И затова в навечерието на Коледа - дали пред камината, в кръчмата с приятели, или пред телевизора, бе време на оптимизъм. Не време на реализъм, колкото и реален да е той. Това е времето на положителните мисли и на надеждите. И затова нека все пак си спомним какво хубаво ни се е случило от последния рожден ден на Иисуса насам.
В обществено-политически и икономически план 2002 г. беше доста добра за страната. Погледната отвътре, България си е все същата и човек може да си зададе въпроса какво толкова се е променило. Но нека не забравяме, че точно така изглежда и израстването на децата ни, които само външен наблюдател може да установи "колко много са пораснали". През 2002 г. България израсна много.
По щастливо стечение на обстоятелствата (и на международната конюнктура) страната ни получи временно членство в Съвета за сигурност на ООН. То беше изключителен шанс за издигане на международния авторитет и за изчистване на името ни от доста наслоени в миналото етикети. Според много хора безпрекословното подчиняване на нашия глас на САЩ е унизително поведение. И фактически това наистина е така. Но специално в българския случай има и положителен ефект.
На първо място, защото по този начин България се включи сред лидерите на PR-кампанията срещу тероризма, с което поизчисти имиджа си на "терористична" държава. При това - без да плати нищо. Т.е. САЩ харчат луди пари за глобална пропаганда, за да убеждават света колко страшен е тероризмът, а ние просто заставаме до тях и черпим безплатна реклама.
На второ място, защото благодарение и на това сътрудничество, успяхме да спечелим покана за НАТО. В известен смисъл сключихме една добра сделка - България никога няма да бъде световен фактор, но успя да размени временния си статут на такъв за дългосрочната полза от съюзничеството с най-силните на планетата.
През 2002 г. за пръв път в историята глава на католическата църква дойде у нас. И колкото и уникален да беше този момент за едно 13-вековно общество, толкова той беше и краткосрочно важен заради близкото минало. Защото едно щеше да е след 5, 10 или 15 години някой папа да мине насам. А друго е това да бъде самият Йоан Павел II, когото несправедливо ни обвиниха, че сме простреляли.
Безспорен успех за страната ни е, че условно казано "убитият" влезе в съда и ни призна за невинни. Разбира се, и тук не липсваха критики защо чак сега, след като 20 години носихме негативи от подобна измама, след като понесохме и сериозни икономически загуби. Но факт е, че това се случи и името ни вече е признато за чисто. Ще мине време, преди то да се изчисти напълно, тъй като масовото съзнание на обикновените хора на Запад не се променя лесно. Но факт е, че това се случва.
А за "ранното" и "късното", нека не забравяме и собствената си вина, защото дълго време се чудехме изобщо да каним ли папата, понеже сме били източноправославни. Ако го бяхме поканили в началото на промените, очистването на името ни можеше да стане 10 години по-рано. Защото папата и тогава нямаше да каже нещо различно. Но тъй или иначе, макар и със закъснение, един наследник на Свети Петър стъпи у нас, това помогна на страната, и ни най-малко не урони престижа на наследниците на другите Иисусови апостоли, основали напълно равноправната източна църква.
Във външнополитически план безспорно обаче най-големият успех за България е поканата за пълноправно членство в НАТО. Факт е, че въпреки всички условности, рискове, подмолна съпротива и пр. и въпреки 13 години лутане по въпроса изобщо искаме ли да влизаме там, в крайна сметка ще влезем. Масовото съзнание все още не може да разбере колко голяма е ползата от този акт. То още се чуди как допълнителните ангажименти и завишените военни разходи ще оправят социалното положение на народа. Но постепенно ще усети.
Защото влизане в НАТО е икономически, а не военен ход. То ще повиши на порядъци сигурността в България и което е още по-важно - ще повиши имиджа й на сигурна страна. Досега факт е, че ние се намираме на Балканите - в близост до Югославия и Косово, и бяхме бедна и нестабилна държава. От утре ще бъдем в НАТО, което ще гарантира най-малкото, че война тук не може да избухне и че институциите в държавата работят по минимално приемливо справедлив, некорупционен и ефективен начин.
НАТО е много полезна "кредитна агенция", която показва, че на това място, поне откъм политически и военни рискове, ситуацията е напълно овладяна и няма опасност за капитала. А това е много важно - капиталът е най-страхливото нещо на Земята. Поканата за членство (и самото членство след малко повече от година) ще има пряк икономически ефект за България, т.е. то ще се усети и от най-най-бедните.
И, разбира се, стигаме и до най-помпозния като външен израз успех на 2002 г. - датата за присъединяване, пътната карта и увеличените помощи в интеграцията с ЕС. Случилото се в Копенхаген е до голяма степен чисто пропагандно мероприятие по три причини. Първо, защото дори и още утре да влезем в ЕС, ефектът от това няма да е такъв, какъвто си ги представяме - рог на изобилието и бързо решаване на всичките ни проблеми, платено от някой друг.
Второ, защото допълнителните помощи не са много повече от тези, които щяхме да получим, дори и да не си бяхме "мръдвали пръста" (това да се помага с немного, но редовно с пари на по-бедните е политика на съюза), а пътната карта и датата не са договор, а са само израз на намерения. И трето, защото за постигането на тези обещания сме принудени да платим доста висока невидима в момента цена. АЕЦ "Козлодуй" и закриването на четири блока на обща стойност милиарди долари са само видимата част на айсберга.
Под него са договорките по всички останали "глави", където отстъпките от наша страна, сумарно измерени в пари, са далеч по-големи. Но те не се виждат, защото съответните засегнати изобщо не знаят, че са засегнати, а и защото нямат необходимото лоби, за да вдигнат шум. Но тъй или иначе, перспективата все пак да станем член на ЕС през 2007 г. е втора "кредитна агенция" по подобие на НАТО. Тя ще има еднозначно положително влияние върху инвестициите, а не е изключено и дори да ни навлече и някои негативи, изпитвани в момента от богатите в съюза.
Има се предвид възможността за свободно и безвизово движение на български граждани в почти цяла Европа, което ни прави примамлива мишена за всякакви бежанци и нелегални имигранти от Третия свят, стремящи се през нас да се доберат на Запад. Този риск ще бъде окончателно затвърден, ако наистина до края на 2003 г. приключим преговорите, защото стигнем ли дотам, без да са ни върнали все още някакви визи, после рискът да ни ги върнат става доста малък.
Но освен риск, това е и изключителна привилегия за българския народ, която (ако бъде запазена) ще има сериозно положително имиджово влияние. Т.е. в крайна сметка Копенхаген ще бъде много полезен за страната и полученото там е безспорен успех и основание за радост.
През 2002 г. България отбеляза външнополитически успехи и в една друга, противоположна и нееднозначно приемана посока - Русия. След дълги години на неразбираемо и неориентирано поведение, безспорна крачка в правилната посока е да се стоплят отношенията и на Изток. Критиците в подобни случаи традиционно гледат какви отстъпки сме направили и как сме се "минали".
Но реалистичната истина е, че България не е страната, която може да стои твърдо на позиция и да принуди другите да правят отстъпки. Нима не отстъпваме и пред САЩ и ЕС? Нима не отстъпваме и пред далеч по-незначителни държави и нима не се "умилкваме" дори около страни с далеч не световно значение като Либия например. Правим го, защото имаме някакъв интерес и защото това е единственият ни възможен, на настоящия етап, начин да защитим този интерес. Просто нямаме други ресурси.
Стоплянето на отношенията с Русия, макар и преминало през някой перипетии и "клякания" от наша страна, е недвусмислен успех. То е такъв, защото е в пълен синхрон с протичащите световни процеси, които превръщат Русия и Запада не в съперници, а в партньори. Истината е, че сближаването с Русия помага, а не пречи на евроинтеграцията и на НАТО. Защото и самата Европа, САЩ и НАТО се интегрират с Русия.
Неразбирането в предишни години на тези реалности водеше до нерационална политика да се бяга от Русия, за да се ходи на Запад. Сега тези два процеса вече са еднопосочни и ходенето на Запад е свързано с добрите връзки и с Русия. Т.е. без тях, напредъкът би бил по-бавен и с по-лоши параметри. Ирония на глобализацията... Но ние трябва да сме доволни, че успяхме не в най-последния момент да се усетим и да се включим в процеса. Т.е. започнахме да правим това, което и московският кмет Лужков каза: "Влезте в ЕС, но търгувайте с Русия..."
От гледна точка, поставена извън България, 2002 г. е "златна" за страната ни. Нека си помислим на нас как би ни изглеждала друга държава - съвсем далечна, примерно Виетнам, ако й се случи същото. Ако в една година стане важен член на Съвета за сигурност, изчисти името си от негативната пропаганда на миналото, получи покана да бъде съюзник на САЩ и да е под неговата закрила, получи покана да влезе в регионална икономическа организация, заедно със солидна финансова помощ, и подобри отношенията си с най-близкия географски от световните гиганти? Как би ни изглеждала такава държава? Нямаше ли да й завиждаме поне малко?
Външнополитическите успехи на България са недвусмислен източник на радост. Дори и за вътрешнополитическа радост. Защото в глобализиращия се свят, където нашата страна е една "отворена система", пряко и неразривно свързана и на входа, и на изхода си с него - в този свят външнополитическите успехи имат пряко влияние върху вътрешния живот. Не е нужно отново да посочваме за пример САЩ, които са разпратили самолетоносачи и цели армии по всички краища на света, за да бранят интересите си там, водещи до изгода вътре при самите тях.
В днешно време не може да има отделен външен и вътрешен живот - държавата се бори за нещо си там по методите на "паркетната дипломация", но народа това не го засяга. Нито ще има полза, нито вреда. Игрички на елита. В края на 20-и и началото на 21-ви век на планетата Земя такова нещо няма. Има единствено отворено и взаимно обвързано общество и успехите в него рано или късно (а най-реалистично - средносрочно) ще се усетят и вътре във всяка от съставящите го държави, нации и общности...
Все пак обаче, дори и чисто вътрешно погледнато, 2002 г. не е лоша за България. Със сигурност икономически не сме по-зле, стабилността се запазва, а въпреки скандалите и макар и забавено, управлението все пак ни движи в правилна посока. Т.е. ограничени са възможностите някакъв вътрешен риск да провали външните успехи. Т.е. запазваме статуквото и изчакваме тези външни успехи да започна да действат. Това не е най-лошата възможна съдба на света.
Дори и без нея обаче, дори и вътрешно, обществото ни видя известни положителни промени в самото себе си. Факт е, че през 2002 г. изгря звездата на Бойко Борисов. Тя все още е само звезда, а не Слънце, или дори Луна, но все пак е някаква крачка напред. В предишни години дори не съществуваше идеята някой да повдигне въпроса за сериозни реформи, които наистина да атакуват престъпността. Вярно е, че тези реформи още не са факт и че Борисов предимно създава медийни образи, но факт е, че това се случва. А то е първата крачка. Защото мобилизира общественото внимание и подкрепа.
От друга страна, факт е, че през 2002 г. се проведе и първото решително сражение на фронта на съдебната власт. То беше до голяма степен обречено и опитът за реформа беше отблъснат, но тази загуба със сигурност показва, че втора битка ще има. И че рано или късно "нещата" ще се променят. Нещо, в което никой не вярваше съвсем доскоро.
Дори повече - според някои анализатори (към които се прибавя и авторът на настоящия коментар) именно тази първа загубена битка предопределя окончателния успех на реформите, защото предизвиква преминаване към ползването на доста по-ефективни средства. Дори до такива с конституционен отблясък. Т.е. 2002 г. е добра и вътрешнополитически, защото въпреки тоталното противопоставяне между партиите и сред управлението, е започната сериозно борбата с един от най-подкопаващите икономиката и качеството ни на живот фактори - престъпността.
Скептиците може би отново ще погледнат критично и ще потърсят някакви различни от видимите движещи сили. Може би ще кажат, че започването на реформата в съда е външно обусловена мярка и тя не е наша заслуга. И вероятно ще бъдат прави. Но тъй или иначе, за нацията е важен ефектът от това, което се случва. А дали то ще е рожба на собствено израстване, или ще е ефект от проглобализационната ни външна политика - това са двете страни на една и съща монета.
И докато стои пред камината, в кръчмата или пред телевизора, нека накрая българинът да не забрави да се порадва и на един по-маловажен, но доста по-актуален около Рождество Христово успех - държавната законотворна инжекция за Българската православна църква. След две петилетки на откровен религиозен разврат най-сетне се прави опит да се въведе някакъв ред. И това е добър коледен подарък за тези, от които ни идва вярата в Коледата.
Вероятно, както и във всеки друг задълбочен конфликтен случай, и тук ще има недоволни. Но доброто е, че вече ясно и открито се казва, че така повече не може да се продължава. И въпросът изобщо не опира до патриарх Максим, който на тези свои години едва ли може да управлява църквата и да е определящ фактор. Въпросът е, че тази църква трябва да бъде единна за времето след Максим, когато ще трябва вече да поеме и мисионерската си функция в обществото, а не само да мисли за оцеляването си и да се отдава на вътрешни борби.
Та за вярващите - ето им и един духовен успех на магическата и симетрична 20 02 година. А за невярващите - ето им един успех на националната отговорност спрямо господстващия нихилизъм.
В журналистиката има един принцип - че една новина ако е положителна, не е новина. Това е и на Запад, и на Изток и изобщо не е наш патент. Просто така е програмирано вниманието на човека. И може би с право, защото за да се съхрани и да прогресира, интелектът трябва да обръща повече внимание на заобикалящите го опасности, отколкото на постигнатите успехи.
Но тъй като е Коледа и Нова година, нека да кажем: "Радвайте се на 2002 година..." Тя бе добра за България и в нея са основите на това и в бъдеще да имаме добри години... И чисто егоистично, разбира се - радвайте се сега, защото 2003 със сигурност ще е далеч "по-сива" и няма да е чак толкова успешна. А този, който най-много е страдал, той има и най-много право да бъде щастлив понякога...
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!