Юбилеят ще бъде отбелязан в събота, 7 април, на голямата сцена на ул. "Стефан Караджа", носеща името "Щастливеца".
На 7 април 1957 г. в салона на днешния театър "Сълза и смях" (по онова време филиал "Васил Кирков" на Народния театър "Кръстьо Сарафов") е била представена "Баня" от Владимир Маяковски - "драма в шест действия с цирк и фойерверк" - с режисьор Стефан Сърчаджиев. Той бил първият ръководител на трупата.
В обръщение към театралната колегия и публиката
Сърчаджиев пише: "Първият ни глас на новородено не е плач, а ясно и недвусмислено провикване - ние сме агитационен театър!
Макар и съвсем млади, ние ще се стремим още от деня на прощъпалника си да застанем здраво на крака, да грабнем копието на смеха и боздугана на сатирата и да се наредим в редиците на борците за комунизъм.
С тези оръжия ще се стремим да гоним всичко, което се изправя на пътя към великата цел.
Ще смъкваме миловидния или високопринципен грим, зад който често се крият стари наши познати: бюрократът, губернаторът, кариеристът, мързеливецът, подлизуркото, реакционерът, разхитителят и т.н. и т.н.
Ще се опитваме да хващаме за вратлето и новородените порочета, които иначе биха станали порочища. За да ви предпазим от тяхната зараза, ние ще ви ги показваме на сцената без грим.
Ние сме млади и страдаме от недостатъка на младостта: смелост. Ние се гордеем с него, защото само със смелостта ще можем да постигнем общата цел: комунистическото възпитание на хората.
Предвиждайки нашето раждане, Гогол е казал: "Да се смеем над всичко, което позори истинската човешка красота!" Ние сме съгласни с Гогол..."
Идеята за създаването на този единствен по рода си и до днес в България театър
възниква в редакцията на хумористичния седмичник "Стършел",
но модел е московският Театър на сатирата.
По онова време редакцията на вестника (издание на ЦК на БКП) редовно организира естрадно-сатирични спектакли, които имат огромен успех, защото за първи път след 1944 г. се разрешава публично да бъдат критикувани и осмивани т.нар "деформации в обществото".
Причината е 20-ият конгрес на КПСС в Москва и Априлският пленум на ЦК на БКП в София, които обявяват край на култа към личността, съответно на Сталин и на Вълко Червенков и реформи в компартиите.
Един от външните белези на новия етап, който управляващите в тогавашния социалистически лагер обявяват за "размразяване", е дадената възможност за критика, хумор и сатира.
Сатиричният театър е създаден от водещи фигури в "Стършел" - Димитър Чавдаров-Челкаш, Валери Петров, Радой Ралин.
За първия спектакъл активно сътрудничи и Анжел Вагенщайн.
От 1958 г. директор и художествен ръководител става Боян Дановски, уважаван професор по режисура, учил в Германия, който формира облика на театъра.
Той поставя комедията "Дървеница" от Маяковски, "Удържимият възход на Артуро Хи" от Брехт.
На петия си рожден ден трупата формулира своите
намерения и мечти:
1. Да се сдобием с удобна сцена и хубав театър, в който зрителите ще бъдат посрещани приятелски, ще се чувстват по-добре, отколкото у дома си и няма да им се иска да си отидат.
2. Да създадем около Държавния сатиричен театър кръг от писатели, поети, художници и музиканти, и от тяхното и нашето творческо горене да се раждат все по-прекрасни сатирични и комедийни произведения.
3. В изкуството ни да не звучи нито една лъжлива нота, да бъде то самата истина, и то онази, от която зрителите най-много се нуждаят, за да виждат по-ясно и да крачат по-уверено по пътя на комунизма.
4. Да бъдат нашите спектакли пълнозвучни и жизнерадостни като народни празници. И когато на сцената се преборят доброто и злото, благородното и пошлото, напредничавото и изоставащото, хиляди зрители да се вълнуват така волно и шумно, както се вълнуват примерно, когато гледат да си оспорват първенството два футболни тима.
Изключително успешен за театъра е периодът на режисьора Методи Андонов (през 60-те години). Неговите спектакли по "Свинските опашчици" от Яр. Дитл, "Предложение, Сватба и Юбилей" от А.П. Чехов, "Михал Мишкоед" от Сава Доброплодни, "Кандидати на славата" от Иван Вазов, "Ревизор" от Н.В. Гогол, "Смъртта на Тарелкин" от Ал. Сухово-Кобилин са епоха в историята на театъра.
Андонов поставя
"Суматоха" - първия спектакъл по текст на Йордан Радичков,
който е начало на дългогодишния триумф на големия български писател и в театъра. След години, по повод на 40-годишнината на театъра Радичков пише:
"Много неща са избледнели през годините, но си спомням как при някои представления актьорите така силно се "нажежаваха", че дълго време подир това продължаваха да носят в себе си високата игрова температура и неведнъж съм чувал с ушите си как Григор Вачков или Георги Парцалев са предлагали на своите колеги да излязат пред завесата и да кажат на публиката, че искат да повторят току-що изиграното представление...
Години по-късно бях чел, че при един свой концерт в САЩ пианиста Рихтер бил изпратен много бурно от публиката. По някое време той излиза на сцената, моли за тишина, извинява се на публиката, че бил свирил лошо, но ако уважаваната от него публика остане, той ще повтори концерта си...
Публиката остава, Рихтер сяда на пианото и повтаря концерта си... Какви златни времена! Това само някой луд или някой гениален може да го направи!
Можеха да го направят и безмерно надарените от Бога сатирици! Дано скрибуцащото и разкривено колело на живота се извърти тъй, че нашият сатиричен театър да повтори златните си години. Вярвам в това и го очаквам. Казано е, че където е текло пак ще тече!"
Методи Андонов пръв работи и по текст на Станислав Стратиев и с "Римска баня" от 1974 г. достига един от върховете в репертоара на театъра за цялата му 50-годишна история. Стратиев е автор в буквалния смисъл роден и израсъл за сцената с трупата на Сатиричния театър.
Друг знаменит спектакъл на Андонов е "Старчето и стрелата" по пиесата на Никола Русев, който предлага съвършено оригинален поглед към българската история, конкретно към времето на... хан Телериг.
Много популярният актьор Нейчо Попов е режисьор на друг легендарен спектакъл - "Големанов" от Ст.Л. Костов с Георги Калоянчев в централната роля.
Емблеми на театъра през годините са работи на режисьорите Гриша Островски ("Когато розите танцуват" от В. Петров, "Бидерман и подпалвачите" от М. Фриш, "Дванайсетте стола" по Илф и Петров), Младен Киселов ( "Сако от велур" и "Рейс" на Ст. Стратиев, "Лазарица" на Радичков) и др.
Няколко пъти Сатиричният театър е имал
проблеми с неофициалната цензура
След генерална репетиция се е налагало някои спектакли да бъдат преработвани, а два са направо спряни - "Импровизация" от Валери Петров и Радой Ралин през 1963 г. и "Мачово бърдо" от Мирон Иванов (1966).
Често се е случвало да бъде чакан на представление лично Тодор Живков, за да се провери отношението му към въпросния спектакъл и едва тогава от "отдела на ЦК" да разрешат дали заглавието да остане в афиша.
Преди години един от най-големите български теоретици на театъра проф. Любомир Тенев описа Сатирата така:
"Един път лицето на Сатиричния театър е добродушно и усмихнато, изведнъж става строго и замислено. Друг път, замръзнало в неприязнена гримаса и спотаена мъка и на ново бурно в своята веселост...
Обичам този театър, заради неговата ярка съвременност, днешен рефлекс, чувствителност и ритъм, заради "хитрите" и ярки форми на сценична изразност, на пряко общуване със зрителите - наистина, дяволски динамичен театър."
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!