Н а път сме да влезем в зоната на здрача - онази черна дупка в политическото време и пространство, която се появява най-много веднъж на четири години. Известна е също като "преходен период" и започва след седмица, когато САЩ ще имат не един, а двама президента.
Единият ще бъде новоизбраният, а другият - Джордж Буш, който ще има още 12 седмици власт, в които, общо взето, ще може да прави каквото поиска.
Не само че няма да му се налага да се изправя отново пред избирателите, но дори няма да трябва да се притеснява да не би да навреди на перспективите на собствената си партия и нейния кандидат (сякаш вече не им е навредил достатъчно). От 5 ноември до 20 януари той ще упражнява най-свободната и най-безотговорна форма на власт, която предлага демократичният свят.
Как ще я използва Буш е въпрос, който се постави с нова сила в края на миналата седмица, когато американски войници преминаха през иракската граница в Сирия, за да убият Абу Гадия, който според тях прехвърлял чужди бойци в Ирак.
Този американски ход накара външни министри и анализатори по цял свят да се чешат по главите, задавайки си вечния въпрос на дипломацията: "Какво искат да ни кажат с този ход?". Към него те добавят и един въпрос за след 4 ноември: "Какво ни говори той за плановете на Буш през последните му дни в Белия дом?"
Два възможни отговора
Има два възможни отговора. Първата теория може да бъде наречена "не е голяма работа". Според нея операцията в неделя не е била нищо повече от стандартна оперативна процедура във войната срещу тероризма.
Естествено, тя бе нарушаване на суверенитета на една независима държава, но това не е нищо ново - през септември имаше подобно нахлуване в Пакистан. Всъщност може да има и други прецеденти.
Бивш представител на правителството на Буш потвърди вчера, че досега САЩ няколко пъти са нанасяли удари на сирийска територия, само че Дамаск е решавал да си замълчи. В този случай интересният въпрос е защо сирийците този път направиха обществено достояние американската акция.
Във варианта "не е голяма работа" Абу Гадия може просто да е бил прекалено неустоимо ценна мишена, за да му позволят да се изплъзне.
"Видяха нещо, което искат да ударят, и го удариха", заяви примирено един европейски дипломат. Най-екстремната версия на този разказ с присвиване на рамене гласи, че решението дори може да не е взето на политическо ниво, а на бойното поле от ген. Дейвид Петреъс. Това не е чак толкова неправдоподобно, тъй като Буш де факто отдавна му отстъпи командването на войната в Ирак.
Другата теоретична школа твърди, че всичко казано дотук са глупости. Да се нанася удар върху суверенна държава по този начин е сериозен въпрос. В по-ранен период (преди 2001 г.) щяхме да го наречем акт на война.
Пакистан не е прецедент, защото тогава е имало известна степен на сътрудничество. Не и сега. Това е преднамерен акт, планиран да изпрати редица послания.
Първо, към сирийците, за да им напомни кой е шефът е региона и да ги принуди да предприемат повече мерки срещу Ал Кайда.
Второ, към европейците, които започнаха сближаване с Дамаск. Никола Саркози може и да покани сирийския президент Асад в Париж; Дейвид Милибанд може и да прие сирийския външен министър Уалид Муалем в Лондон в понеделник 24 часа след американската операция, но това няма значение. Буш ще напомни на тези надути европейци кой е шефът.
Трето, президентът може да изпраща послание и до собствената си администрация. Може би дори бележка до своя държавен секретар Кондолиза Райс, която се осмели да разговаря с Муалем в ООН миналия месец на среща, поискана очевидно от нея. Ако е така, това ще се впише в модела на безумно обърканите сигнали на администрацията през последните месеци.
Два дни преди Райс да се срещне с Муалем например, Буш използва речта си в ООН, за да осъди Сирия като държава, подкрепяща тероризма. Може ли неделният удар да е бил опит на президента да се утвърди срещу висшия си персонал, който бе лишен от своите "ястреби"? Ръмсфелд, Болтън и Улфовиц отдавна ги няма. По-миролюбивият Робърт Гейтс е начело на отбраната и е широко спряган за поста и при Обама, ако той стане президент. През последните дни Дик Чейни си няма компания.
Както и да го тълкуваме, нападението срещу Сирия много прилича на забележка на Буш на раздяла - напомняне в края на филма за какво се разказваше тази дълга и кървава сага.
Макар и малка (причини осем жертви), операцията въплъщава голяма част от духа на Буш, който управлява света през последните осем години. Този дух беше еднополюсен, погазваше държавния суверенитет и разчиташе на сила в първи, а не в краен случай. Военният удар трудно ще може да бъде надминат като сувенир от епохата на Буш.
Но това може да не е последното действие на пиесата. Защото все още не сме навлезли в зоната на здрача. Това ще стане, когато изборните секции затворят на 4 ноември. Когато започне преходът, всякакви изненади са възможни.
Да върнем лентата 20 години назад
към последните дни на Рейгън на власт. През януари 1989 г. президентът официално призна Организацията за освобождение на Палестина като представител на палестинския народ. Това бе прощален подарък за приемника на Рейгън - Джордж Х. У. Буш. Старецът пое критиките, за да не се налага новият държавен глава да го прави.
През декември 1992 г. Буш пък се оказа далеч не толкова полезен за своя приемник, като обремени Бил Клинтън с изпращането на американски войски в Сомалия - епизод, чийто унизителен завършек оттогава нататък пречеше на Клинтън.
Преди осем години дойде ред на Клинтън. Той се трепеше в последните си часове на поста в опит да постигне споразумение между Израел и палестинците, което тогава изглеждаше на една ръка разстояние. В наследство останаха т.нар. "параметри на Клинтън", които все още са смятани за основните очертания на всяко бъдещо споразумение между Израел и палестинците.
Какво ще се роди
от залеза на Джордж У. Буш? Повечето дипломати се готвят за най-лошото. "Няма да могат да спят", заяви един висш британски представител. Оптимистите се надяват на повторение на случая с Рейгън и Клинтън - нещо, което да помогне на близкоизточния мирен процес.
Вярно е, че Райс и Буш силно искат пробив, макар и само за да не бъде опетнен техният завет заради войната в Ирак. Израел и палестинците може да парафират временен документ, който да бъде доказателство, че усилията им след организираната от Буш конференция в Анаполис през 2007 г. не са били изцяло безплодни.
В Близкия изток обаче за пореден път моментът не е подходящ. Израел навлиза в собствен преходен период заради провала на Ципи Ливни да състави коалиция. Трудно е да се повярва, че временно правителство може да постигне мирно споразумение.
Това оставя
няколко други варианта
Буш може да подражава на Рейгън и да реши да преговаря с Хамас. По-вероятна ще е промяна в политиката, която подпомага бъдещи миротворчески усилия.
Той може, например, да обяви, че всякакви промени на границите от 1967 г. трябва да бъдат реципрочни - като палестинците бъдат компенсирани за всеки сантиметър от Западния бряг, който отстъпят на Израел.
Или пък може да погледне по-далеч в региона, като противно на себе си и акцията в неделя подаде ръка на Сирия.
Или пък, както някои "ястреби" се опасяват, може да предприеме пробен диалог с Иран. Символичен жест би било отваряне на визово бюро в Техеран.
Естествено Буш може да реши прощалният му подарък да е повече в тон с историята през последните осем години. Той и Чейни могат да си кажат: "Защо пък не, имаме последен шанс да ударим Иран и да оставим на новия да се оправя с бъркотията". Малко вероятно, но е възможно. Защото в зоната на здрача всичко е възможно.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!