На последния международен кинофестивал в Карлови Вари, Чехия, "Маймуни през зимата" спечели наградата за най-добър филм, единственото отличие в конкурсната програма "На изток от запад".
Пред българската публика филмът ще бъде представен през октомври.
В интервю за Петя Александрова от сп. "ЛИК" режисьорката Невена Андонова и нейна сестра, продуцентката Невена Андонова, дъщери на знаменития режисьор на "Козият рог" Методи Андонов, разказват за филма:
Петя Александрова: Филмът се състои от три истории, разделени във времето от по 20 години. Основата са разкази на Мария Станкова. Някъде историите се преплитат, а не са разказани последователно. Кое определи тази структура? Има ли градация и развитие от един сюжет в друг?
Милена Андонова: Структурата се определя от трите разказа, които избрах от общо седем на Мария Станкова. Просто не можех да преценя кой най-много ми харесва. Но тези три разказа съставляват три лица на едно и също нещо: Дона е мечтателката, Лукреция е амбициозната и Тана е с потенциал за майка. А структурата се определи по време на монтажа. Историите трябваше повече да се обединяват, отколкото да се разграничават. Съществува не градация, а преплитане, смесване - това, което едната героиня има, на другата не стига.
Невена Андонова: Непрекъснато надграждахме темата от една история в друга. Романтичната и като на ковьорче представа за мъжете при Дона и нежеланието й да приеме всичко, което й се случва, не я прави по-малко стойностна майка, отколкото всяка друга жена. Лукреция има повече спрямо Дона, но толкова се пренапъва и преиграва в своя реализъм, че просто унищожава не само възможността си за щастие, но и себе си. А Тана, която има абсолютно всичко, което другите две нямат - любов, внимание, пари, спокойствие и мъж до себе си, - си е направила планове и картинки за щастие, заради които е в състояние да унищожи едната си половина, за да оцелее другата.
Главните героини са все жени, а една от основните теми е майчинството. Възможен е и феминистки прочит на филма.
М.: След като литературният източник е Мария Станкова като подател на основната енергия, при нея в разказите и в романите й това не може да се случи. Тя е като разярено същество, което със зъби и нокти се бори за нарушеното чувство за справедливост. "Филмът е женски, но не е феминистки", ни каза Ролан Холуей (американски критик, автор на книга за българското кино) на София Филм Фест. Според мен в него има много ирония и самокритика. Защото по природа на жената е дадена много власт да обгрижва около себе си: дали дете, мъж или друг, е без значение.
Н.: Филмът се занимава с нещата преди и след феминизма. С нагласи спрямо живота. Героините ни не се интересуват от извоюването на права. Различните времена не обясняват техните истории със социалния контекст, а тъкмо обратното - освобождават ги от него. Обяснението не е в ситуацията, а повече в теб самия. Например Тана е малко като богомолката, която изяжда мъжкия, след като той й осигури поколение. Самоиронията и самопознанието не е в посока "вижте колко сме чувствителни", а "вижте за какво става дума".
Филмът е просмукан от не-насилие - не само над човека, а и над съдбата. Това е част от християнството, но е в основата и на други ценностни системи. Какво е мястото на религиозното чувство?
Н.: Животът понякога ти предлага много повече не само в лошата, но и в хубавата посока. Въображението може да е по-бедно от онова, което животът ти поднася. Насилието над съдбата и плановете те прави нещастна, а ако си имала смелостта да видиш и да чуеш какво ти се случва, ще забележиш по-добрата възможност.
М.: За религиозното чувство - ние сме християни и това е религията, към която принадлежа, без да казвам, че я познавам. В нея въпросът за покаянието много ме занимава. Човек е това, което прави, но не като действие, а като онова, което допуска за себе си, за околните, за света. Когато успее да погледне нещата с тази любов, за която се говори в християнството, той черпи енергия и сила да живее този живот.
А мястото на символите ? като този в заглавието, като поезията, която героят на Валентин Танев рецитира, като светите места?
Н.: Тези свети места ги има, но това не е достатъчно, трябва да си отвориш очите и сърцето, за да чуваш. Лукреция така зловещо пострадва, защото се вслушва не в душата си и в онова, което божият свят й предлага, а в схемите си за живота. А Тана по-скоро външно изпълнява ритуалите на семействеността и така щастието й не може да е пълно.
М.: Тя не успява да изчака да й се случи.
Н.: Героините са представени с огромна любов и това ги прави ярки, от плът и кръв, успяваш да ги заобичаш, защото са слаби и грешни и търпят последствията.
Първите две истории са ситуирани конкретно - 60-те и 80-те със съответната социална система. Докато историята от 2001 година е някак извън социума. Защо?
Н.: Социалната система се проявява в ситуациите на живота. Но да се втурнеш да обясняваш всичко извън себе си ще те лиши от истинското обяснение. Българите сме склонни да се оправдаваме и да се оневиняваме от обстоятелствата, което всъщност не ни прави успешни и като социално поведение.
М.: Цикълът на действието през 20 години е символ: всяка една героиня би могла да бъде майка на другата.
Търсили ли сте различен стилистичен ключ към отделните истории?
М.: Това беше едно от най-трудните неща: обединяването на отделните истории, като всяка запазва различния си облик: и чисто визуално, и като характери. Много труден баланс, за който се борехме и в музиката (в началото си мислехме, че тя трябва да бъде различна).
Н.: Бягахме от всякаква назидателност и от едно-единствено чувство и усещане. Светът е доста по-шарен, не е образ и подобие на собствената ни нищета. Остарявайки, ние си го намаляваме.
М.: Може би само образът на Стефан Мавродиев е определено гад, но това е разказано от детето и никой не го вижда. Никой не е заклеймен, основното е стремежът да се разбере човекът, защото е слабо същество.
Как избирахте изпълнителите - между тях има актриси и непрофесионалисти, френски актьор от български произход (Сава Лолов), популярни лица като Вальо Танев в нов, драматичен образ.
М.: За ролята на Дона бях убедена, че трябва да е истинска циганка. Но видях снимката на Бони (фолк певица) в едно списание и си казах: ето това е тя. Тя дълго се криеше, защото мислеше, че е някакъв номер, но ни повярва. Другите две актриси избрахме чрез кастинг, за който ни помогна и асистентката ни Росица Обрешкова.
За мен беше предизвикателство да извадя Вальо Танев, когото съм гледала във всички спектакли, от ограничения му образ на зевзек. Той има голям актьорски потенциал. Стефан Мавродиев го взехме като единствения останал жив герой от "Козият рог" (в рамките на шегата). Също беше предизвикателство, защото Мавро е един много мек човек, а играе злодей.
Н.: При Лукреция и при Тана мъжките образи са важни и на моменти равностойни - те взаимно се определят. По сценарий французинът е англичанин, но като се спряхме на Сава Лолов, това определи и Диана Добрева за Лукреция, защото тя говори френски. При Дона решихме да компенсираме нейната натуралност буквално и преносно със силни актьори в епизодичните роли. За да се наместят лесно и да се запомнят само от две появявания: Асен Блатечки, Тончо Токмакчиев, Стефан Мавродиев, Филип Трифонов - за секунди да усетиш силно присъствие, каквито са те и в нейния живот. Знае се, че при дебютантки в главните роли е добре да се компенсира с имена в епизодичните - но не е само това.
Как в наши дни се снима епоха - 60-те и 80-те?
Н.: Трудностите чисто продуцентски са да намериш хората, с които да го постигнеш - и това го дължим на помощта на художника Георги Тодоров-Жози и на изпълнителния продуцент Галя Тонева. Иначе като предварителна представа и образ, към който сме се стремили, не сме имали проблеми.
Например за първата новела се бяхме спрели на Факултето поради липса на опит и не си давахме сметка дали може да се изолира този шум и този живот, който си кипи там. Като продуцент мога да кажа, без да се хваля, защото заслугата не е моя, че в нашия филм не стои бедно, стъкмено. Епохите не са, както казва Галя Тонева, "слагаш ер малък в края на думата на една-две табели и вече си мислиш, че си в 30-те и си си свършил работата".
Какво е да си дебютант в игралното кино след толкова години работа в телевизия, документално кино и т.н. Какви са предимствата, защото трудностите са логични.
М.: Имаш натрупани неща, които искаш да реализираш. Киното е споделяне с другите, а по-късният дебют е повече неща за споделяне, за повече неща си си дал сметка.
Н.: Има две опции: едната е да те е страх, а другата е смело да излезеш от схемите, като тази да говориш повече за социалното, отколкото за личното. За мен е важно, че "Маймуни през зимата" е филм, който се занимава с лични истории, който е максимално близо до героите си не само в техните социални роли, а като човешко преживяване. За мен това е смелост - другото е по-лесно и банално
След наградата в Карлови Вари - а сега накъде?
М.: Наградата има огромно значение какво ще правим оттук нататък не само като признание, а като доказателство, че трябва да се работи по този начин. Всичките съмнения някак си отпадат и ти просто вярваш в начина, по който си тръгнал. Защото до този момент няма на какво друго да се опреш освен на себе си, на собственото си чувство. Тази награда дава едно "да" на този подход към работата.
Иначе имаме покани за много фестивали, дай боже и предложения за други проекти.
Н.: Една първа награда е прекрасно нещо, но все пак това е просто една награда, тя не значи кариера, дивни върхове. В Карлови Вари участват филми от цял свят и виждаш, че успешната стъпка за тях значи нещо и нещо следва след нея. Хубаво е да се говори за фестивали и за награди, защото в нашата мила родина всичко се излива и потъва като в пясък. Наистина започваш от нула всеки проект, ако ще да си Вендерс, но имаш нещо, на което да стъпиш, опит, едно получено вече "да", което не само ти, а и никой друг не забравя - партньори, участници... Това наистина би помогнало - не само на нас, а и на другите. Че има натрупване и не се самозабравяме от една награда (да си спомним още за "Мила от Марс", "Лейди Зи" или "Откраднати очи").
М.: Важна е не оценката добър или лош е филмът, а приносът, че ние всички правим кино, на което да се облягаме. Фактът, че два български филма на фестивал "А" категория взеха две престижни награди, означава, че имаме право да се възстанови професионалното говорене за българско кино.
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!