Два стълба диктуват лихвите в еврозоната

П рез октомври 1998 г., малко преди да започне да функционира валутният съюз в общността, управителният съвет на Европейската централна банка прие политика, ориентирана главно към стабилността. Тази стратегия има три основни елемента - първата основна цел е да се предпази стабилността на цените в съюза.

"Ценовата стабилност" се определя като годишно увеличение в ценовите нива под два процента в средносрочен план или инфлацията на годишна база не трябва да надхвърля 2%.

Другите два елемента на стратегията са с водещо значение и се определят като двата стълба на дейността на банката.

Единият от стълбовете е анализът на информацията, която идва от данните за паричното предлагане и кредитирането. По този начин се определят рисковете за инфлация в средносрочен и дългосрочен план.

Вторият стълб е икономическият анализ. Той се базира на множество индикатори за отделните страни и за световната икономика като цяло. Включва се информация от няколко сектора - заплати, цени на внос, лихви и обменни курсове на отделните валути. От тези данни се правят изводи за краткосрочното до средносрочно развитие на цените.

Банката постоянно използва двата анализа, за да получи по-ясна картина за рисковете пред ценовата стабилност в бъдеще.

В стандартния неокейнсиански модел на опасността от инфлация се поставя под въпрос доколко анализът на паричното предлагане е полезен. Според този модел дори разглеждането му е излишно. Не съм убеден от аргументите на неокейнсианците. Само прогнозите за инфлация и анализът на икономическите фактори не са достатъчни, за да подкрепят едно решение за парична политика.

Наистина решенията на централната банка не трябва да пренебрегват по-далечното бъдеще, но обикновено можем да предвидим инфлацията само за една до две години напред със сравнителна достоверност.

Решенията за паричната политика винаги се вземат в условия на несигурност. В последно време обаче Европейската централна банка е изправена пред изключително голяма несигурност. Институцията срещна трудности да определи състоянието на икономиката в еврозоната. Събирането на необходимите данни в зората на паричния съюз се оказа незадоволително.

Имаше трудни за наблюдаване индикатори като разликата в икономическия продукт (несъответствието между реалното производство в икономиката и потенциала й при пълен капацитет). Именно този индикатор е важен за определяне на икономическата политика според неокейнсианците.

Разликата между реалния брутен вътрешен продукт и потенциалния обаче много трудно се определя на момента. В края на 90-те разликата в БВП в еврозоната беше един от най-съмнителните показатели. Данните от различните международни институции се различаваха помежду си, а и се преразглеждаха в някои фази на проучването.

Освен това Европейската централна банка не беше наясно кои модели могат да покажат най-точно как функционира европейската икономика, особено в случая, когато доста разнородни държави се опитват да създадат паричен съюз.

Картината на объркване става пълна, когато добавим и неизвестността - как биха реагирали пазарите, инвеститорите и потребителите, ако националните валути се заменят с еврото.

Ето в каква несигурна среда трябваше да се вземат решенията за ценовата политика. Липсата на солидна основа от факти можеше да подведе банката. Това можеше да причини значителни грешки в политиката и да нанесе непоправими удари на репутацията на банката, а именно репутацията е най-ценният капитал на всяка централна банка.

Европейският регулатор се нуждаеше от по-малко, но по-ясни икономически теории. Връзката между паричното predlagane и нивата на цените е една от най-ясно видимите икономически закономерности.

"Инфлацията е винаги и навсякъде феномен, свързан с парите." Това са думи на Нобеловия лауреат Милтън Фридман и те никога не са губили верността си. Кой би отрекъл, че паричната политика контролира именно паричното снабдяване? Наистина, монетарният анализ не е лесна задача и не трябва да се подценява, но такива са повечето икономически изследвания.

Без съмнение неокейнсианският анализ е полезен за определяне на политиката на всяка централна банка. Следенето на паричното снабдяване обаче също е жизнено важно за решенията на централната банка. Странно ще е, ако предложим на такава институция да пренебрегне този вид информация.

Много проучвания подкрепят тази теза - едва ли има епизод на инфлация или ценови балон на даден вид активи, който да не е съпътстван (и по-скоро предшестван) от увеличаване на свободните пари в икономиката и ръст на кредитирането.

Въпросът не е дали да се включи или не паричният анализ при определянето на политиката на централната банка. Проблемно е как да се съчетаят тези данни с икономическия анализ, за да се постигне пълна и логична оценка на рисковете за ценовата стабилност. Затова Европейската централна банка се опитва да провери кръстосано двата вида данни.

Не е изненадващо, че при условията на сравнително ниска световна инфлация централните банкери и академичните икономисти са загубили интерес към парите.

Само можем да се надяваме да не се наложи да се поучим отново от грешките си както през 50-те и 60-те години на миналия век. Тогава паричното предлагане остана на заден план и последва епизод на висока инфлация. Дали не е избързване, ако не и чиста арогантност, да се твърди, че данните от няколко столетия и много държави вече не значат нищо за закономерностите на бъдещето?

Може ли да имаме модел, без да се вземе предвид финансовият сектор, който да обясни развитието на световната икономика? Именно в тази икономика финансовите пазари имат все по-широка роля. Централните банки разчитат на финансовите пазари като на "трансмисионен механизъм", който да предизвика желания реален ефект от решението за лихвените проценти. Може ли тогава регулаторът да забрави за анализа на паричното снабдяване?

Европейската централна банка никога не е твърдяла, че е намерила ключа към правилното обосноваване на паричната политика. Институцията обаче е приела сериозно нуждата от монетарния анализ при вземане на решения. Банката възприе гъвкава стратегия на събиране на данни, която й помогна да използва едновременно и двата вида анализ.

Избирането на стратегия с два стълба подчертава факта, че все още няма достатъчно надежден икономически модел, който само с един набор от данни да даде основа за решения в областта на паричната политика. Докато не намерим такъв модел, не можем да искаме и от Европейската централна банка да забрави за паричното predlagane и да смени методите си на двоен анализ. Засега двата стълба поддържат стабилно банката, а и й позволиха да постигне забележително представяне през годините.