Старата върба се наклони още повече към водата. Усещаше, че краят на дългия й живот скоро щеше да настъпи. Разбра го, когато дънерът й започна да гние отвътре и когато по-късно тялото й стана дом на две пъргави белки.
Сега искаше колкото се може повече да се възползва от допира с реката. Това й помагаше да изживее по-пълноценно спомените, трупани няколко десетки години. Дали беше тъжна? Не! Или поне не много! Знаеше, че от нейните корени ще се възроди нов живот – много нови фиданки щяха да избуят, стремейки се към слънцето и към водата, малко по малко щяха да изсмукват силите й. Така всъщност тя нямаше да изчезне напълно. Щеше да умре и да се прероди и това щеше да се повтаря безброй пъти – така, както е било винаги и както винаги ще бъде.
Вятърът погали продълговатите й сребристозелени листа и този съвсем лек допир я разтърси (понякога лекият допир е доста по-вълнуващ от силния натиск, беше го разбрала през годините). Рибите уж без да искат се оплитаха в корените й, но върбата беше сигурна, че го правеха нарочно - искаха да я погалят, защото изпитваха удоволствие от допира с нея (чувствата им между другото бяха взаимни). Слънчеви кръстчета се появяваха и изчезваха по леките вълнички, играеха и блещукаха все едно под тинестото дъното на реката бяха скрити диаманти.
И тази сутрин рибарят беше дошъл рано с малката си дървена лодка и стоеше тихо и неподвижно под клоните й. Въдицата му стърчеше както винаги, облегната на ръба на лодката, а той отпиваше от топлата си бира разсеяно и малко тъжно. Протегна ръката си към върбата и откъсна тънко клонче от тялото й. Той често правеше така, а после с часове премяташе листенцата в грубите си напукани ръце. Върбата се чудеше за какво ли мисли, откъде ли идва и къде отива след като тръгнеше с улова си по обяд. Какъв ли е животът му, когато не е на реката?!
Старата върба погледна нагоре. Небето беше притъмняло, канеше се да вали. Насочи погледа си към дупките на бреговите лястовици по отсрещния отсечен ерозирал бряг. Те бяха черни и тайнствени. Стопаните им неуморно влизаха в издълбаните от самите тях тунели или излизаха от тях, носеха в човките си сламки, мъх или пък насекоми, за да хранят с тях малките си, които мътеха един път годишно. Не спираха да летят и техният ентусиазъм беше заразителен. Спомни си следобедните часове на блаженство, когато влюбени седяха под арката й от клони с потопени в реката крака, техния шепот, звукът от целувките им, как оставаха дълго след като слънцето се скриеше, колко приятно й беше присъствието им и как й се искаше да останат по-дълго в нейните владения. Понякога тя се накланяше незабележимо надолу към влюбените, опитваше се да чуе какво си говорят. Или пък възбудена полягаше настрани и погалваше със своите листа листата на съседната върба, с която години наред живяха заедно, преплели клоните и корените си.
Чу се буботене, а после силен трясък от гръмотевица някъде наблизо. Жабите като по команда едновременно скочиха в плитката вода, образувана от разлива на реката. Тревожните им крясъци се усилваха.
Старата върба си припомни децата, които идваха да играят до реката, гонеха жабите и ги хващаха. Те се забавляваха да хвърлят камъчета в реката, а после самите скачаха в хладната вода, мургавите им голи тела блестяха сред пръските и беше така прекрасно да ги наблюдаваш. Слънчевите кръстчета, които иначе спокойно блестяха върху водата, започваха да се движат от вълничките, които децата образуваха.
Сепна се. Един шарен пчелояд кацна на клоните й да си почине, след като беше пил вода от реката. Започна да подсвирква, а после устремено се стрелна към водните кончета, които танцуваха над реката. Отново хиляди усещания нахлуха в съзнанието на старата върба. Сети се за веселата компания, която се беше заселила за два дена на нейния бряг. Хората бяха дошли с гумени лодки отгоре по реката като завоеватели, като варвари, с гръм и трясък, плашейки и рибите, и птиците. Дори реката тогава беше намалила скоростта си и ги разглеждаше учудена. Вечерта огънят им осветяваше призрачно всичко наоколо, китарите им пееха във възхвала на реката, на приключението, на живота. Виковете на хората нощем тогава я дразнеше, но сега й стана хубаво да си ги припомни.
Заваля на едри капки. Дъждът се усилваше и се превърна в истински порой. Небето и земята се свързаха чрез водата. Всичко потече. Спомените на върбата също потекоха надолу по реката, към далечното море. Във всяка капка се беше пропил споменът за малката лодка, за тъжния рибар, смехът на децата, подсвиркването на пчелояда, носталгията в песента на китарата, шепотът на влюбените. Капките се занадпреварваха. И всеки, който имаше сетива, дори и този, който беше седнал с крака, потопени във водата на пясъчния бряг на далечното море, можеше да почувства спомените на върбата, на реката, на рибата, на водното конче, донесени от капките.
Мислите на старата върба започнаха да се объркват. Беше вече уморена от натиска на младите фиданки, които напираха да се измъкнат и да изживеят спомените й наново. Щяха да имат същия живот като нейния, със същите спомени и същите чувства. Всичко щеше да се повтори, но нямаше да омръзне. И всеки път щеше да вълнува. И водата щеше да съхранява спомените и да ги носи в себе си, защото животът е водата, и водата е животът...
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!