Водата

Като се замисля, не мога да си спомня от кога сме приятелки с Водата, май от деня в който се родих, а може би още преди това защото всички сме се появили още в утробата си обградени от вода. Може би се е случило при първото ми проплакване в родилния дом и тогава акушерката се е сетила, че плача защото водата ми липсва и ме е изкъпала. Както и да се е случило зная, че Водата е моя стара и много добра приятелка и до днес.

Когато бях още съвсем малка, с родителите ми отидохме на почивка при язовир Батак. Никога няма да забравя красотата на това място, боровете и голямата вода, която мислех за море, а после мама ми каза, че това е изкуствено езеро в което се влива река и някак от тази вода лампите в къщите светели. Аз не разбрах какво ми казва, но водата за мен стана магьосница, която аз не само пиех и с която се миех.

После видях морето и се влюбих в него, строях пясъчни замъци, а то ми ги разрушаваше само с една вълна, но пък ми донасяше мидени черупки за да не му се сърдя и аз не му се сърдех, обичах го...

Един ден отидохме с комета до нос "Калиакра" и там някой ни разказа за легендата от която идва името Калиакра, за девойката която се е хвърлила от брега за да се спаси от османските орди, но е загинала. Тогава разбрах че водата може да не бъде само приятелка. После попитах мама, защо водата не я е спасила след като може да накара лампите в къщите да светят, но тя ми отвърна, че водата има и тъмна и страшна страна и ако не се науча да плувам, все ще трябва да съм близко до брега, затова се научих.....

След време видях водопад и това беше най – красивото нещо което съм виждала, макар да не беше голям и приличаше малко на душа в банята ни, но още помня как гледах пръските му, дъгата над него и пещерата под него, мисля че беше „Дяволското гърло“ или не е била тя, не помня, но помня водата.

Един ден отидохме в к.с. „Павел Баня“, семейството ми имаше нужда от балнео процедури, ми казаха и аз си помислих че отиваме на бал, от тези на които е била Пепеляшка и много се радвах, а после разбрах, че няма да има рокли, танци и музика, а само вода която мирише особено, но пък лекувала болни хора и те ставали пак здрави. Там има една река, казва се Тунджа, едвам и научих името, но пък толокова я обичах...., с баба ми ходехме често на плаж там, понякога виждах възрастни хора да перат дрехите си , имаше и рибари с въдици и малки кошници пълни с риба. Всички ние бяхме зависими от реката и щастливи, че я има.

Когато видях Дунава, разбрах че всяка друга река, поточе или езеро, не могат да сравнят с нея, освен с морето в което се влива. Най – вълшебно ми се стори това, че на отсрещния бряг, живеят други хора – румънци, а не българи и земята отсреща не е наша а чужда и че само ако я преплувам ще бъда в Румъния. После видях големи кораби и научих, че ако се кача на един от тях ще видя и други държави и че водата ще ме носи, а аз ще мога да се разхождам, да си чета, да ям и да пия и да гледам как около мен се променя света!

Не зная как е при Вас, но за мен водата не е само жизнена необходимост, тя е приятел с когото споделям тежки и щастливи моменти. Свита край езерото, замечтана до басейна отпусната на брега на морето или загледана в някое малко планински поточе, което мечтае да стане река..