Ако съм ви убедила да опитате как е в България, трябва да си носите разговорник и да не забравяте, че когато искате да кажете "Да", поклащате глава наляво и надясно, а за "Не" - напред и назад, уточнява в самото начало на своя пътепис авторката Синди Луус, която признава, че при петдневния си престой в началото на март самата тя бавно осъзнала тази разлика в жестовете и това й донесло доста недоразумения.
Извън хотелите английският не се говори масово и заради този проблем ядосах един брадат поп в дълго черно расо, който си помисли, че искам да вляза в стаята му и вероятно да спя с него, докато аз всъщност се интересувах от стая под наем в манастира му, разказва репортерката на US вестника, но продължава:
"За щастие мнозина българи са мили и биха сторили всичко по силите си, за да ви помогнат. В един софийски ресторант например сервитьорът се стараеше толкова много, за да получи одобрението ми, че когато не успях да доям порцията риба, скрих остатъка, увит в книжна салфетка, в джоба си, за да не го разстроя.
Има обаче и някои работещи в сферата на услугите, които май са учили гостоприемство в съветската школа и реагират с поведение от рода: "Не виждате ли, че редя пасианс"; "Защо ме безпокоите", "За вас няма супа".
Видно е, че България е страна в преход. Виждате го в услугите, в архитектурата - с улиците, опасани с жилищни блокове от съветски тип и накрая завършващи с шикозен хотел или ресторант.
Давате си сметка за драстичните промени, когато видите някои българи да карат нови мерцедеси, а други - магарешки каруци.
България обаче е също така нация, където са се смесили различните култури.
Тъкмо сте решили, че някакъв район ви прилича на Гърция, завивате зад ъгъла и се натъквате на гледка, напомняща за Турция. Или влизате в катедрала, която би могла да се намира във Франция, а вътре византийските стенописи ви карат да се сетите за Русия.
И в големите градове, и в селцата към небето се протягат както кубетата на църкви, така и минаретата на джамии.
Всяка велика сила, която някога се е въздигала в Европа, е преминавала и през България. Всички те са плячкосвали този народ, който стои на кръстопътищата на Изтока и Запада, но са оставили и по нещо ценно от своята култура.
През 1990 г., след половин век съветски контрол, в България се проведоха първите свободни, многопартийни избори. Страната е все още в процес на приватизация на икономиката, бори се да модернизира инфраструктурата си.
Макар че на два пъти шофирах по гладки нови магистрали с пътни знаци на кирилица и латиница, ми се случваше и да се лутам по изровени пътища, тук-там с означения.
От една фирма за автомобили под наем ми казаха, че в страната се водят дебати дали в провинцията да се поставят знаци с букви от латиницата. Проблемът бил в това, че бедните селяни смъквали табелите и ги продавали за старо желязо.
Според човека в тази фирма доста хора се трудят упорито, за да направят достъпни за туристите множеството атракции в България.
"Нещата още не са си съвсем на мястото - казва той, но веднага добавя: - И въпреки това има много красоти, които трябва да се видят."
Трайна история
На хоризонта в предградията на столицата София преобладават овехтели, бездушни блокове с апартаменти, но в градския център са скупчени музеи, достолепни стари правителствени сгради и исторически църкви, които съжителстват със синагога и джамия, построена от турците през XVI век.
Много от сградите през последните години са освежени от частни предприемачи или чрез проекта на ЕС "Красива България", който осигурява средствата за реставрирането на фасадите.
Една от най-внушителните сгради е катедралата "Св. Александър Невски", издигната между 1882 и 1912 г., която е пълна с орнаменти от дърво и мрамор, а освен това приютява стотици български шедьоври на иконописта.
Покритото със злато централно кубе с масивен златен кръст на върха стана моя ориентир, докато ходех из града, често чувствайки се почти или напълно изгубена.
Разглеждането на катедралата ми достави особено удоволствие, тъй като знаех ролята, която Българската православна църква е изиграла в спасяването на евреите от нацистките лагери на смъртта - история, документирана в книгата "Beyond Hitler's Grasp" (Недостъпни за Хитлер), която четох в самолета, докато пътувах натам.
Макар през Втората световна война България да е била съюзник на Германия, мъничката страна нееднократно е осуетявала заповедите за транспортиране на нейните 50 000 еврейски граждани към концлагерите в Полша.
Църковните водачи заели правилната позиция; един от тях дори заплашил да легне на жп релсите, за да спре влаковете, идващи да отведат българските евреи. Ешелоните си тръгнали празни.
Този разказ отвори в сърцето ми място за българите - което се разшири, когато видях книжния пазар на София, чиито щандове на открито са разпънати на десетки метри.
За кратко ме изкуши българското издание на биографията на президента Клинтън, но най-накрая се спрях на няколко антикварни книги от Ф.Скот Фицджералд.
Едно по едно изложените томчета са внимателно увити в целофан, за да не пострадат от природните стихии.
Всеки град, който може да поддържа такъв огромен базар на книги, получава моето одобрение.
Извънредно популярно сред туристите е Черно море, което се плиска по източното крайбрежие на България от Румъния до Турция и където се срещат както достолепни малки селища с историческо минало, така и новопостроени модерни курорти.
Черно море обаче е на противоположния край на страната и до него се стига най-бързо през международното летище на София. Въпреки че България е само малко по-голяма от щата Тенеси, няма как да я прекосиш направо.
И тъй като имах само четири денонощия, реших да избера максимално разнообразен маршрут, като начертах следния триъгълник: на изток към Пловдив, който е вторият по големина град, на юг през планините и лозята, после обратно към столицата.
Двата града са свързани с 97 мили съвременна магистрала с табели на латиница и кирилица. Покрайнините на Пловдив не обещават нещо особено, но по-навътре е великолепният Старият град.
Древните траки основали Пловдив през V век пр.н.е., а римляните пристигнали в I в. и по време на своето управление издигнали, между другото, и разкошен амфитеатър с 6000 места, който е реставриран в първоначалния си вид и все още се използва за концерти през пролетта, лятото и есента.
В Пловдив няма смисъл от борба с туристическата карта. Старият град е около 1 кв. миля и установих, че ако се шляя безцелно, стигам съвсем естествено до всички основни забележителности, вкл. забележителния римски амфитеатър и много други, далеч по-порутени останки от римски и тракийски времена.
Стръмните павирани улици минават покрай стари черкви, една джамия - строена през XV в., по време на епохата, наричана от българите "отоманското иго" - и характерни дървени къщи, които са класически образци на отоманския "конак" - архитектурния стил на къщите, притежавани от богатите турци.
Най-поразително от всички тези сгради изглежда Етнографският музей - конак с достолепни колони и портали, боядисан в тъмносиньо с изрисувани бели и жълти цветя и листа.
Вътре: всичко, което бихте искали да знаете за производството на сирене и вино плюс експозиции на мебели, бижута, керамика, облекло и музикални инструменти.
Въпреки студа в този мартенски ден уличните музиканти свирят за стотинки. Някои от тях са по-възрастни - знак за трудностите, на които са подложени пенсионерите при новия икономически ред.
Всеки, който е оплакал залеза на акордеона в САЩ, трябва да се радва, че изкуството да се свири на този инструмент е запазено в България.
Азбучно безредие
Лутах сe дълго, докато намеря пътя по лъкатушещите, осеяни с дупки шосета между Пловдив и Южна България, а имената от картата ми изобщо не приличаха на надписите на кирилица върху пътните знаци.
На всеки кръстопът сочех думата "Пловдив" на латиница и казвах "Английски", после българския вариант и добавях "Български". След това посочвах латинското име на следващия град, където исках да отида, и казвах "Английски", поглеждах към хората и питах: "Български?".
Когато най-сетне включваха какво искам, те се усмихваха широко и написваха името на следващия град така, че да съумея да го разпозная на табелата, която предстоеше да видя.
По този начин си пробивах пътя през невероятно красиви планини, долини и лозя, водопади, реки и езера, придошли от топящия се сняг.
Пътят с кола от Пловдив до Банско е по-малко от 100 мили, но заради падащия сняг ми отне над четири часа, двойно повече от необходимото.
В Банско пристигнах преди свечеряване, тъкмо навреме, за да се уверя, че това е изключително приятен курортен град, пълен с български туристи.
Планините около града предлагат страхотни условия за ски и при добро време спускането по тях сигурно е забележително преживяване.
На следващата сутрин, докато карах през планинските шосета още на юг, за да стигна до изба "Дамяница", на моменти виждах целия пейзаж в съседните Македония и Гърция.
В самата изба мой водач бе екскурзоводката Цветелина Шутова, която ще ви организира не само обиколки по желание, но също участие в гроздобера или посещение на някой от многобройните фестивали с вино, храна и музика в съседните села.
На финала на обиколката ни стигаме до бъдещото помещение за дегустации, което тя се надява да бъде готово през юни.
Всички в региона, мъже и жени, са ангажирани във винопроизводството, казва домакинята ми и реагира втрещена, когато я питам за хората край шосетата, които продават домашно вино в пластмасови бутилки от кока-кола.
Изба "Дамяница" и многото като нея се трудят упорито, за да създават висококачествени вина.
Навремето произвеждахме вина за руския пазар; сега правим изискано вино за хората, очакващи качество, не количество, казва Цветелина, която подготвя пътеводител за винарските турове из цялата страна.
В България са отворени за посетители около 50 винарски изби, добавя тя.
Познавачите в Европа и САЩ са все по-въодушевени от българските вина, особено от мерлото и кабернето, които са сред специалитетите на "Дамяница".
Малко по-нататък спирам за посещение в Мелник, един от десетината градове музеи, както ги е нарекло българското правителство.
Градът се състои от чаровни стари сгради с историческа и архитектурна стойност, които собствениците са длъжни да опазват.
Над Мелник се издигат пясъчни скали, оформени от вятъра и дъжда. Всички високи и тесни сгради в планината Пирин са боядисани в кафяво и бяло, а цветовете са определени с национален декрет, за да се съхранят традициите на стила от българското "национално възраждане".
Манастирско чудо
Прекарвам нощта в градчето Сандански, известно със своите горещи извори и мащабните си минерални бани, където се установявам в прекрасен нов бутиков хотел на един връх.
Стаята ми е просторна и съвременна, обзаведена с вносни италиански мебели, а от широкия почти колкото стената прозорец се открива страхотна панорама към града.
Цената за това: $68 за нощувка.
Погледнат по-отблизо, Сандански носи белезите на десетилетия компромиси с поддръжката, но от прозореца ми прилича на пейзаж от плакат за Гърция.
30-минутен масаж струва по-малко от 20 долара, а след това може да си поръчате вкусно блюдо (например ризото с диви гъби) за по-малко от 10 долара.
Но най-голямата наслада от тази екскурзия тепърва предстои, на около 30 лъкатушещи мили встрани от главната магистрала, която ще ме върне в София.
Този път лесно откривам манастира, сгушен в Рила планина на повече от 4000 фута надморско равнище.
Рилският манастир, основан през Х век, e смята за най-святото място в България и въпреки различните нашествия през вековете е съхранил ролята си като център на българското изкуство, религия и култура.
Подробно изографисаната дървена сграда с изящни арки загражда обрасъл с трева площад с размерите на футболно игрище.
Когато питам на входа дали някой говори английски, един мъж навъсено казва "Не" по начин, който намеква, че въпросът е обиден.
Но и без преводач можете да се насладите на сградата, с нейните четири нива оцветени балкони, голяма черква, музей и стотици монашески килии.
Над 1200 фрески от най-добрите български художници от XIX век покриват стените на манастирската черква, а музейната сбирка разполага с експонати като кръст от XVIII век, върху който отец Рафаел в продължение на 12 години е гравирал 140 миниатюрни библейски сцени - заради което е съсипал зрението си.
Както ми обещаха във фирмата за леки коли под наем, България - дори тази малка част от нея, която успях да видя - има множество красоти", заключава Сидни Луус в "Уошингтън поуст".
В друга статия, озаглавена "Неевропейската Европа" България е поставена сред актуалните туристически дестинации, като се уточнява, че преди 1990 г. страната не е била толкова достъпна поради принадлежността си към Съветския блок.
Оттогава насам любителите на плажа се насочват към района на Черно море и макар че крайморският град Варна, с неговите черкви и приятни кафенета, привлича най-големите тълпи, авантюристът пътешественик по-добре да се запъти към близкото рибарско селище Балчик, съветва изданието.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!