"Файнаншъл таймс": Русия и Китай отправят предизвикателство към Запада

Д митрий Песков, говорител на руския президент, е човек с чувство за хумор. Посетителите в неговия кабинет в Кремъл миналата седмица забелязали, че на скрийнсейвъра на монитора му има серия редуващи се цитати от "1984" на Джордж Оруел: "Големият брат те наблюдава", "Войната е мир", "Свободата е робство", "Невежеството е сила".

Тъй като Песков работи в същата сграда, в която е работил Сталин, и сега говори от името на Владимир Путин, който често е обвиняван в установяването на нова руска самодържавност, такива цитати на монитора му са голяма дързост. Или проява на лош вкус. Вероятно и двете.

Песков говори със спокойния приятен тон, а дори и с акцента, на американски политтехнолог. Но слушайки част от казаното от него, аз почувствах силно дежа вю. Не САЩ обаче бяха това, което изникна в съзнанието ми, а Китай.

По време на Студената война беше съвсем естествено да се слагат в един кюп Русия и Китай. Днес двете страни за пореден път заемат сходни идеологически позиции.

Те вече не отстояват идеите на комунизма. Въпреки това обаче и Русия, и Китай поотделно достигнаха до много сходни политически доктрини.

Вътрешната политика се изгражда в авторитарен стил, съчетан с бърз икономически растеж и национализъм. В международен план и двете гледат на растящата си икономическа мощ като на основа за възстановяване на справедливостта след предишни унижения.

Те проповядват доктрина на безусловно зачитане на националния суверенитет.

Неуспехите на американците в Ирак вдъхнаха на руснаците и китайците нова увереност в битката на идеи. Но истинското основание за новата им самоувереност е икономическо.

Китай е промишлен колос. Руският икономически бум има по-крехка основа - растящите цени на петрола и природния газ. Но и двете страни са червиви с пари.

Фактът, че живеят добре и без да възприемат либералната демокрация, ги води до все по-уверено отхвърляне на западните политически модели. И в Русия, и в Китай властите наблягат на стабилността.

Бързата политическа либерализация е отхвърляна като капан, който може да създаде хаос в обществото.

Когато приключи Студената война, много хора на Запад приеха, че с нея свършиха и идеологическите спорове. Дошъл е краят на историята. Русия и Китай са прегърнали капитализма. Очакваше се, че това от своя страна ще създаде средна класа, която ще поиска политическа свобода.

Близо 20 години по-късно се оказва, че нещата изглежда не се случват точно така. В големите градове и на двете държави наистина може да се види доста богата буржоазия. В момента обаче средните класи и в Русия, и в Китай изглеждат по-заинтересовани от телевизори с плазмени екрани и чуждестранни коли, отколкото от свободен печат или нови политически движения.

Все още има значително по-голяма свобода на словото в Русия, отколкото в Китай. Ситуацията обаче се влошава, а само шепа интелектуалци изглежда са разтревожени от това.

Причината за тази политическа пасивност отново изглежда сходна. Историите на Китай и на Русия съдържат много уроци, които дават на новобогаташите добра причина да се страхуват от "хаоса".

Тези страхове са подсилвани от официалната пропаганда. Поговорете с независими анализатори в Москва и ще видите, че техните тревоги силно напомнят на опасенията, които можете да чуете в Пекин.

И в двете страни политическата система е обвинявана в предизвикване на корупция и игнориране на екологичните проблеми. И двете страни в момента са изправени пред класическия проблем на авторитарните режими: "Как да се извърши смяна на ръководството без да се провокират опасни вътрешни борби по върховете на властта?"

Елитите и на Русия, и на Китай реагират на тази политическа несигурност по сходен начин. Тяхната легитимност в страната все повече зависи от възроденото чувство на национална гордост.

Техните правителства изпращат популярното послание, че икономическата мощ означава, че те вече не могат да бъдат изтласквани от Запада. И двете страни казват на възприемчивата аудитория, че тяхната нация вече не е слаба.

Китай настойчиво твърди, че би използвал военна сила, за да предотврати независимостта на Тайван, и тази позиция се ползва с популярност. Руският народ пък изглежда харесва, когато Путин е рязък с американския президент.

Но с национализма трябва да се борави внимателно. В Китай властите в крайна сметка потушиха антияпонските демонстрации през 2005 г. В Русия правителството спонсорира младежки националистически организации. Те са полезен източник на политически кадри.

Важно е обаче също така да се гарантира, че надигащият се руски национализъм подкрепя системата, а не я подкопава.

Руският и китайският национализъм, опиращи се на икономическата мощ, поставят пред Запада очевидни външнополитически дилеми. Появилите се въпроси са както практически, така и философски.

На практика западните страни трябва да решават колко твърда линия да следват, когато Китай заплашва Тайван или пък Русия притиска Грузия.

Колко шум да вдигаме за човешките права? Какво трябва да правим, когато руските и китайски т.нар. "държавни инвестиционни фондове" се опитват да купят западни компании? Как да се справим в факта, че Русия и Китай често блокират усилията на Запада в Съвета за сигурност на ООН, например в случаите с Мианмар, Косово и Иран?

Зад тези злободневни проблеми стоят някои по-големи философски въпроси. Грешка ли беше да се смята, че заради глобализацията и икономическия растеж Русия и Китай в крайна сметка ще станат либерални демокрации? Ако това твърдение е било твърде повърхностно, дали новите Китай и Русия представляват заплаха за западните интереси?

Определено е твърде рано да се даде окончателен отговор на тези въпроси. Китай и Русия за пореден път отправят идеологическо предизвикателство към Запада.

Авторитарният национализъм обаче, опиращ се на внушителни валутни резерви, може да се окаже просто етап по дългия път към либерална демокрация. Или пък може да се окаже нещо по-трайно и по-близко до света, описан от Оруел.