В средата на лятото, малко преди да чукна седемте, слънцето напече така, че образът над паветата започна да се люлее. И когато някое улично куче притичваше по нажежените камъни имах чувството, че плува във вода. След обяд улиците опустяваха, родителите ми се унасяха в следобедна дрямка, и тогава идваше моят час. Слагах си шапката от вестник, нахлузвах старите гуменки на брат ми, и смело напусках границите на позволеното от баща ми. Тръгвах накъдето ми видят очите, воден от любопитството и окрилен от надеждата да открия нови светове. Бях чувал за деветте земи и за една десета, в която за мой лош късмет се загубих, та се наложи да изслушам с наведена глава “конското” на цялото ми семейство. Не ми беше за първи път, нито щеше да е за последен, но така трупах житейски опит и постепенно добих увереност, че това е пътят, по който едно момче трябва да върви, за да се превърне в истински мъж. Скоро открих, че мога и сам, без чужда помощ да стигна до реката. Отивах на кея, покатервах се на перилата и онемявах от възторг, вперил поглед в корабчетата, които с тихо бръмчене се плъзгаха по водата. Обичах да гледам как рибарите ловят риба. Обикновено слизах до стария понтон и дълго наблюдавах как дядо Петър хвърля мрежата си. Беше си я направил сам – огромна мрежа на бели и черни ивици. Никой на реката нямаше като неговата. Като я хвърлеше, оловните топчета сякаш летяха до отсрещния бряг. Хвърляше я от горния край на понтона, после вървеше с нея надолу по течението и я изваждаше от долния. Винаги улавяше по нещо. Като ме видеше, ми махваше с ръка да се приближа.
- Ей... Кадемче... ела моето момче! Избери си една рибка! Която си харесаш...
- Тази е златна! – опитвах се да го убедя с уверения жест на познавач.
- Знам! – отвръщаше рибарят, след което слагаше рибката в една чиста консервена кутия пълна с вода и аз я отнасях в къщи. Качвах я внимателно в бърлогата си на бобонката и след като споделях с нея неволите и мечтите си, я хранех със стрити на прах мухи, които сам ловях и сушах на слънце. На другия ден, тайно от дядо Петър, я връщах отново в реката. В началото на август, заедно с родителите ми, отидохме на гости при едни техни приятели в Боженци. След около две седмици се върнахме и първата ми работа беше да отида на Дунава. Нещо ме теглеше към реката. Бързах да видя залязващото слънце, което привечер “увисваше” над отсрещния бряг и посипваше водата с безброй припламващи искри. Бързах да отида и до стария понтон. Исках да погледам как старият рибар мяташе мрежата си. Но дядо Петър го нямаше. На неговото място имаше друг рибар – по-млад и не толкова добър. Хвърляше само в долния край, но нещо не му вървеше. Уловът беше слаб. Няколко дребосъка подскачаха по горещата ламарина. Започнах да му показвам как трябва да хвърли мрежата в горния край на понтона и да върви по течението. Рибарят се усмихна и нищо не отговори. По едно време мрежата му се закачи. Дърпа, дърпа... и накрая я скъса. Ядоса се, после му мина и махна с ръка:
- Ей... Кадемче... ела да си избереш една рибка, че ще тръгвам!
Нещо ми трепна. Избрах най-малката, той я сложи в една консервена кутия пълна с вода и я отнесох в къщи. На другия ден я пуснах тайно в реката. После отидох до понтона да видя дали не е дошъл и дядо Петър. Беше младият рибар. Махна ми за поздрав, но нещо не беше в настроение. Седнах да погледам.
- На слука! – викнах и зяпнах от учудване! Рибарят замахна и хвърли във водата огромна мрежа на бели и черни ивици.
- Откъде имаш тази мрежа? – попитах с известно съмнение.
- Ами... на баща ми... беше...
- На дядо Петър ли?
- Аха... на дядо Петър! Отиде на село... да опръска лозето... и като го опръска... седна да му се порадва. Умря щастлив!
- И… какво каза?
- Каза, че... тази година се е родило... хубаво грозде.
Натъжих се. Рибарят извади мрежата, изтръска я от водата и докато я подреждаше за новото мятане, ме погледна.
- Разказвал ми е за тебе! Казваше ми: “Ако го видиш, дай му да си избере една рибка. Кадемчето има златно сърце. Която рибка си избере – златна става! Всички златни рибки, дето плуват по реката са позлатени от ръцете на деца със златни сърца.”.
Вдигнах учуден поглед към облаците. Този дядо Петър ме е видял тази сутрин като връщах рибката в реката.
- Гледай ти! – помислих си. – Нищо скрито не остава на този свят!
- Е... коя ще бъде златната днес?
В първия момент не бях съвсем сигурен откъде идва този глас, но усетих едно приятелско потупване по гърба и посочих с пръст новата си избраница. След това поех с треперещи ръце консервената кутия, в която вече плуваше малката жълтоперка. Мъжът замахна, чух свистенето на мрежата и проследих с поглед оловните топчета, които летяха към отсрещния бряг.
- На слука, дядо! – изкрещях към небето!
- Да си живо и здраво, моето момче! – отвърна ми младият рибар.
Тръгнах си към къщи със златната рибка. На другия ден я върнах отново в реката.
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
