"Време за жени" през два чифта мъжки очи

- Споменахте "импровизация" на четири жени, което всъщност е стриптийз.

В същото време говорите за тяхното желание за реализация. Какво е отношението ви към женската еманципация?

И. К. Женската еманципация като идеология у нас идва след дългогодишна традиция, която премина през зрелия социализъм, и натрупа определени негативи и позитиви. Но според мен някои крайности в тези идеи, амбиции, претенции са ми малко странни.

Днес имаме щангистки, имаме боксьорки, което лично мен ме озадачава. Но след като искат, по дяволите, нека да се развиват и в такава посока. Освен това не мисля, че обществото не е предоставило на съвременната жена това, от което тя има нужда, и това, което получава мъжът.

Л. Ч. Еманципацията не значи изравняване. Жената притежава други качества и оръжия - по-деликатни и по-красиви, сетивата й за света са други.

- Вие казахте, че филмът е "женски". Какво означава това, не говори ли пак за някакво разделение?

И. К. Просто, историите се въртят около четири жени. Това е популярно определение заради темата, иначе филмът си има жанр, може би трагикомедия...

Еманципацията като концепция се разви в социалистическото общество, защото я бяха натоварили с допълнителни идеологеми, необходими на властта. А когато духът излезе от бутилката, често се получават криворазбрани неща. Но ако в момента има позиция, за която жените трябва да се борят в нашето общество, ние твърдо заставаме зад вашите редици!

Л. Ч. Ако се промени културата като цяло, ще се промени и отношението към жената. Едно дете на 10 години не е нито жена, нито мъж. Но точно тогава то се възпитава в определени ценности. Когато се определи като мъж или жена, нещата могат така да се размият, че никой да не знае какво е.

- Колко лица има съвременната жена?

И. К. Ако се опитаме да се докоснем до същността на проблема, жената, според натрупани, исторически дадености, върши определени неща. И те са свързани най-вече със семейството, бита, отглеждането на децата. Докато мъжът изгражда другата страна - материалната база. Въпрос на култура, манталитет и развитие на едно общество е доколко ще се запази този баланс.

Но какво по-хубаво има от това една жена да се реализира като майка и като стълб на семейството? Обществото, животът предлагат вече много и различни предизвикателства - затова жената има точно толкова лица, колкото и мъжът.

Л. Ч. Кой е най-близко до детето освен майката? Кой разбира от домашна икономика повече от жената? Тя е духът на къщата. В момента, в който престане да бъде, тя се еманципира и идва желанието за смяна на ролите - мъжът да ражда деца. Добре, той това няма как да го направи. Но може да сготви.

Например в нашата къща аз готвя. Не го смятам за помощ, а за удоволствие. Но има много домове, където жената знае повече за материалните неща. И наистина има нещо симпатично в това съпругата да поеме един дом.

В арабска страна на улицата жената върви 10 стъпки зад мъжа. Но вътре в къщата единственият пълноправен господар е тя. Навън е мястото на мъжа. Това пренебрегване ли е? Пак стигаме до въпроса за културата и възпитанието.

И. К. Не разбирам крайния феминизъм, особено при жените интелектуалки. Според мен повече ми понамирисва на поза.

Л. Ч. Все пак може би мъжете трябва да се замислят и за това. Както казваше великият съветски сатирик Аркадий Райкин: "Женщина тоже человек". Много мило от негова страна. (Смее се).

И. К. Има една мисъл, която ще се опитам да парафразирам - жената или трябва да се разбира, или да се обича. Средно положение няма. И в това има голяма мъдрост, особено когато един мъж трябва да дава оценка по най-сложния въпрос за мъжа.

Л. Ч. Жената работи наравно с мъжа, понякога изкарва повече пари. И може би е крайно време да погледне към него като към друга материя. И ние сме хора. (Смее се).

- Съгласни ли сте, че на мъжа му се налага да играе много по-малко роли?

Л. Ч. Майката роля ли е? Не съм съгласен с това. Аз съм специалист по ролите. Това не е роля, не е и задължение. Би трябвало да е нейна радост. Няма роля, има желание.

И. К. Жената може да бъде каквато иска. И българското общество в момента дава възможности за това. Друг е въпросът, че има хиляди неща, от които жената се нуждае, друг е въпросът че българският мъж в голяма степен има трески за дялане и не може винаги да бъде на нивото на женското очакване. Извинявам се от името на моите сънародници и обещавам...!

- Българската жена се нуждае от сигурност и спокойствие...

И. К. И мъжът има нужда от същото. Всеки българин иска семейството му, работата му, приятелите му да са обградени от един пояс на спокойствието.

Л. Ч. Погледнато от този ъгъл, съвършеното семейство е арабското. (Смее се). Ако от това има нужда българската жена, дайте да я върнем вкъщи, да не работи. Защото работата, кариерата е допълнителна тревога, това е допълнителна амбиция.

- Нашата женска гледна точка е друга - чувстваме се спокойни, когато сами вършим нещата си, а не чакаме човека до нас.

Л. Ч. В този смисъл съм съгласен.

И. К. Ако може всички усилия на жените към мъжката половина от човечеството да бъдат засилени, го приемам с голяма радост. И ако това е феминизмът, аз съм "за". Повече внимание към нас, отменяйте нашите задължения, дарявайте ни с повече любов - това ми харесва. (Смее се)

- Кои са по-амбициозни - мъжете или жените?

Л. Ч. Би трябвало да е жената. Защото й е дошло времето да бъде амбициозна, излязла е от границите на дома и в това няма нищо лошо. Но както аз не мога да изиграя една истинска жена, така и тя не може да играе мъж. Това е единственото сигурно нещо. Останалото може да бъде направено от всеки.

И. К. Обичам амбициозните хора. На тях се крепи голяма част от прогреса на човечеството. Но амбициозната жена вече е нещо много конкретно. Става дума за една жена, а не изобщо за жените. И ако в тази връзка няма баланс, мярка и разбиране, амбицията може да се пукне като балон.

- Какво е посланието на филма "Време за жени"?

И. К. На същия въпрос преди много години Джон Брейн, в отговор на въпроса какво иска да каже с последния си роман, отвърнал: "Да попиташ автора на един роман какво иска да каже с книгата си, е все едно да попиташ кравата какво е масленото съдържание на млякото й".

В една лента, ако трябва нещо да бъде ясно, декларативно, то вероятно ще бъде изразено с първия кадър. Когато се прави филм, извън основната идея трябва да присъстват много неща, които неуловимо се носят във въздуха.

Не е толкова важно да има конкретна поука, а човек да изпита дълбоки чувства, които едно произведение на изкуството може да подбуди.

Естествено че в нашия филм има конкретни неща, които сме искали да покажем. Например, че в момента живеем в чалга общество. Но песенната чалга в тази държава е най-малкото зло. На първо място по приоритети стои обществената, политическата, социалната, медиийната чалга. Искам всички тези болезнени неща да бъдат усетени, когато свърши филмът. Да ти е тъжно, гледайки една комедия.

Л. Ч. Наистина, на човек му става криво, че е разпознал себе си. Затова е и филмът - да помогне да осъзнаеш неща, които обикновено не виждаш. Някои казват, че има обществен, политически театър. Не може - театърът има герои, има личности, той се пише от хора, които разбират от драматургия и взаимоотношения.

Какъв театър може да бъде Народното събрание - те се плюят като хамали. Моля, да не обиждат театъра. Моля, да не обиждат музиката. Моля, да не обиждат киното. Аз, Илия Костов и още няколко души не искаме да живеем така. И решихме да направим нещо друго.

- Какъв е любимият ви жанр във филмовото изкуство и в живота?

И. К. Аз имам пет игрални филма и всичките са комедийни. Независимо дали става дума за трагикомедия, за абсурдна комедия или за романтична комедия . Друг е въпросът, че това не е жанрът, който е любим на кинокритиката.

Но ако успееш по някакъв начин със своята история или персонажи да накараш зрителя да се идентифицира, уверявам ви, че салонът ще се взриви от смях. Така беше и на двете прожекции във Варна - зрителите просто реагираха на много епизоди, защото се идентифицираха с героите и ситуациите, познаха нещо от себе си и от живота си. А това е една от основните функции на киното...!

Л. Ч. Илия ми даде първия шанс да бъда смешен и да докажа на себе си, пък и на другите, че мога да бъда такъв. Разбира се, смешното се играе най-сериозно. Но не и в телевизионно-гротескния стил.

Гротеската може да се изпълни от всеки - хващаш един определен модел, дума, позната на хората, и готово. Много по-трудно е да направиш един жив човек смешен, тъжно-смешен, нещастно-смешен. Да видиш себе си и да кажеш: "Боже, колко сме смешни всички!".