Отшелничеството на Борис Христов

И за какво се питаме тъй често, кой е между нас поета?
И за какво стоим един пред друг изправени на пръсти?

Не помня къде за пръв път го срещнах, дали по коридорите на Киноцентъра или на заседание на Управителния съвет на Съюза на писателите. Все едно, бях слушал за поезията му хвалебствени думи, но не я познавах, защото хората като нас трудно се решават да четат друго освен това, което сами пишат, и то невинаги.

Изглеждаше ми недостъпен или поне необщителен. Беше представителен, вглъбен, със строга хубост и някак си не можех да си представя, че той е написал "Сватбата на мама"!

Разпадна се Съюзът на писателите. Киноцентърът се превърна в предприятие за услуги на дребно.

Загубихме си следите

Едва по-късно се убедих в неговата изумяваща дарба. Слисан от образността на стиховете му, аз ги препрочитах и всеки път откривах нови дълбини, така усещаш нова хубост, когато за пореден път слушаш старата позната музика.

Не съм критик (и слава Богу!), не съм преситен от поезия, поемам я на малки глътки, не се доверявам на превъзходната степен и не искам да я използвам, въпреки че тя все ни подмамва с детинската си наивност.

Въздържам се насила да не я употребя и сега за Борис, защото би било обидно да се отрежда място в строя за самобитността на неговата поезия. Чудо бе, че стиховете му се появиха през едно тягостно, душно време, неочаквани и неуместни като цвете в казармено помещение.

След години той започна да идва в Ковачевица, където месеци наред обитаваше самотен една красива съседна къща. Престраших се да го навестя, той работеше, не разбрах над какво, но това, което ми подейства ободряващо, бе, че видях на потона, така наричат тук големите чардаци, няколко изпити бутилки от хубаво вино.

Казах си: този човек май не е толкова недостъпен, колкото си мислех. Знам, че искаше да купи къщата, но не му я продадоха. Жалко! Щях да бъда горд, че имам такъв съсед. Но Борис обикна този край и се засели в близкото селце Лещен, откъдето отвъд долината на Места се извисява Пирина и гледката към него те захласва.

Живее там с жена си Дария - талантлива художничка, с каракачанското куче Димчо, котарака Мачо и много птици. Дария е прекрасна, Димчо е добър и предан, а Мачо - надменен и властен. И синигерите идват да кълват зрънца от протегнатите длани на стопаните.

Веднъж Борис ми каза: "Ще ти дам една торбичка просо за твоите птици в Ковачевица" - и аз съвестно и гузно започнах да ръся семенцата по двора си.

Ако някой мисли, че животът на Борис Христов е отшелнически, на пустинник, който дири Бога, на аскет, гниещ с години върху висок стълб, защото вярва, че е по-близо до рая - лъже се. Осмелявам се да твърдя, че дните на Борис Христов днес са пълноценни, наситени и далеч от всяка градска скука.

Вярно е, че в "Честен кръст" той се зарече да не пише повече стихове:

"желая мир на твоя дом, поезио, и вярвам,
че има кой да дострои високата ти сграда"

Да, но това не бе раздяла изобщо със словото, с песента, с литературата. Борис посвети години на българската поезия, прозата ни и народната ни песен. Той създаде антологии, които всеки грамотен българин би трябвало да прочете. Дори през "отшелническите времена" да беше осъществил само непредставимия за мен съсипващ труд върху "Веда словена" и това е достатъчно, за да му се поклоним и да речем - благодарим и на толкоз!

Никога не съм предполагал, че всъщност Борис Христов е

един деликатен бохем

Когато го разбрах, изпитах истинско задоволство. Случи се една вечер в лещенската пивница. Българите все по-рядко пеят и това говори за националната ни отмалялост.

Но тази вечер запяхме и изведнъж Борис се появи с цял наръч музикални инструменти, тамбури, свирки, дудуци, тромбони, малки чинели и други чудесии. Той можеше да свири на всички тях, и то майсторски.

Ахнах! И понеже не мога по никакъв начин да опиша неговата свирня, ще се опитам да си припомня една песенчица, която той изпя в съпровод на тамбурата.

"Понеделник рано косили сме сено, коси тата, косим я, косиме и двата... Във вторник рано пластили сме сяно... и така нататък... Сряда, четвъртък, петък... докато: "продали сме сяно" и в събота "пропили сме сяно!" Пие тата, пием я, пиеме и двата! А в неделя естествено: "Плаче тата, плачем я, плачем и двата!"

После и ние пихме и пяхме, и той свири без подкана и без умора до късна лещенска доба. А отвън всички кучета се бяха събрали да ни слушат.

Боже, боже! И това ми било затворен човек! Сега знам, че той е

Като ковачевските порти

- не се отваря лесно, първо трябва да им разбереш хитрината и тогава те гостоприемно ще те поканят, инак може да блъскаш, колкото си щеш.

Къщата на Борис е пълна с музика, неговите дискове, събирани от всички краища на света, са толкова много, че не знам дали е възможно изобщо да се изслушат. Дори той не се опитва.

И никак не бива да забравяме, че бе един от първооткривателите на Ибряма! За тази заслуга, както може да се очаква, никой не споменава днес, когато феноменалният кларнетист получи световно признание. Ибрям също.

Преди две години Борис се нае да построи спретнато ателие за Дария с голяма стъклена стена, зад която наднича Пирин. Той веднага го озвучи и сега, щом влезеш вътре, чуваш тиха музика.

Скоро ателието се превърна в галерия и там освен хубавите картини на Дария може да се видят графики, майсторски копанарски работи, снимки на глухарчета, които поетът е правил, ценни книги и последната семейна страст: събираните от поречието на Места чудати камъни, разноцветни и разновидни. Борис със свредел им дълбае кръгли отвори и

Намества в тях свещици

в метална обвивка. И така камъкът се превръща в молитвен къс от земята.

Беше ги сполетяла беда преди години. Откраднаха Димчо. И едва ли някога откраднато куче е било търсено по-упорито от своите стопани. Борис и Дария обиколили цялата околия и всички села до границата, дни, седмици, месец, търсили го наивно с полицията, по-разумно - с помощта на известни кучкари, с купувачи и прекупвачи, при овчари в планината, и най-сетне го намерили продаден и препродаден.

Платили за откраднатото си куче и си го прибрали, защото някой беше казал: "Ти ставаш отговорен за всичко, което си опитомил", и същият този беше изрекъл: "Да си човек това значи да чувстваш отговорност!"

А пък Борис беше писал: "Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена".

Той не е знаел, че изказва истина за планетата Земя. Защото доста наскоро ученият Лоренц беше открил явление в метеорологията, което нарекъл "ефект на пеперудата" - "когато една пеперуда размаха криле на европейския бряг на Атлантическия океан, това може да предизвика ураган в крайбрежието на Америка".

Идете да спорите, че няма в науката поезия

Борис едва ли ще получи ордени и медали за заслугите си към България, а аз се надявам, че и да се сетят да го почетат, той кротко ще откаже отличията, защото да не се изтъква е неговият стил на поведение, той може и да изпълни заричането си и за наша жалост да не пише повече стихове, но за самия него загубата няма да бъде трагична, защото Борис Христов успя през "отшелничеството си" да превърне живота си в поезия.

На 14 август поетът Борис Христов навърши 60 години.