В ДОЛНИЯ КРАЙ НА НЕБЕСНАТА ДЪГА

 

„ Любопитно огледах всичките  му стъкла,после  му  креснах:”Какво?Нямате цветни стъкла?Розови прозорци?Сини  прозорци?Червени  прозорци?Вълшебни райски  прозорци?Как смеете безсрамнико,да се  мъкнете в бедняшкия квартал и да не  носите цветни прозорци,през които животът да се вижда красиво обагрен!”

                                                     Шарл Бодлер-„Лошият стъклар”

МЯСТОТО

Къде  е  това място,като реално или  имагинерно пространствено   измерение?Кой  е   ПЪТЯТ,който води  до него и  има ли  по този  път знаци?Какво  време го  измерва  и небе  покрива,какви  гори  и  води го  изпълват,каква светлина го  огрява  и какъв свят го населява?Не  става  дума за „светлото,злачно,прохладно”  място.

Не  става дума за много  други места.Не  става дума за  никое познато място.Става дума за  МЯСТОТО.

То  е там,аз го видях и виждам,бях и често се завръщам  от него.Всъщност,напускал ли  съм го някога?

ПЪТЯТ

Той  е  мек и  топъл,в него кракът затъва до глезена в прахта.След дъжд е хлъзгав,с локви.Те са очите му,вечно някъде  отворени,защото вечно някъде  вали.Затваря ги  при суша.

Той  има едно  начало-МЯСТОТО със следата,останала там,от първата човешка  стъпка.Тя го събуди от съня,в който  го  приспиваше неосъзнатия тропот,трясък и шум,топлина и студ,прах и кал.От този миг ПЪТЯТ не е самотен,той е свързан с всички  пътища и може да те  изведе отново до МЯСТОТО.Към МЯСТОТО са  вървели толкова  боси крака.Между тях се  мяркат познати  ходила.Красива  и силна женска ръка се  присяга и чисти от тях „старчески зъби”.

Сега  по  ПЪТЯ вървят и много небоси крака.

До  МЯСТОТО може да се  отиде и по изрисувания ПЪТ  от   Мантеня,Сезан или  Найден Петков.Той  е  и  по-пряк.

ПЪТЯТ,койно се спуска,лъкатуши,издига или  извива,но неизбежно води  натам.

ВОДАТА

Не тази,която  е бульон,супа,чорба,в която се лови риба.

Не  познатата:пенлива и спокойна,топла и студена,бистра и мътна,пита  и ненапита,течаща и в покой,като  пара,дъжд,лед или сняг,подземна и приоблачена,впримчена или развихряща се,съставна и съставяща,всепоглъщаща и всепоглъщана,от извора-през потока-реката-блатото-езерото-морето-океана,молекулно-клетъчна или растителна,с белези на минало и спомени за бъдеще,стара,по-стара,най-стара-жива вода.

Не  дори  и тази от детството:кана бистра вода с изпотени хладни стени,огрени от изгряващото пролетно слънце,която поднасям на мама,без лекарства.Тази вода я няма вече,както  и каната стояща в гостната,покрита с малка,везана салфетка,блестяща като олтар на  живота.Бяга тази вода.

Другата е ВОДАТА от розовото езеро,изрисувано върху таблите на стария креват.Днес това табло е част от оградата долу край „Топлата  река” близо до  ПЪТЯ.

През девет земи в десета,там /ли/ е розовото  езеро?Там /ли/ е  ВОДАТА ,която извира,която слива небе и земя,където прелитат странни бели птици,а по гладката и повърхност играят сребристи  пасажи от непознати риби.Свят,облян в неопределима,призрачна светлина,неутрална към реалното време.Там властва време,което започва да тече,само когато пресечем границите на това МЯСТО.

Там /ли/ е ВОДАТА,която бавно идва към мен?Там /ли/ води ПЪТЯТ?Това /ли/ е МЯСТОТО?

Ласкавата,жадуваната,ВОДАТА, която идва може би като воден прашец в цветната дъга,извиваща се над  ПЪТЯ,водещ към МЯСТОТО, при  розовото  езеро.

Същото това  МЯСТО,някъде в долния край  на небесната  дъга.