Р ано и ли късно всеки от нас се изправя пред подобен въпрос и ако за някои той е предрешен, за други той се превръща, едва ли не, в жизненоважен, разрешаването му е обект на сложни казуси и дилеми, семейни и роднински разправии и какво ли още не.
Какви ли не истории се разказват на тема "Как кръстиха внучето?" По-задълбочено наблюдение би ни довел до не толкова приятни изводи за манталитета и психологията на съвременните българи - родителите на детето, които имат задължението и естественото право да дадат име на своето дете и бабите, чието себелюбие е подложено на изпитание, когато очаквана Иванка е Ивелина или Пенка е Полина.
Въпросът с българските имена има своите научни изследвания и доказателства за изконност, но не там "търсят" името на своето дете неговите родители.
Добре е, че отдавна мина времето на т.н. "именници", които задължаваха родителите да изберат едно от имената , посочено в този списък. Разбира се, това е част от безумията на една система, която разрешава твоето невръстно отроче да носи името Владимир или Сергей, но не и Жулиета или Грациела. Примерите са хиляди и случките - смешнотъжни - още толкова.
Колкото и да не се гледа сериозно на този въпрос, аз мисля, че даването на име на едно дете е изключително важен момент в живота му. Дори само заради това, след време детето, което естествено ще порасне, да не се срамува от името си. Макар че стара поговорка гласи, че "Човекът прави името, а не обратното".
Всеки от нас има поне един познат, който му е споделял подобни притеснения и ако той няма абсолютно никаква вина за това, то вината е в неговите родители - не в баба му и дядо му, а в хората, които не са се отнесли отговорно тогава, когато са избирали неговото име.
Българите имат една вековна традиция, която за радост или не, още "работи". Всички се досещаме за какво става въпрос - даването на име на детето, което повтаря, вариативно или не, името на родителите ни.
Петър - Петър; Иван - Иван; Стоян - Стоян и т. н. Е, срещат се и Пиерон, Петромил, Йоан, Силвестър и пр.
Именуването, или както ние сме свикнали да го наричаме "кръщаването" на детето на баба и дядо, е една добра традиция, която, забележете, не съществува никъде по света.
Това е акт на признателност към твоите родители и "анонс" към техните неизчерпаеми грижи в отглеждането на детето. В по-ново време се наложи една не толкова европейска, колкото презокеанска практика, бащите да дават собственото си име на своето дете, може би от някаква криворазбрана елитарност или поради други причини.
Така тръгването на Велизар-младши или Кънчо-младши към живота се счита за по-престижно и модерно.
Мисля, че името на детето трябва да подчертава неговата индивидуалност и неповторимост, че Иван Иванов Иванов обезличава човека, подчинява го на някаква традиция, която го лишава от собствено лице, носи му усещането за някаква предопределеност и повторяемост на живота на някого.
Какво име бих дал на детето си? Със сигурност, това ще е въпрос, който ще решим двамата, които сме го създали и които ще носим отговорност за него.
Дали ще спазя традицията, името на детето ми да носи името на светеца, чийто празник е бил скоро, или името на някой от нашите родители, това ще бъде въпрос, който ще реша заедно с жената, която му е дала живот.
bgreporter
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!