З а софиянци “Влайкова” и “Одеон” са две легендарни имена.Тяхната легенда е свързана с киното, а поколения столичани ги свързват с безброй емоции, спомени и истории.
Това, което отличава “Влайкова“ и „Одеон“ от всички останали киносалони в София, е фактът, че те са като двама столетници, оцелели след неизброими житейски обрати и ред исторически катаклизми, а красиво видео от канала "5 минути София" във Vbox7.com ни разказва повече за тях.
Пръв се появява “Одеон”.
Той отваря врати още през далечната 1910 г. Първоналачната локация на салона е на ул. "Цар Симеон" в центъра на София.
По онова време сериозна конкуренция е единствено кино "Модерен театър". Сградата и салона на "Модерен театър" съществуват и до днес, но много отдавна се използват само за театрални постановки. Затова "Одеон" може да се нарече най-старото име сред столичните киносалони, оцелели до наши дни.
Всъщност оцелява името, защото самата сграда, в която се помещава първото кино “Одеон” е разрушена от бомбардировките по време на Втората световна война. На 3 март 1920 г. старият салон на “Одеон” става и арена на кървав атентат, в който са убити петима души.
Един от хората в салона, оцелял по щастлива случайност, макар и в непоследствена близост до взрива, е Ванче Михайлов – легендарна фигура в македонското революционно движение.
Въпреки всичко, за времето си „Одеон“ е културна институция. Там се появяват първите рекламни табла и се слага началото на първото специализирано издание - „Киножурнал“.
Кино “Влайкова” се появява няколко години по-късно, но затова пък си е все на същото място и не е сменяло адреса си.
Киното дължи появата си, името си и дори странното си оцеляване до наши дни на една жена. Мария Влайкова - съпругата на известния български общественик, депутат и поет Тодор Влайков. През 20-те години на миналия век тя ипотекира цялото семейно имущество, за да построи сграда, в която да има салон с кинематограф. Според волята й това място трябвало да служи за "литературно-музикални вечеринки, разни сказки, народни четения и прочие.”
В най-добрите си години салонът с 300 места е винаги препълнен, а пред вратите му се вият опашки. Това би трябвало да е сбъдната мечта на госпожа Влайкова, за която казват, че била с голямо сърце и широко скроена душа.
Но макар идеята й за салона да била съвсем безкористн, нещата около киното не се развили според плановете и Мария Влайкова потънала в дългове. Наложило се да дари сградата на Министерството на народното просвещение. В завещанието й обаче специално било упоменато за какво трябва да се използва имота.
Само за кино и просветна дейност, гласяла волята на дарителката. Точно по силата на това предсмъртно желание салонът на Влайкова съществува и до днес. Сега местата в киното са ограничени до 80, балконът не се използва заради мерки за безопасност, а средният брой на зрителите често е едноцифрено число.
И макар филмите, които се прожектират отдавна не са актуални, всичко това не пречи “Влайкова” да е едно от най-романтичните кина в София.
Както и Одеон, който възкръсва през 1991 г. на мястото на известният през годините на социализма киносалон "Дружба".
Това място е и кинорезиденцията на Българската национална филмотека още от 1973 г. А по-рано, през 1969 г. филмотеката се помещава в салона на кино “Влайкова”. По това време дори се обсъжда идеята Българската национална филмотека да превърне “Влайкова” в специализирано архивно кино под името „Айзенщайн". Това така и не се случва и днес филмотечното кино на България се нарича „Одеон“.
Така превратностите на съдбата преплитат историите на “Влайкова” и “Одеон”. Две имена емблеми, оцелели във времето и сами превърнали се в история.
