Дните си минаваха, а децата всеки ден ходеха на ручейчетата, за да си играят. Интересно им бе да се оглеждат в тях. Изобщо, животът там течеше спокойно. Докато един ден изневиделица се появи някакъв странен търговец, който разпространяваше дърва за огрев. Беше дошъл да поръча няколко кубика за продан срещу много добра сума и търсеше подходящ човек, който да свърши тази работа.
Един от местните жители – бай Стоян реши да опита, все пак му беше дадена възможност да спечели някой лев в тези трудни времена. Отиде в гората и събори десетки стогодишни дъба. После ги натовари на колата си и пое към града. Там го чакаше търговецът, който натовари дърветата на камион, сложи в ръката на бай Стоян няколко банкноти с голям номинал и изчезна.
Виждайки това, неговите съграждани решиха да направят същото. Всеки ден ходиха в гората и унищожаваха дъбовите дръвчета бавно, но сигурно. Бизнесменът идваше всяка седмица и вземаше готовата продукция. Продаваше я навсякъде по света и плащаше луди пари на дървосекачите. А те бяха доволни и искаха още и още. Искаха да натрупат колкото се може повече богатства, за сметка на унищожаването на природата. Не мина и една година и от китните гори покрай градчето не остана нищо. Поляните останаха голи, а тревата изсъхна, защото нямаше кой да й прави сянка. Хората все още не осъзнаваха какво правят. Бяха заети да броят спечелените пари и да им се радват. Та нали вече нямаше гора, на която да се любуват?
Мина известно време, температурите все повече се увеличаваха, а нямаше и едно дърво, което да пази сянка на хората, които излизат на открито. Това докарваше различни заболявания, някои от тях фатални.
Не след дълго жителите на града решиха да правят бизнес и от водата. Изградиха водноелектрическа централа, която употребяваше много голям ресурс. Много от ручеите бяха пресушени, а водата в реката все повече намаляваше. Докато стана така, че хората изминаваха километри, за да намерят останала локва с вода, за да поливат зеленчуците си. Молеха се за една капка, с която да утолят жаждата си. До този момент не бяха усетили какво правят. Не бяха разбрали, че са нарушили хармонията в природата. Но сега тя им помогна да го осъзнаят. Те всячески се опитваха да поправят стореното, но нямаше никакъв ефект. Всичко беше безвъзвратно изгубено. Бълбукащите ручеи и потоци вече не събираха децата около себе си. Нямаше и следа от тях. Хилядите литри вода в реката сякаш се бяха изпарили, а китната котловина, където се намираше градът се превърна в пустиня. Всичко това заради безразсъдството на народа, който гледа да е богат материално, но не и вътрешно. Не обръща никакво внимание на това, което го заобикаля и увеличава многократно темпа му на изчезване. Нека се опитаме да спрем това! Нека запазим природата чиста, да се грижим за нея, за да и се радват и идните поколения. В противен случай ни чака апокалипсис.
