Спомен за водата

М�ч �чен ден. Бях изпаднала в едно от онези настроения, които вярвам са повече или по-малко част от живота на много хора. Моменти, когато всяко действие изглежда напразно, когато всяко усилие е безполезно, когато всичко губи смисъла си. Познато, нали? И това в разгара на  изпитната сесия, какъв късмет?! Точно днес се сетих отново за конкурса за есе, свързано с водата. Спомних си как бях прочела условията и примамливите награди и си бях казала, че може да се пробвам.9-дневен круиз по Дунав, все пак! После се припомних и друго. Преди 4-5 години, когато пишех го правех, защото ми беше тъжно, защото ми беше по-лесно да напиша кратко разказче, отколкото да изразя словесно какво мисля. Погледнах гъстите облаци навън и пак се замислих за водата...

Помниш ли, когато бяхме деца?... От време на време успявахме да се измъкнем от зоркия надзор на бабите на село, качвахме се на колелата и потегляхме към язовира. Не беше много път, а и с детския ентусиазъм в сърцата ни, не усещахменито умората, нито 32-градусовата горещина, карайки по прашните селски друми. Ето, още един завой и пред нас се откриваше водната шир, която тогава ни се струваше необятна. Идеално гладка повърхност, чиито краища бегло се очертаваха в далечината. Тук там се виждаше леко потрепване и едва забележими вълнички, създадени от докосването на водно конче, размахващо пъстроцветните си криле прекалено близо до водата. Сякаш се опитваше да се види по-отблизо в синьозеленото огледало. Захвърляхме велосипедите край пътя и прекарвахме целия ден край водата. Загребвахме с шепи от омайната прохлада и се пръскахме един друг. Водните капчици с ярки отблясъци се изстрелваха във всички посоки подобно на хиляди падащи звезди.

Само за петнайсетина минути се намокряхме от глава до пети. После си намирахме някой по-голям и заоблен камък, потапяхме си краката и в очакване слънцето да ни изсуши дрехите, се взирахме във водата, броейки рибките. Когато и това ни омръзнеше, нагазвахме до колене в прохладната водна шир  и се опитвахме да хванем поне една от тези рибки. Неуспешно, естествено. Ако все пак някоя беше достатъчно разсеяна или безстрашна, за да не избяга веднага, попадаше в детските ни ръчички. Вдигахме я нагоре, само за да видим как след един миг с едно размахване на опашка, тя цамбурваше обратно в просторния си дом и бързо се отдалечаваше. Така неусетно времето минаваше. Започваше леко да притъмнява. Сепвахме се. Възсядахме бързо колелата и се прибирахме по тъмно вкъщи, за да си получим заслужената доза „конско", след като толкова време сме били в неизвестност. Но за нас нямаше значение, нали бяхме прекарали поредния незабравим ден край водата, край онази чиста синьозеленикава безкрайност.

Спомни ли си тази история? Или може би си спомни няколко подобни? Хубаво беше тогава, а сега? Скоро ходих до същия този язовир. Сега ми се стори нереално малък. Не бих го сравнила с локва по размери, но беше също толкова мръсен. В буйната растителност, която растеше близо до водата се бяха вплели безброй разноцветни найлонови торбички. Някои от тях бяха доста лъскави и отразяваха лъчите на следобедното слънце, но все пак никак не напомняха на пръските вода, които летяха по онова време по брега. Нямаше деца, които да огласят местността с веселата си врява, както ние някога. С доста труд успях да си проправя път до водата. Не беше останала и следа от прозрачната синьозеленикава шир. Там, където не се виждаха мазните петна от поредната захвърлена туба със стара нафта или бензин, водата беше толкова мътна и непроницаема, че не успях да видя нито една от онези рибки, които до неотдавна се опитвахме да хванем. Зърнах само няколко попови лъжички, вероятно едни от малкото обитатели на това пусто място. Стана ми тъжно. Усетих онзи спомен от детсвото не толкова приказен, колкото мислех до скоро и си тръгнах.

Погледах навън. Мокро е, но от облаците не е останала и следа. А всичко е толкова ярко и сякаш и дърветата и тревата сияят от чистота. Бях забравила за досадното настроение. Водата сякаш е отмила и него. Вгледах се в парка отвън. Въпреки ярките зелени цветове по тревата се въргалят пак онези досадни торбички като край язовира. Дали да не отида да ги събера?След малко може да духне вятър и да ги отведе на брега на „моя" язовир или до някоя рекичка, или до поточе, или до морето и да развали нечий друг приятен спомен, може би твоя. Отивам.