Най-прочутите "литературни" кафенета и барове

К азват, че животът на писателя е самотен. Може би това обяснява защо толкова много от тях - и известни, и не толкова известни - прекарват голяма част от времето си облегнати на излъскани махагонови барплотове в задимени пъбове или настанили се удобно в плетения стол на някое парижко (или каквото и да е там) кафене. Защото не всеки може да има собствен бар.

Като японеца Харуки Мураками, който в продължение на осем години държи в Кокубунджи, Токио, джаз-бар на име Peter Cat. Затова почитателите на творчеството му не бива да се учудват, че музикалната тематика е толкова силно застъпена в романите му. Все пак първите му три книги са написани именно в "барманския" му период.

И не всеки може да разчита на разбирането, което срещал Реймънд Чандлър от страна на своите издатели и продуценти. Случаят със "Синята далия" е една от легендите на тема "саможертва по холивудски".

Снимките на продукцията започват, а Чандлър не е дописал сценария. Писателят изпада в творческа криза и уведомява продуцента си, че макар да се е преборил с алкохолизма и от доста време не е близвал капка, трябва да се напие. Само така можел да довърши сценария.

"Парамаунт" организират нещата по следния начин. Изпращат в дома на Чандлър 6 секретарки, на които той да диктува по всяко време на денонощието. Отвън чакат няколко лимузини, чиито шофьори бързат да отнесат в студиото всяка завършена страница. Лекари се редуват да бият на Чандлър инжекции с витамини и да му вливат глюкоза, защото той пък си имал принцип - никога да не се храни, докато пие.

На финала Чандлър не само написал сценария, но на всичко отгоре взел за него и "Оскар".

И Мураками, и Чандлър обаче са изключения от правилото. "Нормалните" писатели ходят по пъбове, барове, кафенета. Затова ви предлагаме кратка обиколка из най-популярните сред тях.

Ще започнем с

най-старото кафене, оцеляло в Париж -

Le Procope (procope.com), на "Рю Ансиен Комеди" № 13, основано в далечната 1686 г. от сицилианеца Франческо Прокопио дей Колтели. Той изважда късмет, когато три години по-късно точно срещу неговия салон се нанася трупата на "Комеди Франсез" и Le Procope бързо става популярно като "театралното кафе". Именно в Le Procope през 1752 г. бяга Жан-Жак Русо, без да дочака края на своята пиеса "Нарцис", защото постановката му се сторила прекалено скучна.

През ХVІІІ в. кафенето на Прокопио се превръща в любимо място на интелектуалците и на т.нар. енциклопедисти (група влиятелни писатели и учени начело с Дидро), на революционери и доносници на полицията (впоследствие, ще се окаже, че голяма част от разговорите и клюките са надлежно отразени в полицейските архиви).

Не всеки от посетителите му пиел по 40 чаши кафе на ден като Волтер, който го смесвал с шоколад, но всички те се срещали в Le Procope.

По време на Френската революция тук идват Робеспиер, Дантон и Марат, а американците трябва да поставят паметна плоча пред входа, защото тук се събират Бенджамин Франклин, Джон Пол Джоунс и Томас Джеферсън. Нещо повече, казват, че именно на една маса в това кафене са нанесени последните поправки върху американската конституция.

След Реставрацията, през 20-те години на ХІХ в. всеки ден от 11 до 12 тук обядва (малко раничко наистина) Александър фон Хумболд. От средата на века нататък Le Procope възвръща литературния си ореол благодарение на Алфред дьо Мюсе, Жорж Санд, Анатол Франс...

През 1989 г. е реконструирано изцяло и в него се възцаряват стилът и духът на ХVІІІ в.

Друго прочуто парижко кафене е

Café de Flor, разположено на булевард "Сен Жермен" № 172,

отворило врати някъде около 1887 г. Става популярно сред парижките интелектуалци и бохеми, когато Гийом Аполинер превръща първия етаж на сградата във вестникарска редакция и при него започват да идват Андре Бретон и Луи Арагон, впоследствие - основоположници на френския дадаизъм.

През 30-те години на миналия век една от най-прочутите фигури тук е сервитьорът-философ Паскал, известен повече като Декарт, който обичал да философства на глас, докато поднасял кафето на прочути политемигранти като Лев Троцки и Чжоу Енлай или художници като Ив Танги.

По време на нацистката окупация в Café de Flor се събират Симьон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр, за да обсъдят на чашка проблемите на екзистенциалната философия.

След края на Втората световна война Сартр пише: "През онези четири години пътят към Café de Flor бе за мен Пътят към Свободата."

И тъй като стана въпрос за спомени, в своите мемоари прочутата френска актриса Симон Синьоре (носителка на "Оскар" и съпруга на Ив Монтан) разказва: "Родена съм през една мартенска нощ на 1921 г. на скамейка в Café de Flor."

След войната и бума на екзистенциализма, превърнал се едва ли не в модно течение, кафенето в квартал Сен Жермен дьо Пре става средище на почитатели на тази философия, на множество леви радикали и комунисти.

Някъде през 60-те години Café de Flor е буквално окупирано от нова клиентела - актьори, модели, дизайнери. И днес потъналото в цветя кафене е любимо тяхно средище, а това на свой ред привлича много туристи.

Защото ако имат късмет, някоя сутрин могат да видят Робърт де Ниро, Джони Деп също се отбива редовно, а сред гостите са още Ал Пачино, Изабела Роселини, Джак Никълсън... В едно интервю Франсис Форд Копола заявява, че иска да живее в Сен Жермен дьо Пре само за да закусва всяка сутрин в Café de Flor.

На броени метри оттук се намира

Les Deux Magots

(някои го превеждат като "двете маймуни", "двата урода", "двамата китайци" и прочие, но при всички случаи името идва от двете фигури на китайски мъдреци, кацнали на стената срещу входа; мнозина смятат, че те са порцеланови, но всъщност са изработени от дърво).

То е основано през 1875 г. и оттогава насетне е било убежище на мнозина писатели, художници и философи, сред които Рембо, Верлен, Хемингуей, Маларме, Сартр и Пикасо, за когото дори се говори, че тъкмо тук е създал кубизма.

Не знаем дали последното е вярно, но факт е, че именно на терасата на кафене Les Deux Magots Пикасо среща талантливата фотографка (и не чак толкова талантлива художничка) Дора Маар. Привлечен от красотата є, той моли приятеля си Пол Елюар да ги запознае и когато тя му отговаря на испански, Пикасо вече е напълно запленен от нея.

Като стана въпрос за Хемингуей, всеизвестно е, че е предпочитал баровете пред кафенетата, така че във времето, което прекарвал в Париж, по-често можел да бъде видян в

Harry's New York Bar на "Rue Daunou", близо до Операта.

Името може да е американско, но барът си е съвсем френски и при това истинска парижка забележителност. Това между другото е един от най-прочутите барове в цял свят, тъй като именно тук според легендата е забъркан първият коктейл "Блъди Мери".

Други коктейли, измислени тук, са "Сайдкар" и "Уайт Лейди", а освен Хемингуей в началото на 20-те години на миналия век в Harry's New York Bar редовно се е отбивал и Синклер Луис.

Легендарният бар на хотел "Риц" в Париж

бил друго любимо на писателите място. Тук се отбивали редовнo и Ф. Скот Фицджералд, и Марсел Пруст, и - разбира се! - Хемингуей, чието име носи заведението в момента.

Най-популярната напитка в него е мартини "Пикасо", което се приготвя от джин, поднесен при температура от точно 18,4 С (нито повече, нито по-малко), и кубче замръзнал вермут Noilly Pratt. От това удоволствие джобът ви ще олекне $ 23.

От 1940 г. нататък Хемингуей се пренася на слънчевия остров Куба, където прекарва часове (ако не и дни) наред в

El Foridita, Хавана, люлката на дайкирито.

Истината изисква да отбележим, че прочутият коктейл не е забъркан за първи път в този бар, а във Venus в Сантяго де Куба, но именно El Foridita (floridita-cuba.com) е мястото, на което дайкирито дължи световната си слава.

Хемингуей е най-редовният посетител на бара в продължение на цели 20 години и специално в негова чест барманите дори измислят коктейл, наречен "Папа Доблѓ", комбинация от бял хавански ром, сок от лимон и грейпфрут, италиански ликьор мараскино и кубчета лед.

Днес в памет на автора на "Старецът и морето" и "За кого бие камбаната" столът му стои празен, а на барплота се обляга голяма негова статуя в цял ръст.

Нищо не напомня обаче за друг прочут писател (и драматург), идвал тук - Тенеси Уилямс. Явно не е бил толкова редовен и добър клиент колкото Папа. И макар цената на дайкирито в El Foridita да е два пъти по-висока отколкото в околните барове, потокът от фенове на Хемингуей не секва.

Когато бил в Ню Йорк, Хемингуей се отбивал в прочутото писателско свърталище -

Costello's Bar на Ностранд Авеню в Бруклин.

Веднъж, след като пил тук часове наред с приятели, Хемингуей видял на излизане Джон О'Хара, автора на "Локууд". О'Хара държал в ръка традиционен ирландски бастун от трънка, наричан "шилейла" (shillelagh), което пък предизвикало подигравките на Хемингуей. О'Хара му отвърнал, че това е най-добрият подобен бастун в Ню Йорк.

Реакцията на Хемингуей? Обзаложил се на 50 долара, че може да го счупи с голи ръце. И тъй като бил на градус, грабнал бастуна и с един удар го счупил... в главата си. В памет на тази случка години наред парчетата на счупения бастун висят окачени над бара.

Ако някой можел да съперничи на Хемингуей, това определено бил Ф. Скот Фицджералд. Любимото му питие бил джинът, тъй като авторът на "Великият Гетсби" и "Нежна е нощта" си въобразявал, че така никой нямало да усети по дъха му, че е пил.

На всичко отгоре се напивал от съвсем малко, но не му пукало - все пак неслучайно бил един от символите на най-бурното десетилетие на миналия век - 20-те години, наричани и "ерата на джаза".

След като се събират със Зелда, двамата се превръщат в най-щурата пиянска двойка на епохата. Историите за това как скочили във фонтана на хотел "Плаза", как събрали часовниците на гостите на едно парти и ги сварили в тенджера с доматена супа и как отишли на парти, облечени в пижами (все пак на поканите пишело "Come as you are"), са легендарни.

И тъй като и без друго се намираме отвъд Атлантика, нека се отбием на още две-три места. Едното е

легендарният хотел Algonquin в Манхатън,

(algonquinhotel.com) привличал като магнит нюйоркския артистичен и литературен елит. През 20-те и 30-те години тук се събират Дъглас Феърбанкс, Джон Баримор (прочут театрален актьор и дядо на Дрю Баримор), Симон дьо Бовоар, Гъртруд Стайн, Дороти Паркър, геният на комедията Харпо Маркс и др.

Хотел Algonquin е прочут с още две неща. Тук е основано прочутото списание "The New Yorker", което е повод и до днес гостите на хотела да получават безплатен екземпляр от последния брой.

Освен това Blue Bar във въпросния хотел е кажи-речи единственото място в Ню Йорк, където можете да се пренесете назад във времето и да се почувствате като някоя знаменитост от ерата на джаза. И да си поръчате например "диамантено мартини". Вярно е, че ще ви струва $ 10 000, но пък на дъното на чашата ще намерите голям диамант.

В Манхатън почти не са останали сгради с дървена конструкция, но тази, в която се помещава

White Horse Tavern,

е една от тях. Барът е посрещнал първите си посетители още през 1880 г. (което го прави един от най-старите в Ню Йорк), а сред именитите му гости се открояват няколко поколения писатели: Дилън Томас, Анаис Нин, Норман Мейлър, Алън Гинзбърг, Джак Керуак...

Най-често White Horse Tavern се свързва с името на уелския поет Дилън Томас, който по време на своя визита в Ню Йорк се е напил до смърт именно в White Horse Tavern, откъдето го откарват в болницата "Сейнт Винсънт", но тогава вече, уви, било късно.

Другото култово място в Щатите е

Heinold's First and Last Chance Bar

(heinoldsfirstandlastchance.com), разположен на другия край на Америка - в Оукланд, Калифорния, на самия бряг на Тихия океан. Невзрачната дъсчена барака е запазила оригиналния си вид - и отвън, и отвътре изглежда точно такава, каквато е била в далечната 1883 г., когато Джони Хейнолд отваря в нея своя бар.

Сред редовните му посетители е Джек Лондон, което обяснява защо мястото се е превърнало в своеобразна Мека за почитателите на великия писател.

И защо площадът, на който се намира барът, се казва "Джек Лондон". Heinold's First and Last Chance Bar се споменава точно 17 пъти в новелата на Джек Лондон "Джони Ечемиченото зърно" и това не е случайно. Писателят и Джони Хейнолд стават толкова добри приятели, че барманът финансира Джек Лондон по време на първата година от следването му в Калифорнийския университет.

Лондон така и не успява да завърши и се връща в бара, където, седнал на любимата си маса, пише "Дивото зове" и "Морският вълк". Макар в 99,9% от случаите Heinold's да е свързван единствено с името на Джек Лондон, барът помни и други писатели - Ърскин Колдуел, Ърл Гарднър и Робърт Луис Стивънсън, който прекарвал в Heinold's времето, докато чака пристигането на кораба, с който да предприеме последното си пътуване до Самоа.

Малцина знаят, че авторът на "Островът на съкровищата" и "Черната стрела" напуска Европа, купува обширно имение на Самоа и прекарва там последните години от живота си. А сега да се върнем отново в Европа. В Париж вече бяхме, затова сега е ред на добрата стара Англия.

И по-точно на митичната лондонска улица Флийт Стрийт, люлката на британската журналистика. Тук между две солидни сгради от Викторианската епоха е притиснат любимият пъб на Чарлз Дикенз, който носи типичното в стила на английските кръчми име

Ye Olde Cock Tavern.

Честно казано, бащата на "Оливър Туист" не е ходил точно в този пъб. И все пак... До 1887 г. старият Ye Olde Cock Tavern се е намирал на отсрещната страна на улицата, но трябвало да отстъпи място на внушителна постройка, в която да се настани клон на Английската национална банка.

Собствениците на кръчмата построили нова сграда, демонтирали абсолютно целия интериор, включително камината и декоративното петле над входа, и ги пренесли на новото място.

Обръщаме специално внимание на камината и петлето, тъй като - съвсем нетипично за една кръчма, па била тя и английска - те са дело на прочутия дърворезбар Гринлинг Гибънс, работил върху украсата на катедралата "Сейнт Пол", замъка Уиндзор, дворците Кенсингтън и Хемптън Корт...

За разлика от Дикенс обаче поетът Алфред Тенисън посещавал Ye Olde Cock Tavern именно на новото място. Най-култовото място в цяла Англия обаче е Заешкият салон (Rabbit Room) в

оксфордския пъб The Eagle and Child.

Основаната през 1650 г. невзрачна иначе странноприемница с пъб на улица "Сейнт Джилс" е прочута с това, че от 1939 до 1962 г. всеки вторник във въпросния салон се събират членовете на неформалния литературен кръг Инклингс. А сред тях личат имена като Дж. Р. Р. Толкин и К. С. Люис.

Така че съвсем естествено за заклетите почитатели на "Властелинът на пръстените" и "Хрониките на Нарния" от цял свят The Eagle and Child се е превърнала в място за поклонение. Въпреки че през 1962 г. членовете на Инклингс се прехвърлят в отсрещния пъб Lamb and Flag, имената на Толкин и Люис остават свързани именно с The Eagle and Child.

Ако напуснем Англия и прекосим Ирландско море, ще се озовем в Дъблин, прекрасен град, чийто най-популярен пъб е

Davy Byrnes

(davybyrnes.com), споменаван не веднъж и дваж от Джеймс Джойс в "Одисей" и "Дъблинчани" и посещаван редовно и от Самюъл Бекет.

Всяка година на 16 юни в ирландската столица се стичат хиляди почитатели на творчеството на Джойс от цял свят. Тогава се провежда т.нар. Блумсдей (Bloomsday), по време на който се възпроизвеждат събитията, описани в "Одисей", чийто главен герой е Леополд Блум. А всички те са се състояли в един-единствен ден.

Затова на всеки 16 юни (а и не само тогава) през Davy Byrnes минава огромно множество, което неизменно си поръчва едно и също нещо - сандвич с горгондзола и чаша бургундско вино. Точно както е направил Леополд Блум в книгата на Джойс.

Последните две места в нашата обиколка се намират в Далечния изток. Едното е

Дългият бар (Long Bar)

на 120-годишният суперлуксозен хотел "Рафълс" в Сингапур (raffles.com). Това е място, където са се отбивали Джоузеф Конрад, Ръдиард Киплинг, Уилям Съмърсет Моъм, Джеймс Мичънър, Антъни Бърджис...

Всъщност Конрад е един от първите гости на хотела. Той идва тук през 1888 г., по-малко от година след отварянето на "Рафълс", когато бъдещият писател е все още капитан на кораб и кръстосва моретата.

През същата година тук пристига и младият Киплинг, предприел околосветстко пътешествие, а Съмърсет Моъм отсяда в "Рафълс" 3 пъти - през 1921, 1926 и 1959 г., и според персонала на хотела сядал всяка сутрин под една разцъфнала плумерия и пишел. Следобед и вечер бъбрел с другите гости, попивал всички клюки и скандали и после ловко ги вмъквал в прочутите си разкази.

Другото място е

Клубът на чуждите кореспонденти в Хонконг

(www.fcchk.org), подробно описан в един от романите на майстора на шпионския трилър Джон льо Каре, който е черпил впечатленията си от първа ръка.

Сред останалите по-известни гости на клуба се открояват американският писател и сатирик Пи Джей О'Рурк, известен у нас с "Изяж богаташа. Някои наблюдения върху икономическото неравенство в света", Джон Гордън Дейвс ("Годината на гладния тигър") и др.