в дъното картини от езерото със звуците, изтръгвани от две пиана под ъгъл, специално измайсторени за случая.

„Re: Уолдън“ не е нито адаптация, нито четене, а размишление на няколко гласа с фрази, които се повтарят в ехо, с комични двойки от актьори и машини. Актьорите, които сравняват преводите и се питат за избора на думите, мерят сили с преводачески програми, чиито предложения смесват груби грешки и находки. Естествените гласове, които обсъждат смисъла, набъбват, закънтяват компютърно синтезирани, за да се слеят накрая в нова птича песен...

Четиримата актьори сами избират пасажите от книгата, които им говорят най-много. Казват ги накъсано, поспират насред фраза, колебаят се, връщат се назад. Като че споделят със зрителите своите съмнения и трудности, възпроизвеждайки опита от първото четене. „Уолдън“ е мина за цитати. Актьорите сякаш ги копаят от текста или ловят думите – буквално, когато с истинска въдица един изтегля късове фрази, прожектирани в дъното на сцената.

Представлението е построено като диалог между картините от езерния пейзаж, постепенно размивани до абстрактни платна, думите на Торо, които се превръщат в образи, музиката на живо, много личния начин, по който актьорите усвояват текста, и техните виртуални аватари, придаващи ново измерение на приключението.

Оркестърът, който изпълнява тази колкото звукова, толкова и визуална композиция, е видим: компютри и други машини, строени на предна линия пред публиката, всеки със своя солист.

Пейре е един от първите във френския театър, които се замислят за новите медии, за възможностите на цифровата технология, за отношението между актьори и машини: „В живота не се интересувам от „Фейсбук“. Но не мога да си затварям очите за онова, което е около мен. Покажете ми някой без техническа джаджа. Затова отказвам да видя театъра като последно убежище на човешкото.“

Няма ли форма на ирония в широкото използване на авангардни технологии в служба на творба, посветена на природата? Не за първи път Пейре работи в екип със звуков сценограф, музикант, видео артист и уеб артист. „Това е моят начин на работа, за да си припомням аз, човек на книгата и текста, че живеем в цифровата революция и че от художествена гледна точка е интересно да застанем там, където боли, в точката на триене между книгата и компютъра. „Уолдън“ е литература от най-висша степен и ни беше любопитно да подложим книгата на теста на цифровите машини“ – казва режисьорът.

Проектът е започнат в САЩ. Преди няколко години, когато Пейре е поканен да работи в EMPAC (Експериментален център по медийно-перформативни изкуства), го осенява идеята – нелишена от щипка хумор и парадоксален привкус – да прекара през мелницата на новите машини и техники добрия стар Торо, белязал съзнанието на неговото поколение. Проектът преминава през различни етапи. Миналото лято на фестивала в Авиньон вече е показан спектакълът „Re: Уолдън“, който в момента може да се види в парижкия Theatre de la Colline.

Жан-Франсоа Пейре, режисьор, автор и преводач, отдавна се интересува от новите технологии като част от естествената среда на човека днес, поради убеждението си, че театърът има смисъл само ако е свързан със своето време. Прибягва до новите медии, за да среща художествената с философската и научната мисъл. Обича да работи в трайни екипи, интересно му е да създава спектакли по недраматургични текстове, около Монтен, Спиноза, Галилей, Дарвин, британския разбивач на секретни кодове Алън Тюринг, руската математичка София Ковалевска...

За своите сценични размисли и бленувания относно развитието на отношенията между живото и машинното или участта на човека в роботизирания свят той се обръща към водещи умове в съответната област. Веднъж към специалист по изкуствен интелект, друг път към невробиолог, с чието сътрудничество създава цикъла „Трактат за формите“ и спектакъла „Ex vivo/ In vitro“. Текстовете биват публикувани и като книги.

Жан-Франсоа Пейре е убеден, че „техническата и научната съдба на човешкия вид е театрална материя също толкова, колкото и психологията на двойката например“.