Масовата емиграция - това вече се случи

Т емата за миграцията напоследък застава в центъра на политическия и обществения дневен ред и в европейски мащаб, и в български контекст.

В старите страни - членки на Европейския съюз, общественото мнение се фокусира върху негативните ефекти от имиграцията - трафик на хора, ръст на организираната престъпност, гетоизиране на емигрантски общности и натиск върху трудовия пазар.

Дебатът в България и другите посткомунистически страни обаче се съсредоточава върху огледалния проблем - емиграцията.

Допреди няколко години проблемите, свързани с интензивните миграционни процеси, тлееха под обвивката "свободно движение на хора". След серия етнически, религиозни и трудови конфликти, придружени и от терористични действия, миграцията се превръща в комплексен социален проблем с мащабни ефекти не само върху икономиката и трудовия пазар, но и върху обществената стабилност, политическите залози и перспективите на Европейския съюз.

Не случайно една от основните оси, през които в края на 2006 г. се дискутираше бъдещото еврочленство на България и Румъния, беше казусът с потенциалния имигрантски поток към западноевропейски страни и пакетът от мерки за ограничаване достъпа до трудовия пазар.

Обществените дебати в европейските страни спрямо новите страни членки доведоха до формална заявка от Великобритания, Ирландия, Испания и Дания за налагане на ограничения на трудовия пазар за български и румънски работници.

Не стана ясно обаче в каква степен тези политически решения отговаряха на активирани страхове сред определени заинтересовани групи в западните страни от масов прилив на работници имигранти и доколко - на реално прогнозиран емиграционен поток от България и Румъния.

Данните показват, че пътуване в чужбина през следващите две години - с различна степен на категоричност - предвиждат по-малко от една пета от българските граждани (19%).

Те не са хомогенна група - различават се както по социално-икономически и образователен статус, така и спрямо целите на посещението в чужбина.

Хомогенният профил на емигрантите, описван с непротиворечиви клишета като това за полския водопроводчик, е картина от 90-те, когато относително еднородни групи напускаха източните страни на обособени вълни. В новите условия, след седемнадесет години миграционни процеси,

няма един образ на българския емигрант

Миграцията е много по-разнородна и протича на множество писти:

Най-големият дял от напускащите страната си поставят за цел намиране на добре платена работа, независимо в коя сфера (15%). Различни типажи следват тази стратегия.

Основно това са хора със средно и по-високо образование, живеещи в по-големите градове, квалифицирани служители и заети в свободни професии с доходи над средното за страната.

На следващо място - млади хора, студенти, посещаващи краткосрочни бригади в САЩ и някои европейски страни.

Като трета група се оформят безработните, или упражняващите нископлатен ръчен труд, с ниски доходи (около 50 - 100 лв. на член от домакинството), предимно с основно и средно образование.

Противно на популярното клише, че безработицата води до емиграция, само малък дял от деклариралите намерения за емиграция са безработни.

Основният дял са хора със средни доходи, квалифицирани служители, работещи ръчен квалифициран труд, заети в свободни професии или студенти, които са постигнали относително добър социален статус, но актуалната ситуация в страната не благоприятства тяхното развитие и финансова обезпеченост.

Около 2% планират пътуване в чужбина, за да си намерят работа по специалността. Тази група е относително хомогенна: 25 - 35-годишни, с висше образование или завършващи студенти, с високи доходи.

Едва 1% от пълнолетните граждани смятат в близките години да продължат образованието си в чужбина - те са основно учещи младежи.

Най-предпочитаните страни за емиграция с цел намиране на работа по специалността са Испания, Германия и САЩ, далеч по-назад са Франция и Холандия. Когато целта е каква да е работа, най-предпочитаните дестинации са Италия, Испания, Великобритания.

Досегашните изследвания показват, че декларираните намерения за емиграция отразяват по-скоро субективна оценка за перспективите в България, отколкото реална заявка за емиграция.

От всички граждани с намерение да напуснат страната за постоянно (6%), мнозинството (5%) остават на нивото на абстрактното желание и едва 1% са предприели конкретни стъпки. Те в никакъв случай не могат да бъдат определени като нискостатусни или аутсайдери - основната част от тях имат високи доходи и оценяват своето материално състояние като по-високо от средното.

По-голям е делът на хората (13%), деклариращи намерение за

временна работа в чужбина, а не дългосрочна емиграция

Тук се откроява важна тенденция - ако в периода на приватизацията и структурната безработица преобладаваха практиките на дългосрочната емиграция, сега най-често срещаната стратегия е намиране на временна работа с цел увеличаване на доходите и повишаване на жизнения стандарт след връщането в страната.

Данните показват, че рестриктивната политика на някои западни държави към имигрантите се опира предимно на минали процеси и миграционното поведение на последните приети страни членки.

Но тя не отчита фактът, че масовият процес на емиграция е преминал своя пик - по последни данни само от България са напуснали около 1 млн. български граждани, предимно в трудоспособна възраст. Към днешна дата 12% от българските граждани имат член от семейството в чужбина, 56% имат приятел или близък в друга страна.

Практически над две трети от живеещите в страната имат близки отношения с емигрирали българи, но от това не следва нито масово желание за заминаване в чужбина, нито устойчиви нагласи за емиграция. Налице е друга тенденция - паричните потоци от емигрантите в чужбина повишават доходите и потреблението на домакинствата в България.

Намеренията за постоянна работа са спорадични и предимно с хипотетичен характер, а желаещите да намерят временна работа, първо, се ориентират към широк диапазон от държави, второ - част от тях и сега работят сезонно в чужбина, и трето - представляват твърде разнородна социално-образователна група.

Ситуацията не предполага ескалираща масова емиграционна вълна

а по-скоро нормализирана трудова мобилност, която може да бъде регулирана в рамките на рутинния миграционен режим.

Трудовата мобилност поражда опасения не само в западните страни, но и в общественото мнение в България. Две популярни у нас представи описват емиграционния процес.

Първата утвърждава позитивните качества на българина и в тази връзка акцентира на успелите сънародници в чужбина с висок социален статус. Тази представа се базира основно върху една тънка прослойка на високообразовани емигранти, напуснали страната предимно с първата емигрантска вълна в началото на 90-те.

Алтернативното схващане разглежда емиграцията като негативен процес и акцентира на напусналите страната квалифицирани работници, упражняващи нискоквалифициран труд в чужбина.

Доминиращите интерпретации разглеждат емиграцията в крайни опозиции между индивидуалния успех и държавните загуби. Извън тези стереотипи остава позицията на реалните емигранти и техните близки. А тя е твърде различна - масовата част от гражданите се отнасят към трудовата мобилност като към необходимо зло.

Емигрирането не се разглежда като индивидуален избор, нито като средство за личностно развитие, а като реакция на социални принуди - недобрите икономически условия в страната и нископлатената работа.

Тъкмо защото емигрантите се определят като "жертва" на икономическата ситуация,

около 80% от гражданите одобряват тяхното напускане на страната

На всекидневно ниво, далеч от патоса на пропагандното говорене, емиграцията се мисли не през накърнените интереси на държавата, а през призмата, че в чужбина българите получават по-добро заплащане (51%) и подпомагат финансово роднините си (28%).

Против емиграцията се обявяват 20% от българите. Скептицизмът идва най-вече от хора в пенсионна възраст и такива, които нямат близки, емигрирали от страната. Затова те свързват емиграцията основно с напускането на сраната от хора с добро образование и професионални качества.

Отрицателното отношение към емиграцията е израз и на носталгията по миналото, когато работещите не се ориентират спрямо динамиката на трудовия пазар, а пасивно очакват от държавата осигуряване на постоянна професионална реализация.

Доколкото обаче емиграцията се оценява през носталгията по индустриалната пълна заетост или пропагандното говорене за демографски срив и национална катастрофа, на заден план остават проблемите от прагматично естество, в частност - дефицитът на работна сила, който става все по-осезаем в определени сектори на икономиката.

Проблемът се задълбочава в контекста на ниското качество на образованието и неговата необвързаност с динамиките на трудовия пазар. Въпреки това той не се подлага на публично обсъждане, нито на превантивна регулация.

Говоренето се фокусира върху нравоучително порицаване на напусналите страната и така подменя въпроса за правните и институционални бариери пред бизнеса, които блокират динамизирането на трудовия пазар и доходите.

Ако планирате пътуване в чужбина, с каква цел?

Намиране на добре платена работа, независимо в коя сфера15%

Отиване при семейството3%

Намиране на работа по специалността2%

Образование1%

Друго4%

Познавате ли хора, които са в чужбина?

Да, приятели, съседи, близки на семейството са в чужбина 56,3%

Да, мои далечни познати са в чужбина 20,6%

Да, член от семейството ни е в чужбина 12,0%

Не познавам 16,8%

Данните са от национално представително проучване, проведено от агенция "Алфа рисърч" през януари 2007 г.