Като писък от стъклен куршум се чуваше далечното ехо на капката вода, която като с тътен падаше в изтощителен ритъм в малка мътна локвичка. Бавно и ритмично сякаш пробиваше процеп в съзнанието и през пролуката се виждаха светове на лудост и изпепелено съзнание. От жегата зениците се бяха опулили и рисуваха пейзажи от страстни цветове и вълшебни изтезания, и човекът чуваше дълбоко в душата си вълните на море и усещаше целувките на гальовните русалки, които го обгръщаха със сетивата си и оставяха върху него следи от сол и щастие.
Изтощен до последни сили, затънал в пясъка на безкрайната бездънна пустиня, човекът беше заровил лице в земята, отчаяно търсейки капка кристално спасение. Съзнанието му се усукваше в болезнени спомени и му се струваше, че реката бе стояла там, където сега потъваха в пръст краката му. Сух беше дори въздухът и го задушаваше, като огнен камшик сякаш се увиваше около гърлото му и с пипала гореше клепачите му, които от време на време залепваха един за друг в жаден копнеж да изпият собствената си влага.
Човекът си спомняше кладенци и чешми, и реки пълни с цветущи риби; чуруликащи извори и водопади, които бе виждал като малък. На светлинни години сега му се струваха тези спомени, а изтощеното му съзнание ги тормозеше и ги извиваше в нетърпими илюзии, които сякаш никога не бяха съществували. И той започваше да се съмнява в собственото си съзнание. Но тук-таме процъфтяваха у него моменти на трезвост и проблясваше сякаш мигновено реалността, която като нежно докосване успокояваше сетивата и връщаше усещането за морски вълни, дъждове и капчици роса. И човекът знаеше, че наистина бе стъпвал с босите си крака в тези извори и беше чувал пляскането на крилата на птиците над морската ширина, че в шепи бе събирал кристалната леденостудена вода от чешмите и сетивата му бяха я изпивали на воля, докато не се беше препълвала душата му с водна магия. А сега, под краката му се усещаха само горещите пясъци на един безводен свят, които се пропиваха в ходилата му и сякаш сухотата започваше малко по малко да обгръща органите му с черните си пипала.
Безкрай сякаш беше търсил човекът откъде идваше ехото на капката вода, което плъзнеше в съзнанието му като разкъсваща надежда за едно последно усещане на студенина и свежест върху езика. И сред прах и камъни се беше лутал по спомени и шумове да търси тази мътна локвичка, в която да потопи длани и да нахрани сетивата си с живителната течност. Но уви, следа от извор нямаше, и натрапчивият звук на капчукането се забиваше все по-дълбоко и по-болезнено в изсъхналото му съзнание, сякаш разкъсваше една по една нишките на организма му, и като пясък, изтичащ в часовника, отброяваше последните му минути живот.
До него заспали лежаха изгорели храсти и корени, които някога бяха живяли луксозно под напоената пръст около реката, и се бяха радвали на песните на птиците и акробатичните трикове на рибите, които се бяха раждали и градили поколения дълбоко под повърхността на водата. Деца се бяха катерили по дългите клони на дърветата, растящи по бреговете, а други се бяха къпали под дебелите сенки на листата, разхлаждайки се от жарта на настъпващото лято. И старици бяха носили на рамо килими и оживено бяха разказвали приказки една на друга и клюки бяха споделяли, докато сапунената пяна се бе разливала по коритото на реката и се бе сливала с живота на потока, докато не изчезнеше от полезрението. Живот бе бликал от всяко отверстие и слънце бе прегръщало природата в това малко кътче земя, където сякаш изкуство бе създала водата и бе събрала организмите заедно, за да празнуват цветовете на живота си.
А сега вместо оживени разговори и детски писъци, пляскане на крила и шепот от дърветата, се чуваха само пукотите на изгорелите корени, които сякаш на стонове плачеха за своята съдба, и като човека – умопомрачени – се чудеха дали спомените им наистина бяха реалност или просто миражи, създадени от жадните им за вода сетива. И сред тишината и пукота, нищо друго не се чуваше на километри в далечината, сякаш природата бе утихнала и скърбеше за изпепелената си повърхност. И само капчукането се връщаше като тътен, като безкраен звук, който се засилваше и утихваше, бъхташе и буташе в съзнанието, настъпваше и громолеше, след което изчезваше сякаш съвсем, само за да се върнеше още по-болезнено близък и реален.
С пресъхнали за сълзи очи човекът с последни сили оглеждаше сухотата около себе си и отчаяно стискаше корена до себе си, сякаш вода би потекла изведнъж от изтощеното растение. И му се струваше, че пясъкът го обръщаше и стъпалата му бавно потъваха все по-надолу и по-надолу, където можега да достигнат някой подземен извор, който се бе скътал от жестокостта на слънцето и като последен подслон бе събирал рибите далеч под повърхността на земята. И все повече на песъчинки усещаше дъха си, който огнени кристалчета забиваше по гърлото му и с жарки нишки оковаваше вътрешностите му, докато жадното му съзнание рисуваше все по-пъстри и по-безумни картини на вълни и водопади, които с плисък се разбиваха в камъните и капка по капка се разпръскваха навсякъде около себе си и пояха природата – като гориво за живот се вливаха в земята и после се връщаха обратно в извора, за да избухнат пак в своята кристална свежест и да напълнят въздуха с мирис на истина.
Велика събота е! Най-благословеният ден" />
