Ка ато Ото фон Бисмарк въвел първите пенсии за работници над 70 години през 1889 г., продължителността на живота на един прусак е била 45 години.
През 1908 г., когато Лойд Джордж налага плащането на 5 шилинга седмично на бедни хора, навършили 70-годишна възраст, британците, и по-специално бедните, са били щастливци, ако минат 50.
Към 1935 г., когато Америка създава своята пенсионна система, официалната пенсионна възраст е била 65 - три години над средната продължителност на живота на типичния американец.
Финансираното от държавата пенсиониране е било създадено да бъде кратък лъч светлина в края на живота на малцина отрудени хора.
Сега пенсионирането е за всички и често продължава колкото преди е траел цял човешки живот.
В някои европейски държави пенсионерът получава пенсия средно над четвърт век. В САЩ официалната пенсионна възраст е 66 години, но средностатистическият американец се пенсионира на 64 и може да се предполага, че ще живее поне още 16 години.
Средните разходи за държавни пенсии в страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) възлизат на над 7% от БВП (през 1935 г. в САЩ са били само 0,2 на сто).
В някои държави сегашните показатели могат да се удвоят до 2050 г., без да включваме разходите за частни пенсионни влогове и допълнителното харчене за здравеопазване и дългосрочни социални грижи.
Че "всички ние остаряваме" е неоспорим факт
но малко правителства, работодатели и граждани са осъзнали накъде води по-дългият пенсионен период - към края на цялата концепция за пенсионирането.
Независимо дали ни харесва или не, ние се връщаме в света преди Бисмарк, когато не е съществувал официален възрастов праг за спиране на трудовата дейност.
Това няма да стане за един ден, но подготовката може да започне от сега - за да е сигурно, че когато неизбежното настъпи, промяната ще е към по-добро.
Би трябвало да е за по-добро, тъй като причината за трансформацията е донякъде провокирана от нещо прекрасно: хората живеят все по-дълго.
Продължителността на живота се удължава с две до три години всяко десетилетие въпреки повтаряните прогнози, че тя ще достигне своя лимит.
Столетниците бяха много голяма рядкост, а сега само в Америка те са 100 хил. До края на този век
100 години може да е новата официална продължителност на живота
Застрашителното застаряване на обществото е причинено от две други демографски промени. Първата е, че в повечето богати страни жените не раждат достатъчно деца, за да поддържат числеността на населението (изглед, който може да удовлетвори еколозите, но малко правителства).
Втората е, че огромното "бейби бум" поколение, родено след Втората световна война, е започнало да се пенсионира.
През 1950 г. в страните от ОИСР на седем души на възраст 20-64 години се е падал един на 65 или повече. Сега съотношението е 4:1 и е на път да стане 2:1 през 2050 г.
Това ще прекрати захранването на държавните пенсионни фондове със социалните осигуровки на младите работници. В богатите страни по този начин се генерира по-голямата част от пенсионното осигуряване.
Примамливо е да се мисли, че някои от липсите в работната сила на богатите страни могат да бъдат запълнени с имигранти от по-бедните държави. Те вече са отговорни за вдигането на естествения прираст в развитите страни.
Но когато застаряването наистина стане факт, недостигът на работна сила ще бъде толкова голям, че потокът от имигранти би трябвало да се увеличи в пъти повече. Като се има предвид политическата съпротивата дори срещу сегашните нива на имиграция (както показаха последните избори за Европейски парламент), това, за съжаление, не изглежда вероятно.
Затова отделните граждани, компаниите и правителствата в богатите страни ще трябва да се адаптират. Има някои признаци, че първите две групи започват вече да го правят.
Много работодатели остават с предразсъдъци срещу по-възрастни служители
и не винаги без причина: производителността на физическия труд при хора на средна възраст се понижава, а по-възрастните често по-бавно овладяват новата работа и не се чувстват комфортно с новите технологии.
Хората, надхвърлили пенсионната възраст обаче, не трябва задължително да продължат да работят на същата позиция. В Япония, където пенсиите са спартанско ниски и мнозина продължават да работят и в края на 60-те и дори 70-те си години, големите компании като "Хитачи" са намерили начин повторно да назначават на други длъжности с по-ниско натоварване и със значително по-ниско заплащане вече пенсионирани служители.
В други страни работодателите не са толкова изобретателни. И все пак магазини като "Уолмарт" или британския "Би енд Кю", както и заведения за бързо хранене като "Макдоналдс", са започнали да наемат пенсионери, защото техните клиенти ги намират за по-любезни и отзивчиви.
Недостигът на висококвалифицирани кадри вече създава възможности. През последната една-две години недостигът на инженери в Германия накара някои компании да върнат своите стари служители.
След като работната сила започне да намалява, от около 2020 г., работодателите няма вече да имат избор.
Самите по-възрастни работници изглежда желаят да продължат
да работят и след пенсия.
Проучване, направено по поръчка на в. "Файненшъл таймс" от агенция "Харис", наскоро показа, че повечето американци, британци и италианци биха работили по-дълго срещу по-голяма пенсия (макар че германците са били доста по-малко ентусиазирани).
Това изглежда логично: стига работата да не е твърде обременяваща, много хора имат и физическа, и психическа
полза от това да правят нещо, което да ги извежда от дома
Много представители на следвоенното поколение казват, че не искат да се оттеглят напълно, но често предпочитат да работят на по-къси смени. Ако искат да продължат, ще трябва да приемат, че заплатата ще се движи и нагоре, и надолу.
Могат ли правителствата да гарантират, че неизбежното приспособяване ще премине гладко? В близкото минало някои политически мерки граничеха с демографската лудост - като например схеми за "създаване на работни места", насърчаващи по-възрастните работници да се пенсионират на по-ранна възраст.
Много от мерките, които по принцип са логични, като възможността за прехвърляне на обществените осигуровки, насърчаването на имиграцията, на личните спестовни влогове или реформирането на здравеопазването, изглеждат сега още по-логични.
Забраната на задължителната възраст за пенсиониране в частния сектор (както направи Америка) изглежда разумно, както и създаването на по-добри условия за пенсиониране.
И най-вече, възрастта за държавно пенсиониране трябва да бъде увеличена.
Последното удължаване до 67 и 68 години по същество компенсира по-голямата продължителност на живота: 70 би било още по-добро число.
Досега само Дания пое радикалната крачка да обвърже възрастта за пенсиониране с продължителността на живота.
Някои мерки обаче няма да са популярни. Частните пенсионни влогове, които биха покрили част от всичко това, миналата година се обезцениха почти с 1/4 до ужасяващите 5,4 трилиона долара.
Но както икономистът Хърб Стейн посочи, "ако нещо не може да продължава вечно, ще спре". По-добре да се опитаме да се насладим на резултатите.
Източник:
ЕПА/БГНЕС
