Водата

„Имало едно време една река. Тя тихо ромоляла в центъра сред градската суета, а мостът над нея се превръщал в обичайно място за среща на влюбените...Във водите и плували всякакви чудни птици и риби, които живеели необезпокоявани..."

Така би започнала една приказка, но уви, днес никой не пише такива. Дали защото нямаме добри писатели или просто сюжета може да се сравни единствено със споделен миг от въображението на един автор от миналия век.

Какво се случи с хората, какво се случи и с природата. Кой бе виновен да изчезне туй що е вечно - водата. Днеска я има, утре не. Къде отидоха реките, езерата, язовирите, какво се случи и с морето ни. Черно е морето ни, облякло е своята черна перелина и страда. Няма ги неговите обитатели, само неканени гости като отпадъци, найлонови пликчета и отровни газове и горива са го обгърнали с мръсните си пипала и не пускат.

Язовири ли? Помня като малка как с татко ходихме за риба. Язовири и реки колкото искаш и колкото сега не можеш и да си представиш. Но най-важното е, че имаше и риба. Достъпът беше свободен и всеки можеше да упражнява разумно своето хоби - риболова. Но както казах и по-горе...имало едно време.

Днес язовирите ги застроиха. Не остана място в малката ни държава за скъпите вили и палати на мутри, управленци и бизнесмени, та застроиха и туй що е общо. Вече няма язовири, няма риба, няма вода...Останаха полусъборени къщи, отпадъци и само споменът за идеалното минало. А водата - водата се превърна в печеливш бизнес за много предприемачи.

 

Но и те не остана длъжна никому. Напротив, водата също даде урок на хората, които тъй безнаказано я убиваха с действията си. Изчакваше природните стихии и дъждове, съюзяваше се с тях и заедно мачкаха наред - градове, села, заливаха брегове, убиваха и малки и големи, потапяха след себе си къщи и дворове, събаряха дървета и оставяха следи за години напред...

Морето също не веднъж взе своите жертви, а хората дори не разбраха защо.

Река Дунав не веднъж излизаше от своето корито заканващо, но и тогава никой не разбра защо.

Водата по домовете ви не веднъж е спирала без предупреждение и тогава никой не разбра защо.

Вече никой не пие вода от дома си, а купува минерална от магазинчето наблизо.

На своите отрочета майките цял ден преваряват водата, за да предпазят най-малките си рожби от всякакви зарази и болести.

Спомням си, че някога отдавна в Северния парк наблизо имаше две езера. Вярно, изкуствено създадени, но имаше. Хората можеха да се любуват на тишината и спокойствието, да карат водни колелета и това в центъра на град като София. Да има такъв оазис и за децата и за родителите е нещо необходимо, но и забравено. Защо народа избяга в планината да търси тая тишина и спокойствие. Нали си я имахме в града и то не на едно място.

Правилно някой отбеляза - „имахме"! Всичко събори народът, всичко разруши, водата стана любимо място на жабите и други малки гадинки, докато един ден не изчезна. Изчезнаха и колелетата, избягаха и хората. Днес гоним децата си по същия този мост над езерото, но в бетоненото му корито има само храсти и отпадаци. Някогашното езеро се е превърнало в свърталище на наркомани и клошари.

А хората, къде отидоха хората? Вярно, горе в планината. Качиха се я на Витоша, я другаде и унищожават следващото езеро или река.

Никой не може да ни причини това, което ние сами си причиняваме. Имено тази мъдра мисъл най-точно описва днешната ситуация. Плачем за водата, когато я няма, търсим я, но не знаем как да я пазим. Всеки стяга багажа за морето през лятото, а на есен морето е толкова мръсно, че никой не отива да го види, за да си поплаче и то. Претендираме, че сме европейци, но всъщност тази грозна картина не се наблюдава само в България. Говорят ни за иновации, за екология, за зелена енергия, за водни източници на енергия и опазване на природата, а хората само кимат потвърждаващо, макар очите им да издават пълната им бездуховност и безразличие.

Какви иновации? Как да спасим водата? Как да запазим и малкото, което ни остана, когато Народът ни избяга. Избягаха кадърните, талантливите и знаещите, продадоха се в чужбина, борейки се да получат по-добър живот за себе си и за своите деца. А държавата? Ако можеше и тя би побегнала някъде другаде, само да се спаси от бездушието на цялата нация.

И така живеем ден за ден... Питам се само, какво ще отговорят нашите деца някой ден в училище като ги попитат за водното богатство на страната ни.  Дали ще ни повярват, когато им разкажем за миналите години, за нашето детство и за това, което хората безвъзвратно са изтрили от картата.

 

Живеем вече ден за ден...Остава ни само споменът и надеждата.