Каква е връзката между тези три случки? Има ли нещо друго общо, освен че дразнят по нагъл начин съзнанието на нацията? Има.
Твърди се, че преди 10 ноември голяма част от проблемите на България са произтичали основно от недемократичния характер на държавата. Това може би е една от малкото истини, които чухме през последните 12 години. Наистина тоталитарните режими са една от причините за бедността и липсата на перспективи. Но не чухме изцяло тази истина. Защото и след 10 ноември голяма част от проблемите на България продължават да произтичат от недемократичния характер на държавата. На това място е най-голямата лъжа на т.нар. "промени" - България била станала демократична страна. Това изобщо не е така и фасадната демокрация, на която сме свидетели, е от същия тип заблуди като светлото бъдеще, което очаквахме вечно.
България никога не е била и все още не е демократична държава. Има допуснати само отделни елементи на демокрация, но те не могат да определят цялостния й облик и да донесат онези ползи на обществото, които демокрацията носи.
България не е демокрация нито от практическа, нито от процедурна гледна точка.
В България реална демокрация няма, защото почти нито веднъж не е отчетено мнението на народа по никакъв въпрос И което е по-важно - защото не се води политика в интерес на народа. Дори някои признати като диктаторски режими са по-демократични от нашия, защото там диктаторите се опитват и успяват да са полезни с нещо за народа си. Не че нашите съвсем не се опитват, но със сигурност успехът трудно им се удава. Т.е. крайният резултат не е демократичен.
Общото между "Краун ейджънтс", подписката за АЕЦ и излъганите надежди на изборите е технологията на "всякото чудо за три дни". Възмущава се някой от нещо, опитва се да се бори, привлича и много поддръжници, включително и общественото мнение, вдига се много шум, и накрая всичко утихва. Това е ориенталският метод на водене на политика - да се остави всесилното време да "разреши" въпроса. Т.е. да го потули чрез умора и писване и управата да си направи каквото си е наумила. Демократичният модел би бил проблемът да се реши в момента на най-големия си взрив - тогава политиците ще се страхуват от този взрив и ще се пазят от него, защото може да ги помете. Ако политиците знаят, че след "три дни" проблемът ще свърши, защото няма кой да ги накара да го разрешат, докато е актуален, те не се пазят от него. И това им открива голяма свободия да правят каквото си искат.
Българският народ не е единственият, при който подобно поведение е възможно. При отделни нации, като западноевропейските, наистина самият морал и собствената съвест на политиците са достатъчни, за да регулират отношенията. Но има и други случаи, когато тази система не работи. И затова, за да се гарантират интересите на народа, се ползват съответни процедури. Процедури на демокрацията. Чрез тях се гарантира, че управниците няма да могат да се отдават на произвол.
Основната процедура за контрол е периодичната възможност за намеса на народа в структурата на управление. Това става най-ефективно чрез избори. Такива има и у нас, което създава илюзия за демократичност. Проблемът е, че периодичността на тази намеса е доста рядка и реално промеждутъците са доста големи и позволяват произвол. Причина за това положение е почти тоталната концентрация на властта в парламента и пълното обезличаване на всички други изборни власти. Така единственото гласуване, от което зависи нещо, е за Народно събрание. Двата други избора - за местни органи и за президент, са формални. Местната власт е тотално зависима финансово от централната и не може да води собствена политика. Президентът е представителна длъжност. Следователно за една партия, която е на власт с мнозинство в парламента, не е от значение дали ще спечели или загуби тези два избора. В смисъл - от значение е, но това значение е по-малко, отколкото е цената на евентуалните облаги от експлоатацията на централната власт. Затова и ако изборите за кметове са примерно година и половина след парламентарните, а за държавен глава - още толкова после (което иначе би създало една горе-долу приемлива честота на намеса на народа), тези избори не могат да повлияят с нищо. Т.е. народът няма думата. Има я веднъж на четири години. Липсата на реално разделение на властта между властите обрича гражданите на ограничени права.
Добре работещи процедури биха били тези, които дават възможност на хората по-често да си казват думата. Според един от бащите на американската демокрация държава, в която една година няма никакви избори, не е демокрация. Самата US система е най-истинската демокрация в света. Тя функционира перфектно в едно мултиетническо и мултирасово общество, където морал и традиции не могат да съществуват. Но в замяна на това чрез перфектни процедури е създадена технологията на "политическия морал", която гарантира, че управниците ще се грижат за народа. И това става точно със закони и правила, а не с култура.
В САЩ мандатът на сенаторите е шест години. Но те не се избират наведнъж, а през две години се избира 1/3 от тях. Т.е. на всеки две години максимум се провеждат избори. Мандатът на членовете на долната камара е четири години. Но и те се подменят в 50% от състава си на всеки две години. Дори и Конгресът като цяло обаче няма абсолютна власт, каквато има в България парламентът. Тя е ограничена от Президента, който еднолично оглавява и ръководи правителството. Т.е. дори и някой да има мнозинство в законодателния орган, това не значи, че ще получи всичко в държавата.
Разделението на властите в САЩ продължава и в отношенията център-региони. Огромна част от правомощията и бюджетите са дадени на отделните щати. Затова и са възможни примерно изпълнения от типа на едно място смъртната присъда да е разрешена, а на друго - не. Ръководните длъжности на щатско ниво също са изборни - губернатори и конгреси, и те също се провеждат с "разминаване". По-големите градове пък притежават изключително силна кметска власт. И най-сетне - сериозна част и от прокурорските и съдийските постове също се избират.
Обобщеният резултат от функционирането на американската система е, че страната се намира практически постоянно в предизборна ситуация. Все някакви избори за нещо наближават. И докато в България този период бива критикуван като вреден (тук "предизборно" е лоша дума), там той се приема изключително положително и води до много полезни следствия.
Най-важното от тях е, че политиците трябва постоянно да се съобразяват с интересите на нацията и да следят рейтингите си и одобрението за поведението си. Това е перфектно работеща система. Ако някой властник започне да се дъни или да пренебрегва мнението на избирателите, почти незабавно следва санкция - партията му или неговите приятели губят някакви избори. И обратно - ако е успешен и убедителен пред хората, печели още. Системата се е развила дотам, че вече дори не избори, ами ако само рейтингът на някой спадне, той губи сериозна част от влиянието си. Примерно ако президентът се радва на подкрепата на 25% от американците, той доста трудно изобщо може да провежда някаква политика и да прокара закон. Но ако се радва на 60-70%, тогава и само думата на Белия дом може да е достатъчна. Това става така, защото рейтингът значи гласове, а гласовете са важни на винаги съвсем близките избори.
Американската демокрация е по-малко известно, но тя прилага доста силно и референдуми. Те не се свикват официално и отделно, а обикновено се провеждат паралелно с най-близките избори. Т.е. ако има някакъв спорен въпрос, по който общественото мнение не е ясно, и ако този въпрос изисква да не се отлага, а да се вземе решение, тогава той се предлага на гласуване. Може дори да се подложи законопроект на гласуване и той става закон автоматично, ако получи одобрение. И забележителното е, че референдуми се правят само по спорни въпроси - защото по безспорните, където е ясно какво иска народът, исканото се прави от самите политици. В България когато народът иска нещо недвусмислено, думата не му се дава, ако това не е изгодно на политиците. А спорните въпроси се отлагат точно с мотива, че са спорни и трябва да мине време, за да се "избистрят" мненията... А като се избистрят, към тях се прилага процедурата на безспорните. (Вж. по-предното изречение).
Общият резултат от функционирането на тоталната и честа изборност в американската демокрация е изключително положителен и той е такъв, независимо от някои отделни елементи в цялостната система, които са по-недемократични от при нас. Там примерно президентът не се избира пряко и могат да се получат изкривявания при гласуването. На последния вот Буш получи със 100 000 гласа по-малко от Гор, но стана президент. Освен това местата в Сената не са пропорционални на населението, а всеки щат има фиксирана бройка - двама. Т.е. щат с един милион жители праща също толкова, колкото и щат с 30 милиона. Има и още някои други компоненти на недемократичност, предназначени да решат специфични проблеми на федерацията. Но цялостният дух е демократичен, действа демократично и дава демократични резултати. И точно това най-много се следи - резултатите. Важни са не отделните компоненти, а общият им ефект. При нас е обратното.
Американската система е азбучна за система, действаща ефективно при нации, които са по-нискокултурни или обединяват много различни интереси. Тя доказва, че демокрация може да има и че на народа може да се разчита да взима мъдри решения. Т.е. няма място за страх от грешки, а дори и да се случат такива, народът има право на тях, защото той самият си ги понася.
В България политиците са убедени, че народът непременно ще сбърка ако го питат нещо, и че единственият път, когато не е сбъркал, е когато ги е избрал на власт. Всички изказвания от типа на "политиците трябва да носят своята отговорност" и "това е експертен въпрос, който баба Пенка от село не го разбира" са просто опити да се отнеме властта от народа. Защото ако въпросът е експертен, нека експертите да излязат и да обяснят. Народът никога няма да тръгне да взима конкретни решения по въпроса кое болтче как да се сложи. Той взима политически решения - болтчето да го има. А това може да го прави и без да греши, стига добре да му се обясни всичко.
Дори когато народът не вземе най-точното решение, дори и тогава не може да се очакват катастрофични последствия. Примерно Дания отхвърли на референдум въвеждането на еврото. Норвегия пък на две поредни допитвания отказва да влезе в ЕС. И в двата случая е ясно, че решенията един ден ще бъдат променени, защото става дума за необратими процеси. Но това, че "работата" не става сега-веднага, не е източник на катастрофа. Дори може да се окаже полезно. Защото в политиката има значение не само какво става, а и кога става. И демократичната воля на народа има право да определи това. В България дори не е проведен референдум за присъединяването към НАТО и ЕС. Почти всички други страни от Европа са го правили, въпреки недвусмислените ползи от тези процеси. Просто политиците нямат право да поемат еднолично толкова висока отговорност. Това не е "тяхната отговорност". Тяхната отговорност са оперативните задачи (властта е служба), а не фундаменталните решения (властта не е длъжността на Господа).
България не е демократична и защото има цял един сегмент от властта, който не е зависим от народа. Съдебната система е държава в държавата, която сама си се избира и сама след това си се назначава. Нейната независимост е абсурдна и тя не може да бъде контролирана. Резултатът е, че се е превърнала в бизнес и в символ на корупция.
Отхвърлянето на демокрацията се реализира и в самия административен апарат на държавата. Чиновниците не възприемат работата си като служба на народа, а като служба на самите себе си. Те възприемат работното си място като място, където да печелят пари. Най-типичният пример са митничарите, които дори си купуват постовете.
Навсякъде по ведомствата чиновниците бранят територията си със зъби и нокти - от други чиновници, от шефовете и дори от тоя "народ", който от време на време все им се бърка. Те се отнасят с подозрение и вътрешно пренебрежение към политическите постове, които периодично се сменят и трябва да ги управляват. Целта на всеки е да се нагоди и да оцелее и при новата власт. За да "цица". Това е в основата на отколешната българска практика партията, която е на власт, да има колосална членска маса за сметка на останалите партии. В българската бюрократична машина борбата е кой колко бюджет ще получи, а не какво ще свърши. Това е и причината за срамни изстъпления - например когато човек се реди на часови опашки, за да си плати данъците, и не получава никакво обслужване. Администрацията е на постовете си, за да консумира, а не за да върши нещо.
България не е демократична държава и няма политическа култура. Тя не може да осигури добро за народа управление по европейския модел на уважението и традициите. За нея е приложим само безпощадният американски модел, където всеки политик постоянно е под лупата на обществото и всяка негова грешка се заплаща скъпо. През 1991 г. у нас беше приета една погрешна конституция. Тя беше хибрид между европейския парламентарен модел и моралната традиция на Търновската конституция. Но това беше най-големият урод, който можеше да се измисли. Евромоделът не е приложим поради липсата на традиции и култура. А Търновската конституция е един измислен блъф. Твърди се, че тя била много добра и била демократична. Това е пълна лъжа. Търновската конституция е една лоша конституция, която в много редки моменти е допускала истинска демокрация. Практически нея я е имало само около времето на Александър Стамболийски. През останалото време са били все лични режими на монарха и всевъзможни интриги. И вотът на народа е служел само за узаконяване на статуквото. Под управлението на тази конституция и поради надменността на българските политици - по-умни от народа си, България направи най-големите грешки в историята си.
Може би ще е интересно да се припомни, че точно преди да се включим в Първата световна война са проведени избори, които да покажат към кого да се включим. Те се печелят от партиите привърженици на Антантата. Българските политици на власт, поемайки "своята отговорност", анулират изборите, правят нови, фалшифицират ги и насила вкарват народа на страната на Германия.
Напълно не е отчетено и мнението на народа преди Втората световна война, когато малцина са искали да се присъединим към Хитлер, но никой не ги е питал.
Разбира се, налице са и други по-малки провали, но общото при тези два случая е, че политическата класа отказва да се съобрази с народа си. Това са еднозначни и неоспорими големи провали, докато от обратната страна - народът да е сбъркал нещо и от това да е станало нещо лошо, не е имало такива случки. Факт. История. Сега народът е за запазването на АЕЦ, но политиците решават друго. Резултатът принадлежи на историята, която ще учат правнуците ни.
Принадлежи на нея и само на нея, защото в днешно време народът отново никой за нищо не го пита. Управниците, дето сме ги избрали, отново са убедени, че са по-умни от нас и че 240 добре наторени "тикви" мислят по-добре от шест милиона по-малко наторени. И тъй като нашият народ никога не е бил глупав и никога не е вярвал на лъжците, които го обявяват за такъв, той винаги рано или късно ги наказва. Народът ни има редки възможности, но досега винаги е биел шамари на изборите. През последните 12 години не е имало избори, които да са представлявали нещо различно от шамари и шутове. И винаги някой се ядосва и обвинява народа, че е тъп.
Лошото на тази система е, че тя само наказва виновниците, но не помага на пострадалите. Народът разкарва нещастниците от властта, но ги заменя с други такива. Защото няма избор, защото има твърде рядък избор и защото единственото, което може да направи, е с години да преглъща отявленото употребяване на мнението му. Да го трупа, трупа, трупа и накрая просто да го излее върху виновния. Нашите демократично избрани управници се подменят като диктатори - все след дълго чакане и с гръм и трясък. Гръм и трясък, облечени в костюма на демократичните процедури.
Българската нация трябва да си даде сметка, че не притежава политически традиции и култура - достатъчно силни, че да я предпазят от превръщането на властта в злоупотреба. Трябва да си го признае - това не е лошо, не е недостатък, не е грях. В нашата история сме имали възможността да изградим някои други - много по-ценни - елементи на култура и интелект, на толерантност и рационализъм, които могат да ни бъдат полезни. И с тях превъзхождаме другите народи, включително и западните. Но нямаме западноевропейската политическа култура и затова не можем да копираме тяхната държавна практика. Не всички народи по света са си избрали немския или английския модел на демокрация. Той просто не отговаря на качествата им. Дори може да не гледаме само към САЩ. Японците примерно процъфтяват сред неофеодализъм. И на никой не му е зле. А китайците пък си се радват на комунизма.
Разбира се, това са доста крайни варианти - също неприложими при нас. Защото ние сме свободни хора със свободно мислене, а не кошерно общество. И именно нашето свободомислие и индивидуализъм изискват да живеем в демокрация. Но освен това те изискват тази демокрация да е по-строга и да разчита на реални механизми, а не на пожелателни. На нас ни трябва справедливият камшик на повсеместната демокрация и обществото трябва да избере някой, който да я въведе. След това нацията вече наистина сама ще може да влияе на съдбата си. И аз вярвам, че ще й повлияе по-добре от сега.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!