Копринка Червенкова, главен редактор на в. "Култура": Нека да започнем с въпроса, който Христо Буцев обикновено задаваше на всички досегашни министри на културата: трябва ли да се закрива Министерството на културата?
Копринка Червенкова: На всички. В обществото имаше нещо като консенсус, че министреството пречи на свободата на творчеството.
Стефан Данаилов: Може би са възприемали министерството като някакъв началник, който само налага решения... А функцията му е всъщност в регулирането на процесите... И във всички случаи още дълго време то ще е основният източник на финансиране и инвестиции в културата. Защото, когато дойдох в министерството, заварих 116 второстепенни разпоредители, 116 структури...
Христо Буцев: И те са много, така ли?
Стефан Данаилов: Ами доста са, 116 са доста. Защото всичките са бюджетни институти. Дори националните центрове, създадени от проф. Димо Димов, които бяха уж ‛на една ръка разстояние‛ от министерството, и те бяха второстепенни разпоредители. И те функционираха със средства, които получаваха единствено от министерството, отникъде другаде. Така или иначе, държавата не може да не дава.
Защото второто ми наблюдение е, че ако през тези 16 години бяха заделяни капиталови средства за поддръжката на базите на културата, те нямаше да бъдат в такова тежко състояние днес... Исковете на държавните структури в сферата на министерството са за 34 млн. лв. капиталови разходи; само уважаемите читалища поискаха 24 млн. лв. А в бюджета на министерството за тази година за капиталови разходи има 8 млн. лв. и 2 млн. лв. за читалищата.
Та, ако, не дай си Боже, се оттегли държавата, представям си какво би могло да се случи. Вие знаете ли, че някои от нашите институти, които навремето се вляха в общинските структури, искат пак да се върнат в държавните. Имам предвид някои театри -Кукленият в Благоевград, Драматичният във Видин...
Защо е това? Защото общините, за съжаление, все още не са в състояние да издържат трупите и още - не всеки кмет има положително отношение към културата.
Копринка Червенкова: Тогава ставаше дума за друго. Представата беше, че държавата - разбира се, е длъжна да дава пари, защото една култура не може да не се субсидира. Но тогава държавата по условие беше нещо лошо. Чиновникът ? още по-лошо. Затова всичко трябва да е в ръцете на твореца. И това някои го наричаха "децентрализация", не знам защо. Докато сега, наред с укрепването на функцията на министерството, имам чувството, че вървим към някаква нова "централизация".
Стефан Данаилов: Първоначалната идея за четирите центъра по изкуствата беше доста по-различна. Те, като отделни структури, макар и второстепенни разпоредители, трябваше да имат възможност да акумулират, да намират средства. Не само да чакат това, което отпуска министерството. Това обаче не се състоя.
КопринкаЧервенкова: Защо?
Стефан Данаилов: Ами защото не заработи. Освен това се явява и една друга история: по Закона за развитие на културата беше създаден Национален фонд "Култура", който доскоро законово висеше във въздуха. Сега и той става второстепенен разпоредител, който също има функцията да търси средства. След като центровете станаха дирекции...
Копринка Червенкова: Кога са станали дирекции?
Стефан Данаилов: Според новата структура на министерството те стават дирекции.
Копринка Червенкова: Т.е. връща се старата схема.
Стефан Данаилов: Не е така. Защото запазват абсолютно същите функциии, които имаха досега.
Копринка Червенкова: Но финансирането е изцяло централизирано - през министерството.
Стефан Данаилов: То и досега беше такова. Но обществено-държавните съвети към всеки един от центровете, сега вече към дирекциите, си остават. Това са творците в отделните направления, които си дават мнението и обсъждат проблемите и посоката на развитие в различните изкуства.
Копринка Червенкова: Министърът разписва ли списъците за тези съвети?
Стефан Данаилов: Той винаги ги е разписвал. Но те се предлагат от обществените организации. Не е министърът този, който ги посочва.
Копринка Червенкова: А задрасква ли някои имена?
Стефан Данаилов: Не, но например в Националния център за музика съветът им се състои от около 30 човека. Как взимат решение толкова хора, не ми е ясно. Затова съставът на съветите трябва да бъде балансиран - между 9 и 11 члена, за да се върши работа.
Копринка Червенкова: А функцията на дирекциите ще се промени ли?
Стефан Данаилов: Тя ще се разшири. За да се засили контролът върху средствата, които се получават. Затова в дирекциите ще работят минимум 8 човека. Да речем, в дирекция "Театър" трябва да има инженер, който да разбира от сценично оборудване. Защото когато даден театър поиска пари за прожектори, за лампи или за друго, добре е да има човек в министерството, който да е наясно за какво става дума. Пак повтарям: не става дума за някакъв жесток диктат, а за финансов контрол върху резултата... Мисля си, че е нормално да има някакво наблюдение.
Копринка Червенкова: Не се ли страхувате от обвинения, че увеличавате броя на чиновниците?
Стефан Данаилов: Не, защото направихме съкращения. Министерството стана 116 човека, а това означава, че е на път да се превърне в агенция. В случая целим концентрация, която ще направи работата ни по-функционална.
Копринка Червенкова: А не сте ли го мислили от една друга гледна точка. Знайно е, че в дълъг период частният бизнес беше в зачатъчно състояние. Не допускате ли, че с днешното му разгръщане биха могли да се увеличат парите за културата...
Стефан Данаилов: Тези въпроси вече ще ги решава Законът за меценатството. Той е гласуван, но трябва подготовка на документи, за да влезе в сила.
Копринка Червенкова: А според този закон ще мога ли аз, примерно, да отида в Народния театър и да даря нещо?
Стефан Данаилов: Не. Законът повелява да дойдете тук, за да се запише, че целево внасяте еди каква си сума за Народния театър.
Копринка Червенкова: И вие няма да "глътнете" част от тая сума?
Стефан Данаилов: Няма такова нещо, парите директно отиват по предназначение. Ако въобще се намери някой, който иска да инвестира в културата.
Копринка Червенкова: Може и да се намери вече. Ако не от друго, от снобизъм.
Стефан Данаилов: Аз също се надявам да тръгне този законът... Все пак, опрощават се 15 %, това не е малко... Миналата година, за учудване на всички, се намери един човек, строител, който направи дарение от 200 хил. лв. и посочи в кои читалища и кои училища да отиде.
Копринка Червенкова: Всички ли театри в провинцията са на смесено финансиране?
Стефан Данаилов: Всички. Но какъв е проблемът? От министерството те получават субсидия - за издръжка на сградите, за заплати и т.н. Средствата за дейност обаче не стигат. И те трябва да дойдат от общините. С всички общини направихме вече договор и те, според финансовите си възможности, подпомагат вече своите институти. Прави ми впечатление, малките общини в това отношение са много коректни. Но стигаме до разбирателство, че и общини като Пловдив трябва да помагат на своите институти.
Копринка Червенкова: А какви са възможностите за стопанска дейност в културните институти?
Стефан Данаилов: Имат право, ако, разбира се, е умно измислена и добре изчислена. Абсолютно нормално е, след като не можеш да им обезпечиш средствата за дейност, те сами да си ги търсят. Като се има предвид, че поне 90 % от салоните на сценичните изкуства не са топлофицирани или газифицирани. Нали знаете каква драма е зимно време да отидеш на театър в провинцията?
Копринка Червенкова: Влизали ли сте в тоалетната на Русенската опера?
Стефан Данаилов: Защо чак в Русе? Достатъчно е да влезеш в тоалетната на Музикалния театър... Или в тоалетната на операта. Трябваше да дойде холандската кралица, та да даде Муравей Радев пари за клозетите в Народния театър.
Затова сега почваме с операта ? ще правим ремонт на гримьорните, а догодина, живот и здраве, ще търсим пари за салона, за фоайетата... На Националната опера й предстои стогодишнина през 2008 г. Отдавна не се бях качвал на първи балкон, там, дето седят обикновено официалните гости ? като се облегнеш на перилото, бялата ти риза става черна...
Цялата база на културата е в плачевно състояние. Ако беше поддържана редовно, нямаше да се стигне дотам.
Христо Буцев: По времето на министър Чилова се говореше, че на третия месец още не й били дали списък със собствеността на министерството. Сега знае ли се точно какви имоти има то? Дадоха ли папките най-накрая чиновниците...
Стефан Данаилов: Чиновниците трудно дават, но има и други начини да се намерят папките. Министерството на културата, с имотите, които има, би трябвало да е най-богатото. Но какво се получава? Имотите му са един път в самото министерство; но има имоти, които се водят на ЕАД "Реставрация"; има имоти в НИПК и в Политехническия музей; тоест, това са много имоти. Една част от тях, за съжаление, ги няма, продадени са.
Около други, като знаменития квадрат 500, станаха странни неща. Още навремето, когато бях председател на Комисията за култура, поканих ръководството на министерството, за да даде обяснение защо се наложи продажбата на сградата на "Батенберг" 4, където беше в. "Култура".
Тогава един чиновник ми каза: "С тези 2 млн. ще ремонтираме тази част от квадрат 500, в която трябва да се нанесат училището "Алианс Франсез" и ансамбъл "Филип Кутев". Това се случва около година и половина преди последните избори. И когато на третия ден от влизането ми в този кабинет дойде френският посланик, аз разбрах, че там не се прави никакъв ремонт, просто е спрян...
И сега, ако минете по ул. "Оборище", ще видите каква дейност кипи. Защото поех ангажимента на 30 май да освободим сградата на Алианс Франсез. Която от 3 години френското посолство чака да бъде освободена.
Проблемът е, че за останалата част на квадрат 500 има голям проблем с парите. Според проекта, който е бил направен навремето, са нужни минимум 25 млн. Къде да се намерят? И сега търсим начини постепенно да работим по останалата част.
Същата история е и с филмовото хранилище - проектът е чудесен, само че и за него трябват 12-13 милиона. А то е не по-малко важно.
Христо Буцев: По повод въпросния квадрат 500 се чу, че има хора, които са готови да инвестират в крилото откъм бул. "Левски", ако им се даде за експониране на частни колекции.
Стефан Данаилов: За това е необходим Закон за концесиите. Защото единственият начин там да се запази държавната собственост е да се даде една част на концесия. И със средствата от тази концесия да се довърши останалата част.
Копринка Червенкова: А с узаконяването на колекциите какво ще правите?
Стефан Данаилов: Първо, те трябва да минат през съответни проверки, които не се правят в това ведомство. Освен това новият Закон за паметниците на културата трябва да реши и този проблем. Защото старият закон не ги забранява, само че в правилника му има изисквания ? че е задължително да има подходящо място, нещо като музей, където да бъдат изложени колекциите. А колекционерите нямат такива помещения. Надявам се в новия закон, който се работи много усилено, тези неща да бъдат изяснени.
Копринка Червенкова: Имам чувството, че има някакъв страх да се узаконят частните колекции - може би заради "славата" на собствениците им. Страх ли ви е от общественото мнение?
Стефан Данаилов: Не, защото съм убеден, че нищо няма да се свърши без участието на частния капитал в изграждането на културни институти. Но това може да стане само когато Законът за концесии бъде приет. А той още стои в Парламента.
Христо Буцев: Защо концесия, когато можете да му го дадете под наем?
Стефан Данаилов: Държавната публична собственост не може да се предоставя под наем за повече от 5 години. А кой ще инвестира огромни средства само за 5 години? Ето това е целият проблем. Голямата част от имотите на министерството са държавна публична собственост.
Копринка Червенкова: Нека за малко оставим имотите и минем към същинската култура. Как гледате на разпространеното мнение, че тя е в криза?
Стефан Данаилов: От мястото, което в момента заемам, едва ли мога да кажа: "Да, в криза е". А и ми е любопитно от каква гледна точка е в криза. Защото цифровите показатели показват друго. А аз, като министър, трябва да наблюдавам цифровите показатели. Макар че знам ? културата не може да бъде печелившо предприятие. Една държава, която уважава своята култура, трябва да е наясно, че трябва да инвестира в нея, без да очаква печалба. А и нашият пазар е много малък.
Но е факт, че кинопродукцията се увеличи тройно... Нещата се промениха и в театъра. Има театри с печалба по 800 хил. лв.
Копринка Червенкова: В случая се има предвид качеството, не количеството.
Стефан Данаилов: А, това е друго. Аз обаче твърдя, че от театралния институт например излизат 15%, да не кажа 30% много талантливи млади хора. Но проблемът е, че трупите, в които те отиват, са на безсрочни трудови договори и трудно могат да бъдат "раздвижени".
Ето ви един факт: в Народния театър навремето всички минахме на срочни договори. После се оказа, че това е единствената трупа, която го е направила. Поне 90% от трупите в страната сега са на безсрочни договори.
Копринка Червенкова: И как се решава този проблем?
Стефан Данаилов: Трудно. Защото не мога изведнъж да уволня всички артисти в България и да ги преназнача на срочни договори. Ето, сега започват конкурсите за директори на театри. И сигурно ще има и интересни програми. Но как ще ги реализираш, когато отиваш при заварена трупа и не можеш да я мръднеш.
Но имам една идея, по която напоследък много мисля. Даже я обсъждах с много хора, но трябва да се направи финансова обосновка, за да се види дали ще излезе по-скъпо или не.
Става дума за следното: има доста театри, които са на близко разстояние един от друг. Например Плевен - Ловеч - Габрово. Разстоянието между тях е от около 30 до към 70 км. Тримата законно избрани директори правят нещо като борд, да го наречем управително тяло. И уточняват заедно репертоарната си политика. Значи, имаме три сцени в три областни центръра, има ги базите, има ги и трупите.
Въпросът е, че прекалено много постановки се опитват да се правят, които се играят много малко. Ето какво предлагам аз: примерно представление на плевенския театър се играе 5 пъти в Плевен, 5 пъти в Ловеч, 5 пъти в Габрово - тоест, общо 15 пъти. Но областните центрове имат и съпътстващи сцени. Ако в тях въпросното представление се изиграе още 5 пъти, това прави 20 представления.
На фона на сегашното състояние, когато една постановка се играе между 4 и 8 пъти, това е нещо. И така, при осигурени минимум 20 представления, а те могат да бъдат и повече, можеш да поканиш актьор, който "води" публика, и да бъдеш сигурен като директор, че ще сключиш договор с него за 25 представления. А не да сключиш за 25, а не можеш да му осигуриш и 5...
Или друго - да речем, театърът в Габрово прави представления за деца. Тогава няма защо и в Ловеч, и в Плевен да правят същото, ще показват на децата габровския спектакъл... Тази година един може да направи Шекспир, друг - Чехов и т.н.
Тоест, ако всеки от тези театри има в репертоара си по две камерни постановки и по три за голяма сцена, вижте какво разнообразие ще се получи. И същевременно - конкуренция. Защото има опасността,примерно, плевенската трупа да бъде гледана в Ловеч, пък ловешката да не събере толкова публика в Плевен. Това също го има.
От друга страна обаче зрителите в тези градове ще имат много по-голям избор. Но това изисква транспорт, по-добри технически възможности на съпътстващите сцени и, разбира се, 6-те лева командировъчни за състава. Това е сметката. А сега какво се получава? Някъде даже не допускат външни театри, за да не им отнемат публиката.
Копринка Червенкова: А не мислите ли, че културните институти в провинцията са множко за тази държава?
Стефан Данаилов: Ако ме питате дали ще затварям театри, ще ви кажа, че аз, Стефан Ламбов Данаилов, никога няма да го направи. Защото, освен всичко друго, те имат и социална функция.
Копринка Червенкова: Един от предшествениците ви разказваше какво се е случило в града Кьолн. Там кметът попитал гражданството чрез референдум: "Искате ли да имате театър или не?". Тук защо не се пита за тези работи? Защо във Видин или в Разград например не питат хората дали искат да имат определен културен институт. И ако кажат "да", да бъдат любезни да внасят годишно някаква сума за него.
Стефан Данаилов: Схемата на уважаемите германци е ясна, те взимат данък, за да има театър. Но това е Германия. Направили са го и колегите в Полша преди години.
Копринка Червенкова: И успешно ли?
Стефан Данаилов: Това точно не ми стана много ясно. Но ми стана ясно, че театрите са минали под шапката на общините и на техния министър на културата са му останали само два драматични театъра, две опери и една филхармония. И той си живее живота. При нас обаче общините не могат да поемат тази издръжка.
Копринка Червенкова: Ами ако гражданството реши да помогне?
Стефан Данаилов: То, гражданството, за кое по-напред? Не знам колко му е на него до театъра, ама ако му го вземем, кръвно ще се обиди. Затова аз искам първо да закрепя театрите, да докажат, че могат. Съзнавам, че е по-добре да се инвестира там, където се вижда, че има резултат. Но и конкуренцията е един от начините за доказване.
Копринка Червенкова: Конкуренцията в сферата на изкуството е по-особено нещо.Това вие го знаете много добре. Защото тя понякога ощетява малцинствата, тези, които имат по-големи претенции към качеството.
Стефан Данаилов: Да, така е. Но заради липсата на нормална субсидия много малко от трупите могат да гостуват в други театри. Преди две години, във връзка със стогодишнината на Народния театър, направихме турне и изиграхме над 50 представления в страната. И какво се оказа? Оказа се, че целият лимит, на който Народният театър има право, беше похарчен. Похарчихме го за дневни на артистите. А можеше да бъде инвестиран в нещо друго... Е, как да тръгне един театър на турне... Сметката му не излиза.
Христо Буцев: В един от последните ни броеве Светлин Русев за пореден път говори за галериите в провинцията, за това, че нито има пари да се поддържа фондът, нито има пари да се обновява... Питам се Министерският съвет има ли разбиране, че културата е и дългосрочна инвестиция и че там трябва нещо непрекъснато да се прави?
Стефан Данаилов: Разбирането се свежда до въпроса какво още би могло да се направи. Но аз лично предпочитам да говоря конкретно за нещата. Например, на една сграда тук, близо до нас, има една голяма карта на България; на нея с цветни знаменца искам да обознача всички културни институти в страната - сцени, паметници, галерии, музеи...
Представяте ли си какъв огромен шарен килим ще се получи! Когато в предизборната кампания говорехме, че културата е четвъртият приоритет, това не беше случайно. Защото всякаква стратегия, дори концепцията, която ми остави г-жа Чилова, изисква сериозна финансова инвестиция. Много сериозна.
И когато обсъждаш в същото време исковете на социалното министерство, на образованието и най-вече ? на здравеопазването, разбираш, че трябва да го вземеш от някъде, за да дадеш повече в тези три сфери.
Христо Буцев: И откъде?
Стефан Данаилов: Не от мен, аз не давам. Пък и имам много малко. Продължавам обаче да обяснявам, че културата има и социална функция. Влизаш в сграда, в която нещо се случва. Някъде по-качествено, по-чудесно, някъде по-бездарничко. Но и изложбата, и галерията, и музеят, и театърът, и операта имат социална функция. А средствата, които са нужни, за да се създаде нормална европейска база, не са толкова много. Защото при нас тя е построена, не започваме от нулата, не тръгваме да трасираме шосета и аутобани...
Но пари трябва да се влагат постоянно, за да може и този, който влиза да гледа изкуство, и този, който го прави, да се чувстват по-добре. И тогава вече можеш да имаш претенции към качеството на продукта им. Защото си им създал условия...
При паметниците е същото положение. Може и да звучи наивно, но все пак разчитам, че тези целеви средства, които вече втора година инвестира държавата за социализиране на редица паметници (тук имам предвид и Перперикон, и някои други) ще помогнат да се изгради пътната мрежа, да се направят приемни, въобще да заприличат на културни обекти. Защото сега там няма нищо, не знаеш къде си попаднал...
Обикалям Европа и виждам хората как го правят. Аз за себе си знам какво още трябва да се извърши. Защото това наистина е национална памет. Филмотеката - също. Не може нашите филмови ленти да седят по шкафове и да не се знае даже какво има в тях.
Копринка Червенкова: Вие задавали ли сте си въпроса кое за вас е по-важното - опазването на старините или "живото" изкуство?
Стефан Данаилов: Не мога механично да ги разделям. Аз съм за това да има баланс между старото, да не кажем мъртвото, и живото. Но все пак аз живея с живите.
Копринка Червенкова: Тоест, живото е по-важно.
Стефан Данаилов: Ами по-важно е, да. Което не означава, че не трябва да пазим и по най-добрия начин да експонираме старите паметници. Те, освен свидетелства за времето, могат да се окажат и носители на дивиденти. Защото когато един обект - паметник на културата, е във вида, в който туристът иска да го види, може, дай Боже, да донесе и пари.
Но държавата също трябва да инвестира. Няма кой друг да го направи. Пък след това може да се мисли какво да се даде на концесия, къде може да се построи хотел или ресторант - тоест да се направи така, че на туриста да му е и приятно, не само поучително. Но паметника на концесионера няма да го дам - особено когато е от световно или от национално значение.
Копринка Червенкова: През 1998 г. на мой въпрос защо министерството се е отървало от "Балкантон", министър Емма Москова отговори дословно следното: "... това дружество има своите проблеми. Онова, което направихме там, е изключително богатият фонд от записи да остане към Центъра по музика. Моя мечта е един ден да има златен фонд на българската музика и той трябва да е достояние на всички, а не частна собственост." Та в тази връзка ви питам къде е сега фондът на "Балкантон"?
Стефан Данаилов: Ами в "Балкантон" трябва да е. В Центъра по музика го няма. Много хубаво, че ми казвате, трябва да се разбере къде е този фонд.
Копринка Червенкова: Ако се окаже, че новите собственици лека-полека са го разпродали, ще бъдат загубени записите на всички големи български артисти...
Стефан Данаилов: Онзи ден и Поля Станчева се интересуваше от този фонд. Тя си мисли, че е още в "Балкантон". А е редно да бъда във фонда на радиото, там има условия за неговото съхранение... Въобще работата с фондовете също е доста занемарена.
Сега с постановление направихме регионални всички окръжни библиотеки и музеи. Защото се променя статутът им - става по-висок. Първо, като регионални те могат да имат повече приходи. Защото и при тях е бедствие, както и при музеите - те не могат да се издържат сами. Съществуваше следният парадокс - в Пловдив, където има много ценни неща, музеят не беше регионален; регионален беше музеят в Пазарджик. И ако трябва да удостовериш произход или автентичност на даден предмет, трябва да отидеш от Пловдив в Пазарджик. На това поне му сложихме край.
Копринка Червенкова: А какво се случи със стратегията, която ви завеща министър Чилова? Да не се окаже и тя красива празна приказка...
Стефан Данаилов: В нея има много любопитни неща ? все пак са я консултирали специалисти. Важни неща има. Но и аз бих могъл да кажа, че до 2012 г. трябва да се правят по 12 или 18 филма, а като направя сметка, се оказва, че процентът на възвращаемост е минимален. Тоест, трудно е да развиваш нещо, след като само наливаш пари в него. И почти нищо не се връща.
Копринка Червенкова: Не мислите ли, че Законът за закрила на културата се нуждае от малка промяна, която да позволява на министъра да назначава директори на културните институти и лично, не само с конкурси?
Стефан Данаилов: Разбира се, макар че това е заредено с доста неприятности... Още като си бях редови артист, преди да вляза в парламента, съм казвал, че най-лесният начин да избягаш от отговорност, е да кажеш: това реши уважаемата комисия. Но след като си политически кабинет и си поел вече тази отговорност, бъди любезен да си я носиш.
Имахме разговор с националните културни институти и дълго спорихме дали директорите им трябва да бъдат творци. Според мен творецът трябва да се занимава с художествената политика на съответния институт, да подготвя репертоари и т.н., а за другото е нужен мениджър. Когато министърът има право да назначава и мениджъра, и главния художествен ръководител, тогава те ще имат равни права, ще са еднакви на кантара.
А иначе, когато директорът назначава главен режисьор или главен диригент, или друг главен, неминуемо са явява конфликт. На какво еди-кой си е главен, след като всичко зависи от директора? И това ми е в главата, и него трябва да го въведем.
А сега, примерно, Борислав Иванов си прави каквото си иска в Операта, макар че има доста главни... и конфликтът е налице. Наистина статутът трябва да се промени, за да има право министърът да назначава и двамата. Да, управлението в сферата на културата не е най-силната ни страна. Онзи ден полудях - не може директорът по чистотата да получава повече или наравно с директорите на националните институти.
Копринка Червенкова: А какво мислите за новата "къща" на Младежкия театър?
Стефан Данаилов: Най-безинтересното в този театър е самата сцена. Тя има един кръг и нищо повече. Осветление, озвучаване ? да! Но може ли да правиш съвременна театрална сграда, да дадеш 9 милиона лв. и да не извадиш сцената по-напред, да не прибереш тези коридори, които се чудя с какво ще ги отопляват.
След като театърът е младежки, трябва да зарибяваме децата и младежите да ходят на театър. Мисълта ми е, че трябва да им вземем акъла с разни театрални чудеса, а как ще стане това, ако нямаш техниката? Знам си, че няма да доживея времето, когато в България ще има сценична техника като в новата опера на Копенхаген.
Наскоро бях там и я видях - какви съоръжения, какво нещо! Доплака ми се - и от радост, и от мъка... Проектът е направен от англичани. Един богаташ дава 400 милиона евро, купува едно място с бивше военноморско училище, което вече не действа, разрушава го...
Имало е, разбира се, политически спорове дали да го рушат или не... Но след като се е взело решение, всичко е измислено и направено перфектно. Дори стените заради акустика са облицовани с дърво за цигулки, едно от най-скъпите... Десет декара е сценичното пространство... И за две минути целият декор се качва от долу горе. Залата е 5-етажна с 1500 места. Отдолу, под основната зала, има друга зала със същата сцена, но без голям салон за публика; там можеш да построиш едно към едно декора, за да възпроизведеш това, което ще бъде построено горе. Това е репетиционната.
А оркестрината е някъде към 25 м... Наистина невероятно преживяване е тази нова опера... В същото време строят нов драматичен театър. И възстановяват кралския, защото и неговата сграда е фантастична. Отидохме в едно друго градче, което има 300 хил. жители, пътувахме с влака на кралицата ? в скромно вагонче, нищо царско няма в него, никаква демонстрация на богатство. Не че не са много богати, но не го показват.
Та в това градче са си построили една "галерийка", която представлява огромна 11-етажна цилиндрична сграда. Вътре има всичко, свързано с изкуство... И е много красива - летят едни асансьори, стените се движат. На тях пък някаква фондация сега им е дала 40 млн. евро, за да купуват чуждо изкуство. Градче с 300 000 души жители, но понеже има световна галерия, почват да идват приходи, защото почват да идват туристите. И общината щастлива, и гражданите щастливи...
Та това е положението в малката държава Дания...
Копринка Червенкова: В Дания изглежда няма вече нищо гнило. Но на родните ни авгиеви обори май не им се вижда краят... Нека обаче накрая оставим малко настрана тежките проблеми и поговорим за вас като артист. Вие всъщност, като по цял ден се занимавате със сметки, имате ли енергия да играете?
Стефан Данаилов: Колегите-министри много се впечатляват от това, че артистът е министър, пък играе. Но сега ми е невъзможно да започна нещо ново. Аз всъщност играя това, което съм направил досега и което стои в репертоара. Но това не значи, че не търся заглавия, които, макар и в камерна форма, с малка група, по-нататък да реализирам. Едва ли ще е тази година обаче.
Но си мисля, че това тук е временно. Мисля си и че времето изтича, така че нямам намерение да се отказвам. Между другото, прави ми впечатление - не вярвам да се заблуждавам - че хората си ме възприемат като артиста Стефан Данаилов, а не като министър. Да, сцената е мястото, където винаги съм се чувствал най-добре.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!