Спасете ме!

„Имало едно време в далечна чудна земя...Боже, какви глупости говоря!Вече не знам какво да си мисля. Колко абсурдно звучат моите умотворения.” Да, говорех на себе си. Странно, но за пръв път отчаянието ме беше обзело напълно. Времето в този ден изглеждаше ужасно – небето сякаш изливаше гнева си върху всички и ги предупреждаваше. Питах се дали се чувстваха заплашени или поне малко виновни за случващото се по цялата планета. Подритнах някаква торба пълна с картофени обелки, чието място, сигурен съм, не беше там. Вдигнах ги и ги изхвърлих в близкото кошче. Реших да тръгна към рекичката. Не й знаех името, но от малък ходя там, когато съм разстроен. Викахме й просто „Рекичката”. Изведнъж заваля пороен дъжд. Аз почти бях стигнал и нямаше смисъл да се връщам назад. Трябваше ми малко спокойствие. Тук ще го намеря. Родителите ми сигурно пак се карат, а сестра ми плаче със запушени уши в другата стая. Това е всекидневието, от което се мъча да избягам, когато е възможно. Ето я и нея – Рекичката. Каква красота! Очите ми се изпълниха със сълзи. Как искам винаги да намирам тази рекичка тук – все толкова усмихната, чиста и прекрасна. Колко спомени ми носи тя. Приближих се, за да усетя топлотата й. Сякаш ме викаше. Май си въобразявам. Ослушах се – нищо. Значи наистина ми се е сторило. С възмущение събрах изхвърлените по брега боклуци. Питах се колко ли още е погълнала моята рекичка. Страх ме е да си помисля. Седнах до едно дръвче и стоях така с часове. Времето мина неусетно – реката ме беше омаяла с красотата си за пореден път. Трябваше да тръгвам, защото вече се смрачи. Пък и родителите ми сигурно се притесняват. Изведнъж отново ми се стори, че реката ме вика. Май не полудявам. Този път наистина чух думите : „Не си тръгвай още!”. Онемях. Толкова години идвам и чак сега разбирам, че Рекичката говори. Чудех се какво да й кажа. Реших да й се представя: „Аз съм Тони!” – казах. Тя смеейки се отвърна: „Знам, знам. Идваш тук от много дълго време. Радвам се, че има кой да ми прави компания и да се грижи за мен. Да, видях, че почистваш тук, макар и да не си длъжен. Ако нямаш нищо против, ще ми бъдеш ли приятел?”. Слушах в захлас как реката говори. Изгоних всяко съмнение, че може би съм луд и уверено отговорих : „Да, разбира се!”. Заговорихме се. Минаха часове, а аз бях забравил, че родителите ми ме чакат и вече сигурно са доста ядосани. Определено щяха да ме накажат, но не ме интересуваше толкова. Важното за мен в този момент беше, че си имам нов приятел и си говорим така сладко. Изведнъж реката замлъкна. Провикнах се няколко пъти : „Рекичке...Рекичке...!”. Не последва отговор. „Може да е заспала.” – помислих си аз. Пожелах й лека нощ и тръгнах да се прибирам. Внезапно чух ръмженето на стар камион. Познавах до болка това ръмжене. Дядо ми ремонтираше такива, а аз често стоях при него, за да ми разказва за своите родители. Звукът не идваше от много далеч. Имах чувството, че нещо не е наред. Затичах се по посока на ръмженето. Но докато бягах, то започна да се отдалечава и накрая напълно утихна. „Какво ли беше това? Какво правеше тук късно вечер?” – мислих си аз и се сепнах, когато чух познат глас. Това беше Рекичка. Не можах да скрия усмивката си. Но нещо не беше съвсем наред. Водата променяше цвета си и вече не отразяваше лунната светлина. Рекичка не изглеждаше добре. Попитах я какво се е случило. Тя отговори : „ Един човек дойде с камиона си и изсипа тонове боклук в мен. Казах му да спре, а той не чуваше. След това избяга бързо.” Ето защо чух ръмжене на старо возило. Осъзнах, че с моята Рекичка е свършено. Тя умираше. Боже, никога не ме е боляло толкова. Горещи сълзи се стичаха по бузите ми. Рекичка каза : „ Извинявай, Тони! Явно така е било писано. Аз никога няма да те забравя! Ще останеш ли с мен още малко?”. Не можех да гледам от сълзи. Казах й: „Да, разбира се! Ти си ми истински приятел!”. Останах чак до сутринта. Чувствах се виновен, че не открих навреме камиона, че не се опитах да го спра. Рекичка вече я нямаше. На нейно място стояха тонове боклук и някаква разноцветна лепкава течност. Какъв край за Рекичка. „Защо точно тя – новият ми приятел?”. С този въпрос в ума се прибрах вкъщи. Наказаха ме, както се очакваше.

Минаха години. Аз все си мислих за Рекичка. Случилото се остави дълбока следа в мен и реших да направя нещо в името на нашето приятелство. Сформирах организация и намерих екип от много добри хора. Нарекох я „Капка по капка” и основната й цел е опазване на водното богатство. Осъзнах, че то е безценно и може да бъде най-добрия ти приятел. Защо го замърсяваме и разрушаваме? С организацията всичко потръгна. Много хора бяха наказани за действията си. „Има справедливост” – помислих си. Светът може и да е по-добър, ако се стремим да опазим това богатство. То е за нас. Сега още се занимавам с това и се чувствам най-щастливия човек на земята. Всичко е заради теб, Рекичке! Благодаря ти!