Лебедите от Велино

Г инка се сепва и веднага изпраща току-що пристигналия си мъж, Наско, който е официалният председател на дружеството сега, нищо, че тя го командва, да донесе знамето.

Наско напърчва мустак и хуква към къщи, а Гинка обяснява, че то, знамето де, е леко пострадало при една от последните публични изяви на дружеството - един майстор кебапчия си бърсал ръцете о него, без да знае, че е светиня. Но и така си го тачат, с лекетата, знамето, де.

На него е извезан слабоват мъж на колене и дебела жена, стъпила отгоре му.

Същата е сценката и върху печата на дружеството - така всъщност е изобразен символичният поздрав на заврените зетьове, който гласи: "Ще бъдеш ти отдолу и цял живот ще ходиш с дупе голо!"

Съвсем между другото Гинка юрва новодошлия Мишо да домъкне печата, който прилича повече на чук и съперничи на този инструмент с теглото си.

Сладкодумието на Генка е прекъснато от пристигането на кмета, на когото чорапогащникът явно е под панталона, но пък мустаците му са конкуренция на тези на директора на военно-историческия музей полк. Петко Йотов.

Започва броенето на лебедите, да не изпуснем някого: Велински Утехин Стоян, Михайловски Антонин Михаил, Икономовски Геновевин Димитър, Градевски Николинкин Златко, Добротички Ивалинин Петър, другите - кмета и шефа ? вече са ви представени подобаващо.

Тези имена заврените зетьове приемат тържествено и публично при приемането си в дружеството, преди да се закълнат.

Фамилиите бележат техния произход, презимената са им дадени от съпругите. Клетвата е с формулата на клетвата, полагана от комсомолците-герои от романа "Млада гвардия" (кой ли си ги спомня вече!): "Като встъпвам в редиците на дружеството на заврения зет, тържествено се заклевам да работя като вол и да мълча като риба!"

Работенето на село се разбира някак от само себе си - трябва само да видите ръцете на тези мъже, нищо, че някои от тях са млади.

Виж, с мълчанието повечето трудно се справят - току отпускат гръмовните си гласища най-малкото за да кажат "наздраве".

И съм сигурна, че ако тези хора имаха достатъчно пари и възможности, състезанието по плуване с надуваеми кукли нямаше да се случи някъде в северните европейски страни, а в гьола на Велино.

Но и те добре са го измислили - с повече въображение и чувство за хумор и самоирония и почти без финикийски знаци да се забавляват от сърце.

Всъщност зетьовете вече имат проблем - целта им да заклеват всяка година поне по един нов заврян зет е неизпълнима от доста време. Село Велино, подобно на всички български села, дори и в плодородните райони, остарява и опустява.

Младите бягат и дори да се женят, не остават на село. Гинка отбелязва, че има няколко нови зетя, ама неофициални, не са узаконени. Така че не могат да ги задължат по устав да "обичат тъста и тъщата си, да им викат майка и татко и да си кръщават децата само с техните имена", както и да си събуват обувките с носовете, насочени навън.

Присъединилият се към компанията в кметството "лебед" Петър се вмъква с реплика: "Абе не сме съвсем без права. И ние можем да гоним жените си. Излизаме на двора и викаме "Марш вкъщи!"

Петър е пенсиониран военен и потвърждава основателно предположение, че първото обличане на бялата рокличка е било шок за него.

"Ама вече сме професионалисти!" Впрочем Венци също е пенсиониран военен, Наско - бивш полицай, все хора на реда и закона. Само Златко и Митко работят в кооперацията в село, а Мишо е "по програмата" (така тук говорят за програмите за временна заетост, измислени от предишното правителство).

Иначе освен че спят между фикуса и прозореца, за да не изстине фикусът, завряните зетьове от Велино твърдят, че въртят цялата къщна шетня. Показват ми фотокопие от вестникарска страница, на която има интервю с бат`Златко.

През смях обясняват колко била сащисана колежката от в. "Заря", когато чула как той и пере, и готви, и глади, и мие, и всичко и как това потвърдила внучката му.

Мърлявото време зад прозорците на кметството като че ли малко се позасмива. На "лебедите" обаче не им пречи нищо - Стоян обяснява, че късметът им е все такъв - да вали като танцуват.

Е, сигурно врътвате по едно преди това - за загрявка отвътре и за блясък в очите, допускам аз. А кметът почти се докача: "Да бе, по едно, да не сме еднооки!"

Гинка почти изтиква мъжете към съблекалнята на читалището, като в същото време довършва започнатия разговор: "Веднъж една от балерините така се беше подредила, че едвам я избутахме на сцената. Беше в много зло състояние, ама като започна веднъж музиката, се включи и никой нищо не разбра..."

То и с музиката имало недоразумения и гафове. Веднъж им пуснали нещо много далеч от Чайковски, почти като на чалга трябвало да танцуват, но се справили блестящо.

Когато веднъж ги видял един пенсиониран балетен педагог, попитал защо не включат в танца си и арабески. Като че ли някой от зетьовете бил чувал тази дума!

Когато обаче специалистът им показал какво е арабеск, всички възкликнали: "Ама то везна бе!" И я правят като елемент от танца.

Време е да започне самият танц. Не мога да сдържа смеха си, когато по стъпалата пред читалището се сурват един по един мъже в трогателни бели роклички. От тюл.

Под тях са намъкнали бели потници и тензухени полички - както Гинка обясни, първите им сценични костюми, измайсторени от жените им, които после били заменени от ушити от шивачка прозрачни роклички.

Тензухените драперии обаче не били бракувани, а останали за отдолу, та да не им се виждат срамотиите.

Нови са и аксесоарите за глава и за китките на ръцете.

Пред публика предимно от деца и баби, под звуците на дрезгав запис на поизтъркана касета седем мъже се понасят с плавни движения под лъчите на залязващото слънце.

О, къде са весталките, къде са жриците от древните храмове, самодивите и нимфите, русалките, нереидите и които още се сетите - да видят сериозните им лица и тромавата грация, с която синхронно пристъпват със стройните си космати нозе, издигат към небето ръце с изпочупени нокти!

Къде са сатирите и менадите да прегърнат тези нови членове на свитата на жизнерадостния бог Дионис?

Къде са скучаещите интелигенти, страдащи от недостиг на културен живот, къде са всички онези, дето смятат, че само някой друг би могъл да ги забавлява срещу заплащане?

Къде са днешните тийнейджъри, които признават за купон само яростните децибели, отекващи в корема, и размяната на кухи нищо не означаващи лафове?

Къде са и детските учителки с акордеоните, та да получат удовлетворение като видят как някогашните им невръстни питомци не са забравили танците за осмомартенското или новогодишно тържество!

Дълбок финален акорд и поклон - хванати за ръце като на сцена, бурни ръкопляскания.

Лебедите срамежливо, но и кокетно изприпкват към съблекалнята, но не мога да кажа, че не са глътнали от отровата на славата - разглеждам албумите с любителски снимки, запечатали всички, пожелали да се снимат с тях за спомен.

Ритуалът има задължително продължение - оказва се, че никой от екипа на ЕВА няма да си тръгне, без да е близнал от горивото на пионерския ентусиазъм - безбройните по вид на изходната суровина, цвят и градус домашни ракии.

Трапезата е подредена в един от салоните на читалището - мъжете-лебеди с гордост съобщават, че са го възстановили частично със собствен труд, но не биха отказали и малко помощ.

То, читалището на Велино, именовано "Трудолюбие", е построено в мегаломанските традиции на ранния социализъм. Макар и позанемарена, сградата продължава да е място за общуване - не е заместена изцяло от кръчмата, както в хиляди други села и малки градове.

В прясно измазания малък приземен салон, където ни канят, има и стенвестник с цветни снимки, отразяващ културните постижения на велинци - певческата група на местните бойни баби, печелила медали на съборите в Копривщица, участието им в празниците на плодородието, където влачат обуто в шарени чорапки теле, лебедовите висоти на завряните зетьове.

На масите са разположени омесени от зетьовете (да бе, да!) погачи, баници, кексове, кълки от домашни пернати, салати от домашните градини.

Край тях се наместват и съпругите, нетърпящи възражения, и някои от децата, тук-таме и внуци.

"Наздраве, дружина!", отпуска гърлото си Атанас, веднага срязан от Гинка: "Млъкни бе, няма само тебе да слушаме!"

Гръмва смях и тръгва раздумка - за славното минало на селото със седем изворни чешми, в което макар да има турска и татарска махала, няма нито един представител на малцинствата.

За старото му име Имрихор, защото е било емирски чифлик за расови ездитни коне.

Жуженето е прекъснато от гъдулка, жените запяват, а Наско бойко вдига следващата наздравица под заканителния поглед на Гинка - продължава поредната репетиция за истинския празник на завряните зетьове приз април догодина.

"То всъщност най-интензивно си репетираме цяла зима, на село тогава е най-скучно и няма какво да се прави..." - казва кметът Венци. "Готвим си експериментално разни манджички, пробваме ги, ще взема да издам и готварска книга на завряния зет."

Сещам се, че в интервюто си бат`Златко беше споменал една от тези уникални зетьовски рецепти - яйце върху найлон.

Не искам да питам дали е вярно, защото пак ще ми разкажат цяла смешна история. Нека я оставя за другия път, за следващата спявка или за същинския празник...

Фотографии: Петър Петров, Импакт Пресгруп