"Синът ми призна, че е наркозависим"

З дравейте, прочетох историята на едно момиче и реших да ви пиша и аз. Проблемите през, които е преминала съпътстват голяма част от всички нас, като аз съм една от "отличничките", защото нищо не ме пропуска.

От много години животът ми изпраща изпитание след изпитание, за да ме направи жената, която съм в момента - силна, одухотворена, обичаща и обичана, мъдра, по-добра, простила на себе си и на всички, които са я наранявали.

Пътят към самите нас е най-дългия и труден път, който имаме да извървим. Много често ми се случва да слушам хората как се оплакват за дребни неща, като ги представят за грандиозни проблеми и на мен ми е смешно, защото ако аз им разкажа за моите, те биха се ужасили.

Но да ви разкажа малко, за да разберете, че всичко си има своята цена и до мъдростта в живота се стига трудно и пътят е трънлив..... Когато бяхме млади с две малки деца и все още щастливи със съпруга ми, се появи една жена, която промени изцяло живота ни.

Нищо по-различно от живота на много семейства.

Той се влюби в жена по-голяма от нас с 6 години. Това се отрази много зле на моята психика и преминах през ада на душевността си, търсих помощ и от психиатър и зная, че всичко е в нас самите и решението да се разболеем, и решението да се излекуваме. Когато се изправим сами срещу себе си, спрем да се залъгваме, да търсим вината в другите и станем честни и отговорни вътре в нас, тогава сe изтласкваме от блатото.

Накратко, това ми отне десет дълги години в тъга, самота, работа, липса на любов и самочувствие. Децата растяха, съпруга ми живееше и с мен и с любовницата си (защото така му беше по-добре, за да не поема отговорност).

Докато един ден по-големият ми син, вече на 16 години ми призна, че е наркоман и се нуждае от помощ. Тъкмо бях се съвзела от проблемите със съпруга ми, престанах да се тормозя къде ходи и какво прави, а се съсредоточих върху това как аз живея и отново всичко се срина.

Това беше в началото на демокрацията, хората още не знаеха много за наркотиците, нямаше комуни (само в чужбина) и всеки се оправяше сам, както може. Започна вторият дълъг урок за мен и цялото ми семейство.

Съпругът ми, в интерес на истината, не остана безразличен, прибра се да живее при нас и заедно положихме неимоверни усилия да извадим детето си от ада. Свързахме се с лекар токсиколог, той ни обясни как ще протече лечението, къде са трудностите и подводните камъни в него.

Така започнахме лечение по телефона, цялото ни семейство и моята майка се изолирахме в апартамента, не пускахме никой да се вижда насаме със сина ни, ходеше на тоалетна с отворена врата, за да е пред очите ни през цялото време.

Съпруга ми му слагаше инжекции с лидокаин, който купувахме на черно и с инструкции по телефона от лекаря намалявахме дозите, докато не ги спряхме. Това е по-лесната част, после идва трудното, да се изолира от компанията, да намери самият той смисъл за живота си, да вземе решение, че иска да бъде друг човек.

Тогава изчетох всичко, което имаше за наркотиците (нямаше още гугъл), изгледах филмите и се опитах да се поставя на негово място, дори мислех да опитам от дрогата, но така и не посмях. Отне ни 3-4 години, в които няколко пъти се опита да се самоубие и минахме през неща, които ни сплотиха като семейство, като бяха и най-трудните, но и хубави години. Когато нещата потръгнаха и съпругът ми реши да се захване отново с бизнес (започна да вкарва стари коли) от Западна Европа.

Покрай бизнеса се запозна с друга жена, която стана новата му любовница. Премести се да живее при нея, като от време на време идваше и в общият ни дом. Просто нещата си тръгнаха по стария начин. Тогава разбрах, че ние с него нямаме бъдеще и аз трябва да взема решение как ще протече живота ми оттук натам. Големият ми син вече живееше с едно момиче, малкият ми син влезе в казарма за 9 месеца и аз реших, че когато стане на 20 години и си поеме живота, ще се разведа с баща им.

През това време станах баба на внучето, което и сега осмисля живота ми, синът ми излезе от казармата, аз си взех квартира и малко трудно, но с подкрепата от децата ми (мъже на 24 и 20 години) се разделих с мъжа, когото отдавна вече не обичах, той мен също. Тъкмо да се оправят нещата и да ама не, за трети път трябваше да извървя трънливата пътека, като не съм очаквала, че и малкият ми син ще тръгне по пътя на наркотиците.

След раздялата със съпруга ми заживях в един мъж, като си мислех, че сина ми, който не е семеен, ще се радва, че е сам в апартамента и може да бъде самостоятелен. Той прие самотата много трудно, опита да работи в чужда страна, започна да взима наркотици и отключи шизофрения. Започна адът, от който веднъж вече се бях измъкнала, но този път сама, тъй като не бих се върнала да живея отново с бащата на децата си.

Тогава разбрах, че за тях няма подходяща възраст, в която да ги накараме да приемат, че семейството им е безвъзвратно разрушено и тяхната крепост я няма. Така изминаха още десетина години, през които имаше лоши и добри неща. Големият син, след като беше в затвора за година и половина, се разведе с жена си, замина да живее и работи в чужбина и в момента е там.

Малкият ми син се премести да живее при родителите ми, тъй като аз се грижех за тях и всяка седмица ги посещавах. Благодарение на моята грижовна, любяща майка и чудесният ми баща, той намери себе си и започна бавно да се възстановява. Загубих баща ми през 2013 г., през 2018 г. напуснах мъжа, с който живеех и се преместих при майка ми и сина ми. Нещата не бяха розови, не си мислете, че се случват ей така, отведнъж.

Трудно беше, тази година през февруари загубих и мама, моят най-добър приятел, сестра, сродна душа. Докато беше болна у дома, разбрах, че въпреки всичко съм отгледала прекрасно дете, всъщност мъж, който се грижеше за баба си с любов, внимание и се отплати на нея за всичко, което му беше дала през тези години - цялата си обич, търпение, мъдрост.

Това е изповедта на едно момиче, което тази година ще стане на прекрасните 60 години, което не спира да мечтае, чувства се прекрасно и иска да знаете, че животът е хубав, дори "когато не спира да те рита по кокалчето" (това е моят си израз, когато искам да кажа, че имам проблеми).

Пишете и Вие, аз за първи път споделям.

Разкажете ни вашата OFFLINE история, която си заслужава да споделите. Но не с опция в социалните мрежи, а с вашите собствени думи.

Анонимността на авторите ще бъде запазена.

Изпращайте историите си тук.