Иван и Андрей - двама на пейката

Cнимаме Иван и Андрей в градската градина, защото тя е първият им спомен от едно абсолютно безметежно детство, в което играят футбол и режат въжетата на палатките в "града на истината".

Двете момчета, които от осем години порастват пред очите на зрителите си, разказват за себе си с ирония, смеят се на грешките си и се палят много. От 20 ноември те са част от кампанията на УНИЦЕФ "Всички деца имат права. Всеки може да помогне".

- Като говорим за новите ви проекти, какво ще се случва в Сърбия и защо там?

- "Фокс" се разширява и ще правят национална телевизия в Сърбия. Да кажем, че това е тяхното Би Ти Ви и на някои независими продуценти като нас им беше даден шансът да се опитат да направят там своите предавания.

Мисля, че ако говорим сериозно, сърбите биха могли да ни учат на кино, а ние тях на телевизия, защото те имат две-три, които са замръзнали в 80-те години, и една модерна, която е класическа чалга-телевизия.

Предложихме им две предавания - "Десетте най-" и "Рекламна пауза", което ще тръгне отново и в България. Сега се сблъскваме с истинските трудности - намиране на сценарен екип, режисьор и добри водещи. Стартираме навръх Нова година - на 31 декември.

- Защо започнахте да се занимавате с проблемите на хората с увреждания?

- Ние сме категорично против тази благотворителност, при която манекенки и певци водят за ръка сирачета. Тук идеята е друга - хората с увреждания имат капацитет да вършат някакви неща, но обществото не е узряло, че те трябва да получават работа, а не помощи.

Ние се опитваме да подпомогнем интеграцията, държавата вече разбира, че трябва да даде преференции на работодателите, така че да имат интерес.

Това са 400 хил. души, които бездействат. За 7-милионна България, от която 2,5 млн. са пенсионери, а 1 млн. - деца, е разхищение на ресурс, което дори богата държава не може да си позволи.

Не е поза, защото ние се занимаваме с това от пет-шест години, а хората разбират едва сега. Имаме неправителствена организация и от самото й създаване се опитваме да вършим съвършено конкретни неща.

Има три начина да се работи за хората с увреждания - единият е с идеална цел, вторият е да свършиш много работа и дори да изкараш някакви пари, да ти е чиста съвестта и да спиш спокойно.

Има и трети, много разпространен в България - да вземеш 2 милиона за нещо, да изхарчиш 120 хил. и останалите да изчезнат някъде. И както казва Део, до 50-60 години всичко ще се оправи.

- Тази ангажираност част от порастването ли е?

- Нашето порастване е свързано с опитите ни да променим себе си, да не повтаряме някои грешки от миналото. Винаги сме искали да работим активно по проекти, които са извън телевизията, защото така не стоиш на едно място. Генерираш идеи, които се осъществяват години по-късно.

- Искате да поставите в София стойки за колела и мотопеди, за да стимулирате хората, които биха избрали този начин на придвижване, много популярен във всички европейски столици.

- Отиваш с една хубава идея и става "Царят дава, пъдарят не дава". Ние сме готови да осигурим средствата, но тези, от които зависи разрешението, не дават. Кметът разрешава, а чиновниците започват да те спъват по класически схеми. Системата е грешна, тя създава затруднения, за да те откаже.

Независимо колко си популярен, какви пари и усилия си инвестирал, колко мощна медиа стои зад гърба ти. Държавата знае хиляди начини да каже "Не".

- Какво ви е интересно, какво ви кара да вървите напред?

- Намираме конкретни проекти, които ни увличат. Сега за нас това е Сърбия. А тук искаме да направим едно "жълто" предаване, в което да има ирония, въпреки че хората в България много се обиждат.

На нас непрекъснато някой ни е обиден заради закачки в предаването. Иван Гарелов е много прав, като казва, че ние сме един от най-подозрителните и недоверчиви народи.

- Важно ли е да си роден в центъра на София? Питам ви, защото поискахте да се срещнем в градската градина, все пак?

- Не е важно, но е приятно. Може да бъде и хубаво, и лошо. Защото е вероятно да те постави в центъра на събития, които няма да преживееш, ако си роден другаде. Но може и да остави у теб измамното усещане, че си постигнал нещо, без да си.

- Как преодолявате изчерпването?

- Гледаме да се променяме. Обогатяваме и увеличаваме екипа си. От бизнес гледна точка нещата много се промениха. Хората, които си вършат работата професионално, не работят за малко пари. И става все по-трудно. А ние самите се зареждаме, като търсим идеи за нови предавания.

Във всеки проект избираме да работим с хора, които са абсолютно наясно с проблема. В неправителствената организация за хората с увреждания сме привлекли специалисти в социалната сфера.

И така завършихме успешно един проект - направихме 20 училища достъпни с рампи и тоалетни за деца инвалиди. Работата ни отдавна не е толкова творческа (това е видимата част), а много повече мениджърска.

- Суетни ли сте?

- Хората от екипа на VAYK дойдоха при нас в един много точен момент, в който ние бяхме решили, че е крайно време да се погрижим за външния си вид. Те много ни помогнаха да внимаваме в това как изглеждаме, защото бяхме направо немарливи.

Много голям комплимент за нас е, че ни потърсиха. Даже ги попитахме защо се обръщат към две момчета, високи 1,70, едното с къс врат и гуша, а другото с дебел задник, да бъдат лица на толкова класни марки.

След това веднага си го обяснихме, че при нас промяната ще бъде особено шокираща, защото ако облекат Ники Илиев например, той си е красив и в анцуг.

Ама, аре направи ни нас красиви! Това е комплимент за нашето израстване, VAYK обличат модерни и успешни хора, даже леко тежкари. С този жест те ни казаха "Момчета, вие сте достатъчно големи и добре се справяте с живота си", нали?

- Имате ли си човек, на когото вярвате, който ще чуете, когато ви каже: "Е, тук прекалихте"?

- В първите години такива съвети ни даваше Нико Тупарев и много пъти за съжаление поради липса на опит не го слушахме. Сега ние се опитваме вече да бъдем и продуценти, и водещи, което е много трудно и трябва коректив.

- Ще се откажете ли от екран някои ден?

- С огромно удоволствие, но още не е дошъл моментът. Екранът ни помага да откриваме съвсем нови територии.