'Хералд трибюн': България се бори, за да запомни миналото си

"България се бори, за да запомни миналото си" - под това заглавие в десетоноемврийския брой на "Интернешънъл хералд трибюн" е поместена кореспонденция от София с автор Никълъс Ууд, която разкрива как младежите ни масово не познават най-новата история на страната.

Предлагаме ви текста й без съкращения - и без коментар...

17-годишната Яна Лазарова гледа към високия монумент в центъра на софийския Парк на свободата.

Той изобразява три мускулести фигури, едната от които стиска в ръка автомат, всички издялани от черен камък.

Запитана какво представлява това, тя признава, че не знае.

След малко се опитва да налучка: "Това е паметник на Съветската армия, която освободила България от турците през 1878 г."

Не толкова отдавна отговорът на Лазарова щеше да предизвика шок и яростни критики.

Статуята наистина е софийският паметник на Съветската армия, но няма нищо общо с турците, а почита съветските войски за освобождаването на България от нацистите през 1944 г. - събитие, което проправя пътя за 45-годишно комунистическо управление.

Това е факт, който някога беше известен на всяко дете в училищна възраст от бившата страна членка на Източния блок.

Но 15 години след падането на комунизма коментари, подобни на казаното от Лазарова, не са необичайни.

Днешните ученици на нейната възраст са били едва 2-годишни, когато на 10 ноември 1989 г. управляващият страната хардлайнер Тодор Живков бива свален от власт, ден след пробива в Берлинската стена.

Оттогава насам много деца са израснали със съвсем бегли представи за най-близкото минало на страната си.

В средните училища историята на България в следвоенната епоха - епохата на комунизма - се пропуска, твърдят тийнейджърите, като държавата се съсредоточава не върху миналото, а върху бъдещето.

Тази година България стана член на НАТО и се очаква да се присъедини към ЕС през 2007 г.

Като се има предвид това, вниманието остава твърдо фокусирано върху прозападните икономически реформи и напредъка към благоденствие, който страната е осъществила през последните години.

В самото сърце на София улици, които преди едно десетилетие са били празни, сега са претъпкани с автомобили - лъскави мерцедеси и беемвета плюс опели (за семействата).

Младежите се събират в кафенета и барове с минималистичен дизайн и приглушено осветление.

Ресторантите процъфтяват.

Тийнейджърите са в крак с последния писък на модата.

Всичко се е променило.

Но докато страната изглежда доказва своя успех, има и хора, които се опасяват, че расте поколение, което изобщо няма представа от миналото.

Новото материално състояние на България не е затъмнило историята от последните десетилетия и нейните отличителни знаци могат да се видят навсякъде - от масивните жилищни блокове, подредени край безкрайните булеварди на града, до огромните ръждясващи заводи и паметници като онзи в Парка на свободата.

Мнозина от тукашните млади хора между 17 и 24 години обаче признават открито невежеството си по отношение на комунистическото минало.

"Не мога да кажа много по темата - казва Весела Перева, 20-годишна студентка по журналистика и масови комуникации в Софияския университет. - Не знам дали е било хубаво или лошо."

Един от нейните преподаватели - 33-годишният Матю Брунвасер, гостуващ лектор по журналистика от Сан Франциско, казва, че гледната точка на Перева е типична за студентите му тук.

Когато неотдавна споменал Държавна сигурност, им дал за домашно да потърсят нещо в интернет.

Натрупалите лоша слава тайни служби стояли зад многобройни поръчкови убийства в чужбина и разполагали с широка мрежа от информатори в цялата страна.

Проблемът според властите е, че учебниците по история все още предстои да бъдат актуализирани, а училищата вече не използват марксистките текстове от предишната епоха.

"Би могло да се каже, че в учебниците по история периодът на социализма се омаловажава - смята Веселин Методиев, който е бил министър на образованието в първото антикомунистическо правителство в страната (първия кабинет "Костов", 1997-99 г. - бел.ред.). - Българската историография беше идеологическа дисциплина. Немарксистките историци едва напоследък имат възможност да започнат проучването на архивите."

Вкъщи децата също не могат да чуят много за миналото - Брунвасер е убеден, че мнозина семейства предпочитат да не разговарят за по-тъмната страна на комунизма.

"Родителите не искат да товарят децата си - смята преподавателят, който живее в България, с малки прекъсвания, от 1995 г. насам. - Някои семейства все пак го правят, особено онези техни представители, които са пострадали конкретно, но като цяло те просто не си говорят на тази тема."

Някои младежи приемат, че уроците на социализма не засягат хората, които живеят в днешното време.

"На тях не им пука за миналото - те живеят тук и сега - обяснява Ясен Босев, който е бил 10-годишен, когато пада Берлинската стена. - Сега се интересуват от пари и мода. Миналото не им върши работа."

Подобно отношение предизвиква загриженост, докато в същото време по-старото поколение вижда социализма във все по-положителна светлина.

Докато през 90-те срещу комунизма имаше негативни реакции, сега повечето от по-старите българи сега гледат с носталгия към онова време, което си спомнят с осигурената им работа и сигурност.

В проучване, оповестено през януари, екип експерти от инициативата "Глобална България" заявяват:

"Трябва да се отбележи, че живеем в общество, в което огромното мнозинство от хората не знаят кое е хубавото на демокрацията и са забранили колко е лош социализмът."

Желю Желев, дисидент, който стана първия български президент след падането на комунизма, споделя, че е притеснен да вижда как новото поколение расте на тъмно.

"До известна степен е за добро, но ако не познават миналото, няма да са в състояние да преценяват кога един режим е репресивен или да прогнозират бъдещето", казва той в телефонно интервю.

Все пак малко по малко някои хора се опитват да разширяват дискусията.

Уебсайтът SpomeniteNi.org например кани хора от всички възрасти да изпратят личните си спомени за комунистическия период, независимо добри или лоши.

Създателката на сайта Диана Иванова обяснява, че го е направила като реакция на все по-често срещаното безметежно отношение към миналото, навърчавано от някои бивши политици и медиите.

Вероятно защото е в интернет, по-голямата част от съдържанието му идва от млади хора.

В един имейл жена описва как на 7-годишна възраст майка й я прибира веднага вкъщи.

Тъкмо по това време станала аварията в украинската АЕЦ-Чернобил, факт, за който държавните медии не споменават, но слухът за който бързо се разпространява из цялата страна.

Семейството й научило за това от непознат човек, който им прошепнал новината на улицата.

В друг имейл момиче описва как през лятото на 1989 г. туркиня избухнала в сълзи, когато я повикали по име.

По това време България прогонвала турското си малцинство и принуждавала онези, които остават, да приемат български имена.

Ако можем да предизвикаме интерес към личните преживявания на хората, тогава вероятно това ще доведе до интерес към по-цялостната картина, смята Иванова.